пръсти в перуката си и самоотвержено се нагърби с неприятното задължение.
— Ако баронесата не хареса как съм сресан, ще те изгоня! — заяви маркиз дьо Сегре на камериера си. — Ръкавиците ми! Карета с герба на Гонзаг… Кои ли може да са тези досадници? Шапката! Бастуна! Та ти просто плачеш да те разпнат на колелото за мъчения, негоднико! Каква е тази гънка на жабото ми? Веднага да ми намериш един букет за госпожа баронесата! Тръгвай пред мен, обеснико!
Господин маркизът прекоси общия будоар и леко кимна с глава в отговор на почтителния поклон на помощниците си. После влезе в залата на регистратурата със самодоволния вид на пълновластен господар на замъка. Напразен труд! Двете дами, които го чакаха в компанията на господин дьо Лабомел, по-ням от риба и по-вдървен от кол, дори не забелязаха изисканите му маниери. Господин дьо Сегре не ги познаваше, но едничката мисъл, която му мина през ум, беше, че в никакъв случай не са някои госпожички от Операта, които господин дьо Гонзаг обикновено имаше навика да покровителствува.
— С кого имам честта да разговарям, прекрасни госпожи? — попита той предвзето, опитвайки се, доколкото можеше, да играе ролята на благороден рицар.
Освободеният от задължението си Лабомел се върна в дрешника.
— Господин председател — отговори по-високата от забулените с черни воали жени, — аз съм вдовицата на Филип дьо Лорен, херцог дьо Ньовер.
— Виж ти! — възкликна Сегре. — Но вдовицата на Ньовер се омъжи за принц дьо Гонзаг, доколкото ми е известно?
— Аз съм принцеса дьо Гонзаг — отвърна тя и в гласа й се долови презрение.
Председателят отмери три-четири церемониални поклона и се втурна към преддверието.
— Кресла, негодници! — кресна той. — Виждам, че някой ден ще се наложи да ви изгоня до един оттук!
Страховитият му глас предизвика суматоха сред пристави, прислуга, разсилни, писари, експедитори и сред, общо взето, всички плъхове, които мухлясваха в околните килии. Сред невъобразима гълчава бяха донесени дузина кресла.
— Няма нужда, господин председател — каза принцесата, която остана права. — Аз и дъщеря ми идваме…
— Ах, по дяволите! — прекъсна я господин дьо Сегре, като се поклони. — Същинска цветна пъпчица, ей богу! Не знаех, че негово височество принц дьо Гонзаг…
— Това е госпожица дьо Ньовер! — хладно произнесе принцесата.
Председателят разбиращо намигна и отново се поклони.
— Ние идваме — продължи принцесата, — за да доведем до знанието на правосъдието сведения…
— Позволете ми да ви кажа, че се досещам, прекрасна госпожо — прекъсна я отново маркизът. — Нашата професия изостря и изтънчва ума, ако мога тъй да кажа, по забележителен начин. Доста ни се чудят. С една дума: напълно достатъчно е да имаме нишката, за да разплетем цялото кълбо. Предполагам, че искате да представите нови доказателства за вината на онзи негодник…
— Господине! — извикаха принцесата и Орор в един глас.
— Излишно е, напълно излишно! — каза господин дьо Сегре и с предвзето изящество зарови ръка в жабото си. — Въпросът е приключен. Този окаяник няма да убие вече никого!
— Нищо ли не получихте от негово кралско височество? — глухо попита принцесата.
Орор се облегна на нея, готова всеки миг да изгуби съзнание.
— Абсолютно нищо, госпожо, пък и не беше нужно — отговори маркизът. — Каквото трябваше да се свърши, е свършено, и то както трябва. Има вече половин час, откакто присъдата е издадена.
— Не сте получил нищо от регента?! — повтори принцесата, поразена сякаш от гръм.
Тя чувствуваше как Орор трепери до нея.
— Но какво повече искате? — извика господин дьо Сегре. — Да го изтезават до смърт на площад Грев? Негово кралско височество не одобрява подобни екзекуции освен в случаите, когато трябва да послужат за назидание на спекулантите.
— На смърт ли е осъден? — прошепна Орор.
— А на какво друго, очарователно дете? Да не искате да го оставят на сух хляб и вода?
Госпожица дьо Ньовер безсилно се отпусна в едно кресло.
— Но какво му стана на милото съкровище? — попита маркизът. — Така е, госпожо, младите момичета никак не обичат да се говори за такива неща. Но, ще ме извините, надявам се. Госпожа баронесата ме чака, тъй че ще бягам. Щастлив съм, че можах лично да ви съобщя тези подробности. Бъдете така добра да уведомите негово височество принц дьо Гонзаг, че въпросът е решен веднъж завинаги. Присъдата е окончателна и не подлежи на обжалване, така че още тази вечер… Целувам ви най-искрено ръка, госпожо. Предайте на господин дьо Гонзаг уверенията ми, че винаги може да разчита на своя предан слуга.
Той се поклони, завъртя се на пета и се отправи към вратата с леки приклякания, както по онова време изискваше приличието.
— Ето още една стъпка към председателството на касационния съд — мислеше си маркизът, докато слизаше по стълбите. — Принцеса дьо Гонзаг ми е в кърпа вързана.
Принцесата стоеше неподвижно, втренчила поглед във вратата, през която беше излязъл Сегре. Орор имаше вид на човек, поразен от гръм. Тя седеше в креслото изправена, вцепенена и с празен поглед. Освен тях, в залата на регистратурата нямаше жива душа. Майка и дъщеря нямаха желание нито да говорят, нито да си задават въпроси. Те се бяха превърнали буквално в статуи. Внезапно Орор протегна ръка към вратата, през която беше излязъл председателят. Вратата водеше към съдебната зала и изхода, използуван от магистратите.
— Ето го! — каза тя с глас, който сякаш не принадлежеше вече на живо същество. — Идва, познавам стъпките му.
Принцесата се ослуша, но не чу нищо. Тя погледна госпожица дьо Ньовер, която повтори:
— Идва, чувствувам го! О, как бих искала да умра преди него!
Изминаха няколко секунди, после вратата наистина се отвори и в залата влязоха двама тъмничари. Между тях, с гола глава и вързани отпред ръце, вървеше кавалерът Анри дьо Лагардер. На няколко крачки зад него пристъпяше един доминиканец с кръст в ръка. По страните на принцесата рукнаха сълзи. Орор гледаше със сухи очи, без да помръдва. При вида на двете жени Лагардер се спря на прага. После тъжно се усмихна и кимна с глава, сякаш благодареше.
— Само една дума, господине — обърна се той към полицейския пристав, който го придружаваше.
— Имам изрична заповед — отвърна приставът.
— Господине! — извика клетата майка и се хвърли към него. — Аз съм принцеса дьо Гонзаг и братовчедка на негово кралско височество. Не ни отказвайте!
Приставът учудено я погледна, после се обърна към осъдения и каза:
— Не мога да откажа нищо на човек, който ще умре, но побързайте!
После се поклони на принцесата и мина в съседната стая, последван от двамата пазачи и доминиканеца. Лагардер бавно пристъпи към Орор.
VII. Последна среща
Вратата на регистратурата остана отворена и от съседното преддверие долитаха стъпките на пазачите, но залата беше безлюдна. Тази последна среща нямаше свидетели. Орор се изправи в цял ръст, за да посрещне Лагардер. Тя целуна здраво вързаните му ръце, после му поднесе чело, тъй бледо, сякаш бе от мрамор. Лагардер притисна устни към него, без да пророни нито дума. Когато погледът на Орор попадна върху майка й, която плачеше встрани, сълзите най-сетне бликнаха и от нейните очи.
— Анри! Анри! — изхлипа тя. — Тук ли трябваше да се видим!
Лагардер я гледаше така, сякаш цялата му любов, цялата неизмерима обич, която бе същина на живота му години наред, се стремеше да се съсредоточи в последния му поглед.
— Никога не съм ви виждал толкова красива, Орор — прошепна той, — и никога гласът ви, тъй нежен, не е прониквал чак до дъното на душата ми! Благодаря ви, че дойдохте! Часовете на моя плен не ми се сториха толкова дълги, защото ги изпълвахте вие и скъпият спомен за вас бдя непрестанно до мен. Благодаря ви, че дойдохте, благодаря ви, ангел мой любим! Благодаря и на вас, госпожо, преди всичко на
