беше бледа. Косата й, разчорлена от неспокойния сън, се бе разпиляла по постелята. Принцесата зачерпи с пълни шепи от този искрящ поток и затваряйки очи, притисна златистите кичури към устните си.
— Анри! — прошепна Орор насън. — Анри, приятелю мой!
Принцесата така пребледня, че доня Крус се спусна към нея, за да я подкрепи. Но Орор дьо Кайлюс я отблъсна и с плаха усмивка промълви:
— Ще свикна. Ах, да беше поне споменала и моето име в съня си!
Тя почака, но името си не чу. Орор спеше с полуотворена уста и се чуваше само мъчителното й дишане.
— Ще потърпя — въздъхна клетата майка. — Може би някой друг път ще сънува и мен.
Доня Крус коленичи пред нея. Госпожа дьо Гонзаг й се усмихваше и примирението придаваше на лицето й неземна красота.
— Знаеш ли, Флор — каза тя, — когато те видях за първи път, бях много изненадана, че сърцето ми не се устреми към теб, макар че ти си красива, при това с онази характерна испанска хубост, която вярвах, че ще открия у дъщеря си. Но виж това чело, виж! — Принцесата внимателно отхвърли гъстите кичури, закрили наполовина лицето на Орор. — Ти нямаш това — подхвана тя, докосвайки слепоочията на девойката. — Това може да го има само един Ньовер! Когато я видях и онзи човек ми каза: „Ето вашата дъщеря!“, сърцето ми нито за миг не се поколеба. Стори ми се, че от небето изведнъж се разнесе гласът на Ньовер, който също ми каза: „Това е дъщеря ти!“ — За миг тя замълча, взирайки се с жаден поглед в чертите на Орор, после продължи: — Когато Ньовер спеше, клепачите му падаха точно така, а много често около устните му съм виждала и ето тази гънка. В усмивката приликата е още по-очевидна. Ньовер беше много млад и мнозина не одобряваха малко женствената му хубост. Най-силно обаче ме порази погледът. О, в него наистина грееше възродилият се пламък на зениците на Ньовер! Доказателства! Жал ми става за тях с техните доказателства! Сам бог е отредил името ни на това дете. Не, не на Лагардер повярвах аз, а на сърцето си!
Госпожа дьо Гонзаг беше говорила съвсем тихо, но въпреки това, когато произнесе името на Лагардер, Орор едва забележимо потръпна.
— Събужда се — каза доня Крус.
Принцесата скочи на крака, обзета сякаш от внезапен страх. Когато видя, че дъщеря и всеки миг ще отвори очи, тя бързо се отдръпна от софата и с неестествен глас прошепна:
— Не, не веднага! Не й казвайте веднага, че съм тук! Трябва много да внимаваме!
Орор протегна ръце, после гъвкавото й тяло внезапно конвулсивно се изпъна, както често се случва при събуждане. Очите й се отвориха отведнъж много широко, погледът й пробягна по стаята и на лицето и се изписа удивление.
— А, Флор била тук! — възкликна. — Сега си спомням. Не съм сънувала значи! Тази стая не е същата, в която бяхме през нощта — продължи тя и притисна челото си с две ръце. — Нима все пак съм сънувала? Наистина ли видях майка ми?
— Да, видя я — потвърди доня Крус.
Очите на принцесата, която беше отстъпила чак до олтара, бяха пълни с радостни сълзи. Първата мисъл на дъщеря й беше за нея. Дъщеря й още не бе споменала Лагардер и тя от цялата си душа отправи благодарствена молитва към бога.
— Но защо се чувствувам тъй разнебитена? — попита Орор. — Всяко движение ми причинява болка, а дъхът просто разкъсва гърдите ми. Спомням си, че след тежкото ми боледуване в Мадрид, в манастира „Преображение господне“, когато бълнуването и треската преминаха, се чувствувах точно така. Главата ми беше празна, а върху сърцето си усещах някаква тежест. И винаги, когато се опитвах да мисля, пред очите ми пламваше ослепителен огън, а бедната ми глава заплашваше да се пръсне.
— Тогава ти имаше силна треска и беше много-много болна — отговори доня Крус.
Тя току поглеждаше към принцесата, сякаш искаше да й каже: „Ваш ред е да говорите. Елате!“ Но нерешителна, молитвено събрала длани, любуваща се отдалеч на дъщеря си, принцесата дори не помръдна.
— Не знам как да го опиша — прошепна Орор, — но като че ли някаква тежест просто смазва мисълта ми. Почти съм на границата да разкъсам мрака, обгърнал бедното ми съзнание, но не мога. Не, не мога! — Тя безсилно се отпусна на възглавницата и попита: — Да не би мама да ми се сърди?
Когато каза това погледът й внезапно се проясни. За миг тя почти осъзна положението, в което се намираше, но само за миг. Още по-непрогледен, мракът отново погълна мисълта й и искрицата разум, припламнала в прекрасните й очи, угасна.
При последните думи на дъщеря си принцесата силно трепна. С властен жест тя затвори устата на доня Крус, която понечи да отговори. Сетне притича с бързата и лека стъпка, която навярно бе имала по времето, когато, още млада майка, викът на нейното дете я бе заставял да се втурне към люлката му. Тя се приближи и като обхвана нежно с длани главата на дъщеря си, положи дълга целувка върху челото й. Орор се усмихна. Точно в този момент човек би могъл да прозре истината за загадъчната криза, която изживяваше съзнанието й. Орор изглеждаше щастлива, но щастлива с онова кротко и безучастно щастие, което всеки ден е все същото и то отдавна, много отдавна. Орор целуна майка си като дете, свикнало да дава и да връща всяка сутрин една и съща целувка.
— Сънувах те, мамо — прошепна тя, — и ти цяла нощ плака в съня ми. Защо Флор е тук? Та Флор изобщо си няма майка. Но колко неща могат да се случат за една нощ!
Борбата бе започнала отново. Разумът й полагаше отчаяни усилия, за да разсее мрака, но, победена, тя отстъпи пред болезнената умора, която я смазваше.
— Искам да те виждам, мамо — каза тя. — Ела при мен, вземи ме в скута си.
Принцесата, смеейки се през сълзи, седна на софата и притисна Орор в обятията си. Невъзможно бе да се опише онова, което изпитваше в този миг! Нима говорим език, на който бихме могли да порицаем или заклеймим този божествен грях: егоизмът на майчиното сърце! Принцесата притежаваше съкровището си изцяло; дъщеря и, немощна тялом и духом, се бе свила в скута й — просто дете, едно нещастно дете. Принцесата много добре виждаше, че Флор не може да сдържи сълзите си, но принцесата беше щастлива, обезумяла от радост; тя люлееше Орор в ръце и несъзнателно нашепваше някаква неизразимо нежна песен. И Орор гушеше глава в гърдите й. Гледката бе очарователна и същевременно покъртителна. Доня Крус извърна очи.
— Мамо — каза Орор, — навсякъде около мен блуждаят мисли, но не мога да ги хвана. Струва ми се, че точно ти ми пречиш да проумея. При все това ясно усещам в себе си нещо, което не ми е присъщо, нещо, което не съм самата аз. Знам, че с вас би трябвало да се чувствувам другояче, мамо.
— Ти имаш сърцето ми, рожбо, ненагледна моя рожбо! — отговори принцесата и в гласа й прозвуча неизречена молба. — Не търси нищо повече! Отдъхни си на гърдите ми. Бъди щастлива заради щастието, с което ме дари.
— Госпожо, госпожо! — прошепна доня Крус на ухото й. — Пробуждането ще бъде ужасно!
Принцесата с нетърпелив жест я отблъсна. Тя копнееше да се потопи изцяло в това измамливо блаженство, макар че то терзаеше душата й. Нужно ли беше да й напомнят, че всичко е просто сън!
— Мамо — поде отново Орор, — мисля, че ако ми поговориш, мракът пред очите ми ще се разсее. Да знаеш само колко страдам!
— Страдаш! — повтори госпожа дьо Гонзаг, притискайки я страстно към гърдите си.
— Да, много страдам! Страх ме е, мамо, ужасно ме е страх и не знам, не знам…
В гласа й имаше сълзи; изящните й пръсти трескаво притискаха челото й. Изведнъж принцесата усети някакъв вътрешен удар да разтърсва тялото, което държеше в обятията си.
— Ох! Ох! — проплака Орор. — Оставете ме! На колене, само на колене трябва да ви се любувам, майчице! Странно! Преди малко си помислих, че никога не съм напускала прегръдките ви!
Тя впи в майка си уплашени очи. Принцесата се опита да се усмихне, но лицето й изразяваше ужас.
— Какво ви е? Какво ви е, мамо? — извика Орор. — Нали сте доволна, че ме намерихте?
— Дали съм доволна? О, скъпо мое дете!…
— Да, така е, намерихте ме… аз си нямах майка…
— И бог ни събра, дъще, за да не ни раздели никога вече!
— Бог! — повтори Орор, вперила широко отворените си очи в пространството. — Бог! Сега не бих могла
