— Не се отдалечавайте! — им нареди лицето преди да притвори вратата зад гърба си.
Това беше господин Пейрол в целия блясък на разкошния си костюм. Нашите приятели го познаха веднага, но продължиха въображаемия си дуел, без да му обръщат повече внимание.
Тази сутрин, на излизане от павилиона, Пейрол отново беше пресметнал богатството си. При вида на толкова злато, спечелено по най-почтен начин, на всички тези акции, грижливо подредени в ъглите на ковчежето, на довереника на принца отново му бе минала през ум мисълта да напусне Париж и да се оттегли в лоното на безметежната провинция, за да вкуси блаженството на земевладелеца. Предчувствието му подсказваше, че на хоризонта се трупат облаци и току го подканяше: „Заминавай!“ Е, нищо страшно нямаше да се случи, ако се забавеше още двайсет и четири часа! Подобни уговорки винаги са погубвали и ще погубват скъперниците: двайсет и четири часа, та колко е това! Дори и през ум не им минаваше, че в тези двайсет и четири часа има 1440 минути, всяка от които включва шейсет пъти повече време, отколкото е необходимо на един негодник, за да предаде богу дух.
— Здравейте, мои храбри приятели! — каза Пейрол и хвърли бърз поглед към вратата, за да се увери, че продължава да стои полуотворена.
— Дал бог добро, любезни ми! — отвърна Кокардас, нанасяйки в същото време страховит удар на приятеля си Паспоал. — Как си? Тъкмо си казвахме с тоз палавник, че ако ни върнеха рапирите, поне времето щеше да минава по-бързо.
— Ей така! — поясни нормандецът и забоде пръст в корема на своя доблестен приятел.
— Е, как ви се нрави тук? — полюбопитствува довереникът с подигравателен тон.
— Не е зле! Никак не е зле! — отговори гасконецът. — Нещо ново из града?
— Нищо, доколкото ми е известно. Така значи, изгаряте от желание да си получите обратно рапирите?
— Въпрос на навик! — простодушно отвърна Кокардас. — Няма ли я света Петка с мен, имам чувството, че ми липсва я крак, я ръка!
— А ако заедно с рапирите ви върнат и свободата?
— Гръм да ме порази! — въодушеви се Кокардас. — Би било ужасно мило, нали, Паспоал?
— И какво трябва да направим в замяна? — поинтересува се нормандецът.
— Почти нищо, приятели мои, почти нищо! Просто искрено да благодарите на един човек, когото открай време сте смятали за враг, докато той винаги е изпитвал слабост към вас.
— Велики небеса! Че кой ли може да е този прекрасен човек?
— Самият аз, мои стари приятели. Та помислете само, познаваме се вече цели двайсет години!
— На свети Арахангел Михаил ще станат двайсет и три — каза Паспоал. — Спомням си, че точно в навечерието на празника здравата ви опухах с плоското на шпагата зад Лувър от името на господин дьо Молеврие.
— Паспоал! — сряза го Кокардас сурово. — Подобни неприятни спомени са абсолютно неуместни! Виж, що се отнася до мен, то аз доста често съм стигал до заключението, че господин Пейрол тайничко си ни обича. Извини му се, проклетнико, и то веднага!
Паспоал послушно изостави позицията си в средата на килията и пристъпи към Пейрол с шапка в ръка.
В същия миг довереникът на принца, който през цялото време беше нащрек, забеляза белите следи от мазилка по пода и погледът му съвсем естествено се насочи към тавана. Когато видя дупката, той пребледня като платно, но не посмя дори да гъкне, тъй като Паспоал, все така срамежливо усмихнат, се намираше вече между него и вратата. Пейрол просто инстинктивно отстъпи към купчината слама, за да предпази гърба си. В крайна сметка, макар че срещу себе си имаше двамина яки и решителни мъже, тъмничарите бяха съвсем наблизо, в коридора, а и самият той разполагаше с шпага. В момента, когато се спря, застанал с гръб към сламата, изпод жакета на Паспоал внимателно надзърна усмихнатото лице на Шаверни.
IV. Стари познати
Този път наистина сме принудени да обясним на читателя какво търсеше господин Пейрол в килията на Кокардас и Паспоал, тъй като на този интригант не му беше останало време сам да изложи причините за посещението си.
Вече знаем, че нашите двама смелчаци трябваше да се явят като свидетели пред Огнения съд на Шатле. Това обаче изобщо не влизаше в сметките на принц дьо Гонзаг. Пейрол имаше за задача да им направи някои предложения, толкова съблазнителни, че да заглушат всяко угризение на съвестта им: по хиляда пистола на всеки, броени в звонкови монети и в предплата, при това не дори за да обвинят Лагардер, а просто за да заявят, че в нощта на убийството не са се намирали в околностите на замъка Кайлюс. Според Гонзаг пазарлъкът беше повече от сигурен, тъй като не се и съмняваше, че Кокардас и Паспоал не припираха кой знае колко да признаят пребиваването си по тези места.
Но да видим сега как на господин Пейрол изобщо не му бе дадена възможност да прояви дипломатическите си заложби.
Докато малкият маркиз, едва сдържайки смеха си, лека-полека се измъкваше изпод жакета на Паспоал, Пейрол, чието внимание бе изцяло погълнато от действията на двамината храбреци, продължаваше да стои с гръб към купчината слама. Шаверни намигна и направи знак на съдружниците си. Те бавно пристъпиха напред.
— Гръм да ме порази дано! — изръмжа Кокардас, сочейки с пръст дупката на тавана. — Малко лекомислено е да затваряте двамина благородници в една толкова немарливо покрита килия!
— Благоприличието все по-малко и по-малко се съблюдава — сдържано отбеляза Паспоал.
— Слушайте, приятелчета, без номера! — извика Пейрол, обхванат от смътно безпокойство, виждайки ги да се приближават застрашително, единият отляво, а другият отдясно. — Принудите ли ме да извадя шпага…
— Ама че го рече! — въздъхна Паспоал. — Шпага щял да вади!
— И то срещу хора обезоръжени! — додаде Кокардас. — Туй е недопустимо, кълна се в брадата божия!
Те продължаваха да се приближават. Преди да повика тъмничарите, нещо, което неминуемо щеше да провали преговорите, Пейрол реши да подкрепи думите си с действия. Той се хвана за шпагата и каза:
— Хайде, приятелчета, какво чак толкоз се е случило! Опитали сте се да избягате през онази дупка, стъпвайки един другиму по раменете си, но не сте успели. Спрете! — извика той. — Само още една крачка и вадя шпагата!
Но върху дръжката на шпагата вече имаше и друга ръка, освен неговата. И тази ръка, изнежена и нагиздена с изпомачкани дантели, принадлежеше на маркиз дьо Шаверни, който незабелязано беше успял да се измъкне от скривалището си. Шпагата на довереника най-неочаквано се озова в ръката на маркиза, който пипна Пейрол за яката и като опря острието й в гърлото му, тихо изръмжа:
— Само да гъкнеш и си мъртъв, разбойнико!
На устните на Пейрол изби пяна, но той не пророни нито дума. С помощта на корделите си, Кокардас и Паспоал го овързаха за по-кратко време, отколкото ни беше нужно, за да го опишем.
— А сега? — обърна се Кокардас към малкия маркиз.
— Сега застани от дясната страна на вратата — разпореди се Шаверни, — а този почтен момък нека застане отляво, и когато тъмничарите влязат, с две ръце — за гърлото!
— Ба! Нима ще влязат? — удиви се Кокардас.
— По местата! Господин Пейрол ще ни послужи за примамка. Двамата приятели начаса се залепиха до стената от двете страни на вратата. Шаверни, който продължаваше да държи върха на шпагата под брадичката на Пейрол, му заповяда да вика за помощ. Пейрол се подчини. Тъмничарите тутакси нахълтаха в килията. На Паспоал му се падна ключарят, а на Кокардас — пазачът. Двамата глухо изхъркаха, после, полуудушени, притихнаха. Шаверни затвори вратата на килията, измъкна от джоба на ключаря едно въже и набързо им завърза ръцете.
— Гръм да ме порази! — извика Кокардас. — Никога досега не съм срещал по-симпатичен маркиз от вас, ей богу!
Паспоал веднага присъедини по-умерените си поздравления към думите на своя доблестен приятел. Но
