за окървавения бял жакет, докато Кокардас отново разказваше историята си за моргата във Вал дьо Грас.
— Но това е подло! — обърна се Шаверни този път направо към Гонзаг. — Повече от очевидно е, че тук се говори за убийство?
— А! — възкликна Гърбавия, преструвайки се на силно удивен. — Този пък откъде се взе?
С подигравателна усмивка, Кокардас нагло протегна чашата си към малкия маркиз, който ужасен го загърби.
— Дявол го взел! — добави Езоп II. — Този благородник, струва ми се, изпитва някакво необяснимо отвращение!
Междувременно останалите сътрапезници се бяха умълчали. Гонзаг сложи ръка на рамото на Шаверни и промълви:
— Внимавай, братовчеде, попрекалил си с пиенето!
— Напротив, ваше височество — прошепна Езоп II на ухото му, — аз пък намирам, че братовчедът не е пил достатъчно. Повярвайте ми, знам го от опит!
Гонзаг подозрително го изгледа.
Гърбавия се смееше и клатеше глава с вид на човек, който си знае работата.
— Добре, може и да си прав — рече Гонзаг. — Предавам ти го.
— Благодаря, ваше височество — отвърна Езоп II, после с чаша в ръка се приближи до малкия маркиз и добави: — Ще благоволите ли да се чукнете с мен? Предлагам ви реванш!
Шаверни се разсмя и протегна чашата си.
— За венчавката ви, прекрасни годенико! — извика Гърбавия.
И двамата седнаха един срещу друг, заобиколени тутакси от своите покровители и секунданти. Бакхусовият дуел помежду им започваше отново.
Всеки от присъствуващите в салона, където до този момент веселието едва-едва бе мъждукало, почувствува как на душата му олеква, сякаш непосилно бреме изведнъж бе паднало от плещите му. Лагардер бе несъмнено мъртъв, щом не беше сдържал дръзкото си обещание. Лагардер, жив и неявил се на уречената среща, това бе просто немислимо!
Самият Гонзаг вече не се съмняваше в това, и ако нареди на Пейрол да излезе и провери постовете, то бе само от прекомерна италианска предпазливост. Предпазливостта никога не вреди. На стоящите на стража наемни убийци им бе платено за цялата нощ, тъй че нищо не им костваше да ги оставят на постовете им. Колкото повече страх бяха брали, толкова по-весели бяха сега. Едва сега празненството започваше истински. Възвръщаше се апетитът, жаждата също. Подтисканото до този миг веселие сега неудържимо бликаше отвсякъде. По дяволите, та благородниците вече дори не помнеха, че са треперили от страх, а нашите банкери бяха смели като Цезар!
Всеизвестно е обаче, че всяко нелепо и заслужаващо присмех положение изисква изкупителна жертва. За такава жертва бе избран клетия дебеланко Ориол, който трябваше да изкупи всеобщото малодушие. Закачаха го, дразнеха го и всеки най-безцеремонно му приписваше собствената си слабост и преживени страхове. Ориол единствен бе треперил от страх, такъв беше окончателният извод, до който стигнаха господата. Той се противеше колкото му сили държат и предизвикваше всички на дуел.
— Дамите! Дамите! — разнесоха се викове. — Защо не повикате дамите?
По знак на Гонзаг, Hoce отиде да отвори вратата на будоара. Сякаш ято птички излетя от клетката си. Със смях, писъци и превземки, госпожиците нахлуха в салона, като говореха една през друга и се оплакваха от дългото чакане.
Нивел се приближи до Гонзаг и кимна към доня Крус:
— Малката се оказа твърде любопитна! Най-малко десет пъти трябваше да я дърпам от ключалката!
— Боже мой! — възкликна принцът добродушно. — Какво ли толкова би могла да види? Отпратихме ви само за миг, чаровници мои, но то бе единствено във ваш интерес. Вие не обичате деловите разговори.
— За нещо по-специално ли ни повикахте? — извика Дебоа.
— Какво става с годежа? — полюбопитствува Фльори.
А Сидализ, пощипвайки с една ръка мургавата брадичка на Кокардас-мадши, а с другата — пламналата буза на Амабл Паспоал, попита:
— Вие ли сте цигуларите?
— Гръм да ме порази дано! — избоботи Кокардас, вцепенил се като истукан. — Ние сме благородници, хубавице!
При допира на тази нежна и така приятно ухаеща ръчица, брат Паспоал се разтрепера от глава до пети и понечи да каже нещо, но просто глас не му стигна.
— Госпожи — каза Гонзаг, целувайки върха на пръстите на доня Крус, — не искаме да имаме тайни от вас. Ако се лишихме за миг от вашето присъствие, то бе само за да уговорим предварителните условия на сватбата, на която тази нощ ще присъствуваме.
— Вярно е значи! — писнаха в един глас лудетините. — Някоя комедия ли ще гледаме?
Гонзаг протестиращо махна с ръка.
— Става дума за напълно сериозен брачен съюз — подчерта той внушително, сякаш самото място и антуражът не опровергаваха предостатъчно думите му. — После се наведе към доня Крус и добави: — Време е да предупредите вашата приятелка.
Доня Крус го погледна с обезпокоен вид.
— Обещахте ми нещо, ваше височество — промълви тя.
— Ще изпълня всичко, което съм обещал — отвърна Гонзаг и докато я изпращаше до вратата, добави: — Дори и да откаже, аз няма да се отметна от думата си. Но заради самата нея и заради още някого, когото не искам да назова, молете се тя да приеме!
Доня Крус не знаеше нищо за съдбата на Лагардер и Гонзаг разчиташе точно на това. Тя дори не подозираше докъде е способен да стигне в лицемерието си този безбожен Тартюф. И при все това, преди да прекрачи прага на будоара, тя се спря и умоляващо прошепна:
— Ваше височество, нито за миг не съм се усъмнила, че ви ръководят благородни и достойни за вас подбуди, но от снощи стават наистина много странни неща. Ние сме само две бедни девойки и нямаме нужния опит, за да разплитаме загадки. От приятелски чувства към мен, ваше височество, и от състрадание към това клето дете, което обичам, и което е съсипано от мъка, ми кажете само думица, една-единствена думица, която ще ми помогне да разбера и ще ми послужи като аргумент срещу нейното упорство. Бих била много по-убедителна, ако можех да И кажа по какъв начин тази сватба ще съхрани живота на оногова, когото обича.
— Нима ми нямате доверие? — прекъсна я Гонзаг с укорителен тон. — И нима тя ви няма доверие? Щом вярвате в уверенията ми, уверете я, за да ви повярва и тя! И побързайте — повиши той властно тон, — чакам ви!
После й се поклони и доня Крус излезе. Междувременно врявата в салона ставаше все по-оглушителна. Чуваха се само весели викове и гръмък смях.
— Браво, Шаверни! — крещяха едни.
— Смелост, гърбушко! — деряха се други.
— Чашата на Шаверни беше по-пълна!
— Без шмекерии! Това е двубой не на живот, а на смърт!
— Ще се погубят! — пищяха дамите. — Те са луди!
— Ако наистина има толкова сини акции, колкото разправят — промърмори Нивел, — искам да ви заявя, че винаги съм изпитвала слабост към гърбавите!
— За бога, как само се наливат!
— Истински фунии! Сюнгери!
— Ама че ями! Браво, Шаверни!
— Смелост, гръбльо! Какви ти ями, същински бездни!
Езоп II, наречен още Йон, и малкият маркиз бяха заобиколени от плътна тълпа зрители, която набъбваше с всеки изминат миг. За тази нощ това бе второто им стълкновение.
Датиращото от онази епоха нашествие на английските нрави бе разпространило модата на пиянските
