Лагардер му предложи двайсетте: или трийсет пистола, с които разполагаше, срещу перо, мастило и лист хартия. Тъмничарят прибра пистолите, без обаче да му даде нищо в замяна, като обеща да депозира сумата в регистратурата.
За миг Лагардер остана неподвижен и като че ли смазан под тежестта на собствените си мисли. Той беше тук, бездеен и безпомощен затворник, докато врагът му разполагаше с власт, богатство, свобода и се радваше на безспорното благоволение на държавния глава.
Нощното заседание на съда беше продължило около два часа. То бе започнало веднага след известния ни завършек на вечерята в павилиона на Гонзаг. Когато Лагардер влезе в килията си, навън вече беше ден. Някога, преди да стане гвардейски улан, той често бе давал караул в Шатле и добре познаваше разположението му. Под килията му трябваше да се намират две други килии.
Той обгърна с поглед скромното си владение: един пън за сядане, кана с вода, един хляб и купчина слама. Бяха му оставили шпорите. Той откачи едната и убоде ръката си с езичето на токата. Така си достави мастило. Парченце от носната кърпа му послужи за хартия, а една сламка пое ролята на перо. С подобни инструменти се пише бавно и нечетливо, но все пак се пише. Лагардер надраска няколко думи, след което, все така с помощта на шпората, откърти една от плочите на пода на килията. Не беше сбъркал. Под него се намираха две други килии.
В първата, все така пиян, спеше със съня на праведник маркиз дьо Шаверни. Във втората, излегнали се върху сламениците си, Кокардас и Паспоал философствуваха, споделяйки немалко мъдри мисли относно несигурността на времената и превратностите на съдбата. За храна те, които снощи бяха пирували с принц, разполагаха с един-единствен комат сух хляб. Кокардас-младши току се облизваше при спомена за превъзходното вино, което беше пил. Колкото до брат Паспоал, достатъчно му беше да затвори очи, за да види като насън чипото носле на госпожица Нивел, дъщерята на Мисисипи, огнените очи на доня Крус, разкошната коса на Фльори и предизвикателната усмивка на Сидализ. Не ще и дума, че ако Паспоал узнаеше уредбата на мохамеданския рай, той тутакси би се отрекъл от вярата на дедите си, за да стане мюсюлманин. Ето докъде го бяха докарали страстите му, при все че беше човек с качества.
Шаверни също сънуваше, но сънищата му значително се различаваха от мечтите на Паспоал. Легнал по корем върху сламата, с дрехи в пълен безпорядък и разчорлена коса, малкият маркиз се въртеше като пощръклял и мърмореше:
— Още по чашка, гърбушко, но без измами! Ти само се преструваш, че пиеш, негоднико! Ето, разливаш виното по жабото си! По дяволите, малко ли му беше на Ориол една бузеста и глупава глава? За какво са му притрябвали две, три, пет, не седем глави, досущ като на Лернейската хидра160?! Хайде, гръбльо, кажи им да донесат две пълни бурета! Ти ще изпиеш едното, а аз другото, сюнгер проклети! Дявол да го вземе, махнете тази жена, дето е седнала на гърдите ми, ужасно е тежка! Това жена ми ли е? Вярно, май бях женен… — Внезапно той недоволно се смръщи. — Познах я, това е доня Крус! Скрийте ме, не искам доня Крус да ме види в това състояние! Вземете си обратно петдесетте хиляди екю, искам да се оженя за доня Крус.
И той продължаваше да се мята. Кошмарът ту го пипваше за гърлото, ту го караше да се залива в идиотския и блажен смях на пиянството. Маркизът изобщо не чуваше лекия шум, който се разнасяше над главата му, пък и как да го чуе — за да се събуди му трябваше топ. При все това шумът непрестанно се усилваше. Таванът беше тънък. След няколко минути се откъртиха и първите парчета зидария. Шаверни ги усети в съня си и два-три пъти се плесна по лицето, сякаш гонеше нахална муха.
— Тия мухи съвсем пощръкляха! — бъбреше той.
Едно по-голямо парче мазилка падна точно върху бузата му.
— Мътните да те вземат, гръбльо проклети! — изръмжа маркизът. — Откъде-накъде си позволяваш да ме замеряш с трохи? Нямам нищо против да пия с тебе, но без фамилиарности!
На тавана, току над лицето му, зейна черна дупка и парчето мазилка, което падна от нея, го удари по челото.
— Да не искаш да се замеряме с камъни, досущ като сополанковци? — гневно кресна той. — Ей, Навай, хвани Гърбавия за краката! Ще го изкъпем в локвата…
Дупката на тавана се разширяваше. Изведнъж, сякаш от небето, се разнесе глас:
— Който и да сте, отговорете на един събрат по нещастие! И вие ли сте в карцер? Отвън никой ли не идва да ви вижда?
Шаверни продължаваше да спи, но сънят му вече не беше толкова дълбок. Още половин дузина парчета мазилка по лицето му и щеше да се събуди. Въпреки това той дочу гласа в съня си и отговори, без сам да знае па кого, или на какво:
— По дяволите, това не е момиче, с което можеш да си играеш току така! Тя няма нищо общо с онази комедия в двореца на Гонзаг, а в павилиона си оня кучи син, братовчед ми, я накара да повярва, че е в компанията на знатни дами. — За миг той замълча, после със сериозен и важен глас добави: — Гарантирам за нейната добродетелност; тя ще бъде най-прелестната маркиза па света!
— Ей! — чу се отгоре гласът на Лагардер. — Не ме ли чувате?
Шаверни захърка, беше му омръзнало да дърдори насън.
— Несъмнено има някой! — възкликна гласът отгоре. — Виждам нещо да мърда.
Някакво подобие на пакет мина през дупката и падна върху лявата буза на Шаверни, който с един скок се изправи на крака и се хвана с две ръце за главата.
— Мерзавец! — извика той. — Плесница?! На мен?! — После призракът, който без съмнение му се привиждаше, изчезна и маркизът слисано се озърна наоколо. — И таз добра! — промърмори той, търкайки очи. — Май още не мога да се събудя! Разбира се, че сънувам!
В същия миг отгоре долетя гласът:
— Получихте ли пакета?
— Тъй да бъде! — заключи Шаверни. — Гърбавия се е скрил някъде тук. Този негодник явно ми е погодил някакъв долен номер. Но, дявол да го вземе, колко странно изглежда тази стая!… — Той вдигна глава и кресна колкото му глас държи: — Виждам дупката ти, проклет гърбушко! Тъпкано ще ти го върна, да знаеш! А сега им кажи да ми отворят!
— Не ви чувам — отвърна гласът, — много сте далеч от дупката, но ви виждам и ви познах. Господин дьо Шаверни, макар че сте прекарали живота си в недостойна компания, знам, че сте все още благородник. Това беше и причината, поради която попречих тази нощ да ви убият.
Малкият маркиз зина от удивление.
— Не прилича съвсем на гласа на Гърбавия! — помисли си той. Но за какво убийство говори? И кой смее да се обръща към мен с такъв покровителствен тон?
— Аз съм кавалерът дьо Лагардер — каза в същия миг гласът, сякаш за да отговори на въпроса на маркиза.
— Ах! — изуми се той. — Ето един човек, който с основание може да се похвали, че води тежък живот!
— Знаете ли къде се намирате? — попита гласът.
Шаверни леко поклати глава в знак на отрицание.
— В затвора Шатле, на втория етаж на Новата кула.
Маркизът се втурна към бойницата, която едва-едва осветяваше килията. Ръцете му паднаха като отсечени. Гласът продължи:
— По всяка вероятност са ви арестували тази сутрин в дома ви по силата на кралска заповед за изгнание…
— Издействувана ми от моя много скъп и прекалено добросъвестен братовчед! — изръмжа малкият маркиз. — Мисля, доколкото си спомням, че снощи изразих възмущението си от някои низости…
— А спомняте ли си двубоя ви с шампанско с Гърбавия? — попита гласът.
Шаверни утвърдително кимна с глава.
— Гърбавия бях аз — добави гласът.
— Вие?! — слиса се маркизът. — Кавалерът дьо Лагардер!
Лагардер не го чу и продължи:
— След като се напихте, Гонзаг заповяда да ви премахнат. Вие му пречехте. Той се страхуваше от остатъците почтеност, съхранила се у вас. Но двамината храбреци, които бяха натоварени със задачата да
