Колкото до Паспоал, безцветните му очички все така възхитено опипваха ту Нивел, ту Фльори, ту Дебоа, докато той мълвеше пламенни слова, но само с устни. Не ще и съмнение, че този изискан до съвършенство похват имаше за едничка цел да възбужда силно любопитството на дамите.
— За ваше здраве, господа! — извика Гърбавия, вдигайки високо огромната си чаша.
— За ваше здраве! — смутолеви Шаверни.
Жирон и Носе придържаха треперещата му ръка. Раздавайки поклони наляво и надясно, Гърбавия заяви:
— Тази чаша трябва да се изпие на един дъх!
И като надигна своята wiederkommen, той без да бърза я изпразни до дъно. Разнесоха се възторжени аплодисменти.
Подкрепян от своите привърженици, Шаверни също изпразни чашата си, но всеки можеше да се досети, че вече бе на края на силите си.
— Още по една! — предложи Гърбавия и протегна чашата си, все тъй бодър и весел.
— Ако ще и още десет! — хлъцна Шаверни, залитайки.
— Дръж се, маркизе! — развикаха се залагащите. — Не гледай полилея!
Маркизът идиотски се изхили.
— Я мирувайте! — избъбри той. — По-добре спрете тази люлка и попречете на масата да се върти!
Нивел начаса взе смело решение. Тя беше храбро момиче.
— Съкровище — обърна се тя към Гърбавия, — аз просто се пошегувах. По-скоро бих се оставила да ме удушат, отколкото да залагам срещу теб!
И като срази Шаверни с презрителен поглед, дъщерята на Мисисипи пъхна портфейла си в джоба и с достойнство се отдалечи.
— Хайде, хайде! — провикна се Гърбавия. — Дайте вино! Жаден съм!
— Дайте вино! — повтори малкият маркиз. — Бих изпил дори морето! Но спрете тази люлка, дявол да го вземе!
След миг чашите им отново бяха пълни. Гърбавия със сигурна ръка грабна своята и извика:
— За здравето на дамите!
— За здравето на дамите! — прошепна Паспоал на ухото на Нивел.
Шаверни направи последно отчаяно усилие да вдигне своята wiederkommen, но за най-голямо възмущение на Кокардас, пълната чаша се плъзна от ръцете му.
— По дяволите! — изръмжа гасконецът. — В затвора би трябвало да тикнат онези, дето така прахосват виното!
— Хайде пак! — не се предаваха привържениците на Шаверни.
Гърбавия услужливо му предложи чашата си, която тутакси бе напълнена. Но клепачите на Шаверни затрепкаха досущ като крилцата на онези пеперудки-мъченици, които децата приковават с карфици към тапицерията. Това бе краят.
— Ти слабееш, Шаверни! — извика Ориол.
— Шаверни, но ти залиташ! Свършено е с теб, Шаверни!
— Ура за малкия човек! Да живее Езоп II!
— Да вдигнем Гърбавия на ръце!
За миг избухна невъобразима врява, последвана от внезапно мълчание. Вече никой не крепеше Шаверни. Той се олюля в креслото си, докато отмалелите му ръце напразно се опитваха да се заловят за нещо.
— Кой би предположил, че къщата ще се срути! — промърмори той. — Та тя изглеждаше толкова солидна. Това не е честно!
— Шаверни бълнува!
— Шаверни ще рухне всеки миг! Шаверни губи почва под краката си!
— Шаверни се удави! Шаверни пропадна вдън земя!
Маркизът се беше търкулнал под масата. Екна второ ура. Застанал върху масата, Гърбавия победоносно вдигна чашата, напълнена миг преди това за победения, и я изпи на един дъх. Салонът едва не рухна под оглушителните аплодисменти.
— Какво става тук? — попита принц дьо Гонзаг, приближавайки се.
Езоп II пъргаво скочи от масата.
— Вие сам ми го дадохте, ваше височество — рече той.
— Къде е Шаверни? — попита принцът.
Гърбавия побутна с крак обувките на маркиза, които стърчаха изпод масата, и отвърна:
— Ето го.
Гонзаг свъси вежди и промърмори:
— Мъртво пиян?! Само това ни липсваше! Имахме нужда от него.
— За годежа ли, ваше височество? — полюбопитствува Гърбавия и като се поклони, пъхайки с елегантен жест шапката си под мишница, той с чисто аристократична изтънченост оправи гънките на жабото си.
— Да, за годежа — кимна Гонзаг.
— По дяволите! — възкликна Езоп II най-безцеремонно. — Няма незаменими хора. Знайте, ваше височество, че ей така, както ме гледате, не бих бил никак недоволен да се задомя, тъй че се наемам да ви свърша работа.
Гръмък смях посрещна това неочаквано предложение. Гонзаг внимателно се взря в Гърбавия, който се пъчеше насреща му, продължавайки да стиска в ръка огромната си чаша.
— Знаеш ли какво трябва да направиш, за да заместиш тогова? — попита тихо принцът, посочвайки Шаверни.
— Да, знам — отвърна Гърбавия.
— А мислиш ли, че ще се справиш? — продължи да пита Гонзаг.
Езоп II изви устни в надменна и същевременно жестока усмивка.
— Вие не ме познавате, ваше височество — промълви той. — Ще го направя дори по-добре!
XI. Цветя от Италия
— Прекрасна идея! — възхитиха се гуляйджиите, които междувременно отново бяха насядали около масата и пак надигаха чашите. — Наистина, защо да не оженим Гърбавия, вместо Шаверни!
— А да не говорим, че ще бъде и много по-забавно! От него ще излезе чудесен жених.
— Представете си само как ще се облещи Шаверни, когато се събуди вдовец!
Ориол се побратимяваше с Амабл Паспоал по изрична заповед на госпожица Нивел, която бе взела нашия срамежлив дебютант под височайшото си покровителство. Превземките отдавна бяха забравени: Кокардас-младши пиеше на равна нога с всички. Той го намираше за съвсем естествено, което не му пречеше да изпитва напълно законна гордост. Тук, както и навсякъде, Кокардас-младши се държеше със завидно достойнство. Достатъчно бе само едно страховито „Гръм да ме порази!“ и дебелият Ориол, който се беше опитал да му говори на „ти“, сурово бе поставен на мястото му.
Гонзаг и Гърбавия стояха малко по-встрани. Принцът все така внимателно разглеждаше дребното човече, сякаш искаше с поглед да пробие саркастичната маска, покриваща лицето му, за да вникне в тайните му помисли.
— Какви гаранции са ви нужни, ваше височество? — попита Гърбавия.
— По-напред искам да знам какво си разбрал? — отвърна Гонзаг на въпроса с въпрос.
— Нищо особено, просто бях тук и чух както притчата за прасковата, така и историята с цветята и хвалебственото ви слово за Италия.
Гонзаг проследи с поглед шилестия му пръст, който сочеше софата и струпаните върху нея наметала.
— Вярно, тук беше — промълви той. — Защо бе тази комедия?
— Исках да разбера, пък и да поразмисля. Шаверни се оказа крайно неподходящ за вас.
— Така е, но имах слабост към него.
