— Туй са отживелици, дами и господа! — прекъсна го Езоп II сериозно. — Смятам да направя нещо много повече, за да ви засвидетелствувам признателността си. Възнамерявам да ви представя една съвсем нова пиеса, при това на премиера!
— Творения Йонови! Брависимо! Написал е пиеса!
— Ако не друго, то поне ще импровизирам, дами и господа. Наемам се да ви докажа, че дарбата да съблазняваш е по-силна дори от самата природа…
Гръмна такъв възторжен вик, че прозорците на салона потрепераха.
— Урок по галантност! — задъхваха се от смях гуляйджиите. — „Изкуството да се харесваме“ от Езоп II, наречен още Йон!
— Той носи в джоба си Венериния пояс!
— Йон си е присвоил глумите, смеха, дарбите и стрелите на младия Купидон!
— Браво, гърбушко! Ти си просто чудесен!
Той се поклони и с усмивка добави:
— Доведете ми младоженката и ви уверявам, че ще направя всичко, за да поразвлека достойно публиката!
— Начаса те ангажирам в операта, само да поискаш! — възторжено извика Нивел. — Тъкмо ни липсват балетисти!
— Жената на Гърбавия! — крещяха господата. — Сервирайте — жената на Гърбавия!
В този момент вратата на будоара се отвори. Гонзаг с жест призова към тишина. В салона, нежно подкрепяйки олюляващата се и по-бледа от мъртвец Орор, влезе доня Крус. Подире им вървеше Пейрол.
При вида на Орор сред присъствуващите се разнесе възхитен шепот. В първия миг господата напълно забравиха за комичното представление, което с такова нетърпение бяха очаквали, и дори Гърбавия не намери подкрепа, когато, вдигайки лорнета пред очите си, цинично възкликна:
— Дявол го взел! Жена ми била красавица!
Нейде вдън тези по-скоро заблудени, отколкото безвъзвратно пропаднали души се разгоря пламъчето на състраданието. За миг дори жените изпитаха жалост — такава неизразима печал и кротко примирение се четеше върху прелестното девиче лице. Наблюдавайки армията си, Гонзаг недоволно свъси вежди. Прокълнатите души, Таран, Монтобер и Албре, тутакси се засрамиха от вълнението си и побързаха да извикат:
— Ама че късметлия бил пустият му гръбльо!
Такова беше и мнението на брат Паспоал, който тъкмо влизаше заедно с доблестния си приятел Кокардас. Но завистта му много бързо се смени с удивление, когато той, както и Кокардас, позна двете девойки от улица „Шантр“: момичето, което гасконецът бе зърнал под ръка с Лагардер в Барцелона, и девойката, видяна от брат Паспоал, отново с Лагардер, в Брюксел.
Нито един от тях не бе посветен в тайната на предстоящата комедия, която оставаше за тях пълна загадка, но и двамата знаеха, че ще се случи нещо наистина необикновено. Те незабелязано се сбутаха с лакът и погледът, който си размениха, недвусмислено означаваше „Внимание!“ Излишно бе да проверяват рапирите си, за да разберат, че едва ги свърта в ножниците им. Кокардас с леко кимване на глава отвърна на изпитателния поглед на Гърбавия.
— Виж го ти! — изсумтя той, обръщайки се към Паспоал. — Мъничето иска да разбере дали сме предали писмото му. Не беше нужно да ходим кой знае колко далеч.
Междувременно доня Крус търсеше Шаверни с поглед.
— Може би принцът е променил решението си — прошепна тя на ухото на приятелката си. — Не виждам никъде господин маркиза.
Орор дори не вдигна очи, а само тъжно поклати глава. Очевидно не се надяваше на милост. Когато Гонзаг се обърна към нея, доня Крус я хвана за ръка и я накара да пристъпи напред. Принцът бе силно пребледнял, макар че пресилено се усмихваше. До него стоеше Гърбавия, който полагаше всички усилия да изглежда изискан и току подръпваше жабото си с победоносен вид. За миг погледът на доня Крус и неговия се кръстосаха и девойката понечи да го попита с очи, но той остана невъзмутим.
— Мило дете — рече Гонзаг, чийто глас се стори на всички леко променен, — каза ли ви госпожица дьо Ньовер какво очакваме от вас?
Орор дори не го погледна, но гордо вдигна глава и с ясен и твърд глас произнесе:
— Госпожица дьо Ньовер съм аз!
Гърбавия трепна толкова силно, че вълнението му бе забелязано дори сред всеобщото изумление. Той обаче начаса се окопити и извика:
— По дяволите! Жена ми била и от знатен род!
— Жена му?! — недоумяващо повтори доня Крус.
В салона се разнесе невъздържан шепот. Този път обаче нямаше и помен от враждебността, с която само допреди миг жените се бяха отнасяли към доня Крус Името Ньовер напълно прилягаше на тази невинна и очарователна в гордостта си главица.
Гонзаг рязко се обърна към доня Крус и гневно попита:
— Вие ли втълпихте тази измислица в главата на бедното дете?
— Ах! — възкликна разочаровано Гърбавия. — Измислица било, значи!
Тук-там се позасмяха, но в салона продължаваше да цари неведом смразяващ хлад. Пейрол беше мрачен като клисар в траур.
— Не, не съм аз! — избъбра поуплашената от гнева на принца доня Крус. — Но ако е вярно…?
Гонзаг презрително сви рамене.
— Къде е маркиз дьо Шаверни? — продължи циганката. — И какво означават думите на този човек?
Тя сочеше Гърбавия, единствен запазил хладнокръвие сред гуляйджиите.
— Госпожице дьо Ньовер — прекъсна я принцът, — знайте, че вие вече изиграхте ролята си. И ако сега ви е хрумнало да преотстъпвате правата си, то аз, слава богу, съм тук, за да ги отстоя. Аз съм ваш настойник, а всички тук са членове на семейния съвет, който вчера заседаваше в моя дворец; тук присъствува дори мнозинството от него. Ако се бях вслушал във всеобщото мнение, навярно бих проявил по-малко снизхождение към подобно дръзко и безочливо самозванство, но аз постъпих така, както ми повеляваше моето състрадателно сърце и мъдрият ми житейски опит, и не пожелах да придавам трагическа окраска на неща, принадлежащи безспорно към областта на комедията.
Той замълча. Доня Крус не разбираше нищо; за нея тези думи бяха просто звуци, лишени от какъвто и да било смисъл. Очевидно Орор ги разбираше по-добре, тъй като на устните й се появи горчива и тъжна усмивка. Гонзаг обгърна с поглед присъствуващите. Всеки бе навел очи, с изключение на изгарящите от любопитство жени и на Гърбавия, който сякаш с нетърпение чакаше края на това нравоучение.
— Говоря така само заради вас, госпожице дьо Ньовер — обърна се отново принцът към доня Крус, — тъй като от тук присъствуващите вие единствена имате нужда да бъдете убеждавана. Моите многоуважаеми приятели и съветници напълно споделят мнението ми; моите думи изразяват собствените им мисли. — Гонзаг отново погледна хранениците си, но тъй като никой не възрази, той продължи: — Това, което преди малко ви казах относно намерението ми да избягна някое по-сурово наказание, се потвърждава красноречиво от самото присъствие на нашите прелестни приятелки. Уверявам ви, че ако ставаше дума за наказание, пропорционално на простъпката, те нямаше да бъдат тук.
— Но за каква простъпка говорите? — прекъсна го Нивел. — Не ни печете на бавен огън, ваше височество!
— За каква простъпка ли? — повтори Гонзаг като умело се престори, че едва сдържа негодуванието си. — Простъпката е несъмнено тежка, щом законът окачествява като престъпление проникването в някое именито семейство с цел измамнически да се запълни празнотата, дължаща се на принудително отсъствие или смърт.
— Но клетата Орор не е сторила нищо такова! — понечи да го прекъсне доня Крус.
— Мълчете! — сряза я Гонзаг. — Тази прелестна авантюристка се нуждае от юзда и господар. Бог ми е свидетел, че не й желая злото, дори жертвувам значителна сума, за да може одисеята й да завърши щастливо: омъжвам я!
