— Пристигнах в Пале Роаял само три секунди преди тях, но и те бяха напълно достатъчни — добави той. — Ваше височество ми дължи две акции от по 5250 ливри по днешен курс, които пъхнах в ръката на господин дьо Нанти, за да откаже аудиенция на дамите.
— Много добре — каза Гонзаг. — А останалото?
— Всичко е наред. Коне ще имаме в осем часа, но разполагаме с готови смени чак до Байон, чрез нарочни пратеници.
— Много добре — повтори Гонзаг и извади от джоба си един пергамент.
— Какво е това? — полюбопитствува довереникът му.
— Мандатът ми на таен пратеник с кралска мисия, подписан от Воайе д’Аржансон.
— Нима го е направил на своя глава? — удивен промърмори Пейрол.
— Те си мислят, че се ползувам с доверието на регента повече от когато и да било — подсмихна се Гонзаг. — Самият аз се погрижих за това. Но, за бога — възкликна той, — нима чак толкова грешат? Трябва наистина да съм бил много убедителен, друже Пейрол, щом регентът ме остави на свобода. Много убедителен! Падне ли главата на Лагардер, ще се издигна до такива висоти, че на всички ви предварително ще се завие свят. Регентът ще има да се чуди и да се мае как да изкупи днешните си подозрения. Но аз няма да му простя, а опита ли се да се държи прекалено отвисоко с мен, веднага щом Лагардер, този Дамоклев меч, престане да виси над главата ми, ще се поразшетам и — господ да му е на помощ! — в портфейла си имам предостатъчно сини, бели и жълти акции, за да пратя банката му по дяволите!
Пейрол утвърдително кимаше с глава, което бе негова роля и задължение.
— Вярно ли е, че негово кралско височество ще председателствува семейния съвет? — попита той.
— Аз го придумах — нагло излъга Гонзаг.
Той мамеше дори своите прокълнати души.
— Смятате ли, че можете да разчитате на доня Крус?
— Повече от когато и да било. Закле ми се, че ще се яви пред съда.
Пейрол продължаваше да го гледа настойчиво в очите. Гонзаг подигравателно се усмихна и промълви:
— Доня Крус може съвсем неочаквано да изчезне, но какво да се прави? Имам врагове, които са заинтересовани от това. Но фактът си е факт: детето е съществувало и това е напълно достатъчно; членовете на съвета вече я видяха.
— А дали…? — започна довереникът.
— Доста неща ще се случат довечера, друже Пейрол — прекъсна го Гонзаг. — Дори и да беше влязла при регента, госпожа принцесата ни най-малко нямаше да ме затрудни. Запазих всичките си привилегии, дори нещо повече — запазих свободата си, след като бях обвинен в убийство, при това несправедливо. Така на разположение ми остана един цял ден, за да си оплета кошницата. Без дори да подозира, регентът сам ми развърза ръцете. По дяволите, как бавно тече това време! А аз бързам, бързам!
— Ваше височество иска да каже, че е напълно уверен в победата си? — промълви Пейрол стеснително.
В отговор Гонзаг самоуверено се усмихна.
— Добре — настоя Пейрол, — но в такъв случай защо сте мобилизирали цялата си армия, та дори и запасняците? Видях в салона ви всички наши хора и при това, по дяволите, в пълно бойно снаряжение!
— Тук са по моя заповед — отвърна Гонзаг.
— Да не би да се опасявате, че може и до бой да се стигне?
— У нас, в Италия, дори и най-добрите пълководци никога не пропускат да подсигурят тила си — усмихна се принцът. — Щастието е нещо твърде непостоянно. Господата са моят ариергард. Отдавна ли чакат?
— Не знам. Видяха ме, че минавам, но нищо не ми казаха.
— Как изглеждат?
— Като бити псета, или наказани ученици.
— Никой ли не липсва?
— Никой, освен Шаверни.
— Приятелю Пейрол — каза Гонзаг, — докато беше в затвора, тук се случиха някои неща. Само да поискам и всички тук, до един, здравата щяхте да се поизпотите.
— Ако ваше височество благоволи да ми каже… — започна довереникът, вече цял разтреперан.
— Ще ми пресъхне устата, ако трябва да го повтарям два пъти — отсече Гонзаг, — тъй че ще го кажа пред всички.
— Желаете ли да предупредя господата? — живо попита Пейрол. Принцът го измери с подозрителен поглед и промърмори:
— Дявол да те вземе! Никак не ми се ще да те подлагам на изкушение, ще вземеш да избягаш. — Той позвъни и заповяда на появилия се прислужник: — Поканете благородниците, които чакат! — После се обърна към омърлушения Пейрол и добави: — Ако не се лъжа, онзи ден точно ти, друже, заяви в изблик на прилежание: „Ще ви последваме, ваше височество, ако ще и в ада!“ Натам сме се и запътили, да крачим поне весело!
VIII. Бивши благородници
В най-близкото обкръжение на негово височество принц дьо Гонзаг не бяха настъпили кой знае какви промени. Липсваше само Шаверни. В крайна сметка маркизът беше засвидетелствувал на принца частица истинска преданост.
Шаверни — премахнат, оставаше приятелят му Навай, съблазнен донякъде от неоспоримите качества на Гонзаг; оставаха Шоази и Hoce, благородници по произход и привичка. Обвързвайки се с принца, останалите се бяха вслушвали единствено в гласа на личния си интерес и амбиции. Тантурестият борсов посредник Ориол, Таран, барон Батц, а и другите биха продали Гонзаг за по-малко и от трийсет сребърника, макар че никой от тях не хранеше зла умисъл. Всъщност, сред тях изобщо нямаше злодеи. Те бяха просто измамени мошеници. Принцът ги беше приел такива, каквито бяха в действителност. Те бяха тръгнали по пътя на Гонзаг отначало доброволно, после — по принуда. Злото не им понасяше, но това, което най-вече охлаждаше ентусиазма на повечето от тях, беше опасността. И Гонзаг отлично го знаеше. Той никога не би ги разменил и срещу най-закоравели негодници. Те му бяха нужни точно такива.
Хранениците му влязоха в кабинета вкупом и това, което ги порази най-напред, беше унилата физиономия на довереника и високомерният вид на господаря му. Един бог знае колко догадки, колко предположения им бяха минали през ум за единия час, откакто чакаха в салона. Бяха изследвали едва ли не с лупа положението на Гонзаг. Неколцина бяха дошли дори с размирни намерения, тъй като отминалата нощ бе оставила в съзнанието им доста зловещи спомени, но в кралския двор упорито се носеше слухът, че благоволението на регента към принца е в своя апогей. Не му беше точно сега времето да загърбват слънцето.
В действителност, носеха се какви ли не слухове. Днес улица „Кенкампоа“ и Златния дом неимоверно много се бяха занимавали с особата на господин дьо Гонзаг. Говореше се, че негово кралско височество вече се е запознал с полицейските донесения, и че през изтеклата нощ на блудство, завършила с проливането на кръв, стените на павилиона са били прозрачни като стъкло. Но едно събитие засенчваше всичко останало: Огнения съд се бе произнесъл — кавалерът Анри дьо Лагардер беше осъден на смърт. Сред господата нямаше невежи и всички — кой повече, кой по-малко — бяха запознати с историята на миналото. Този Гонзаг трябва да беше наистина много могъщ!…
Шоази бе донесъл странна вест. Същата сутрин арестували маркиз дьо Шаверни в дома му и го натикали в една карета, придружавана от полицейски пристав и охрана: познати пътешествие, което осигуряваше достъп до Бастилията с помощта на паспорт, наречен кралска заповед за изгнание. Не бяха говорили много за Шаверни; всеки бе тук заради себе си. Но общото настроение просто се набиваше в очи: обезверено униние и силно недоволство. Всеки искаше да се спре преди безвъзвратно да е полетял по наклона. Тази вечер сред хранениците на Гонзаг може би нямаше човек, който да не бе дошъл с потайната мисъл да прекрати договора.
Пейрол беше казал истината; те до един бяха в пълно бойно снаряжение: стегнати за път, в ботуши с шпори и дълги бойни рапири. Свиквайки ги, Гонзаг беше настоял за такова облекло и това още повече
