се появи и доня Крус.
— И какво дирите в дома ми, маркизе? — попита гневно принцесата и рязко се изправи на крака.
— Идвам да изкупя вината на един глупак, мой познат — отвърна Шаверни, отправяйки към Орор почти умолителен поглед, — на един безумец, който носи почти същото име като мен. И вместо да поднасям на госпожица дьо Ньовер извинения, които няма да бъдат приети, аз откупувам прошката й срещу едно писмо.
И той се отпусна на едно коляно пред Орор.
— Писмо от кого? — попита принцесата и смръщи вежди. Разтреперана и пребледняла, Орор вече се беше досетила.
— От кавалера Анри дьо Лагардер — отвърна Шаверни.
В същото време той извади от пазвата си кърпичката, върху която Анри с кръвта си беше написал няколко думи. Орор се опита да стане, но безсилно се отпусна обратно на софата.
— Да не би…? — започна принцесата, когато видя покритата с червени петна кърпа.
Шаверни гледаше Орор, която притичалата се доня Крус вече подкрепяше.
— Писмото наистина изглежда зловещо — каза той, — но не се плашете. Когато човек не разполага нито с мастило, нито с хартия…
— Жив е! — прошепна Орор и от гърдите й се откъсна дълбока въздишка на облекчение.
Тя вдигна красивите си, пълни със сълзи очи към небето и отправи гореща благодарност към бога. После взе от ръцете на Шаверни пропитата с кръв на Анри кърпичка и страстно я притисна към устните си.
Принцесата извърна глава. Това навярно бе последният бунт на нейната гордост.
Орор се опита да чете, но сълзите я заслепяваха, а освен това попилата кръв правеше написаните редове почти нечетливи.
Госпожа дьо Гонзаг, доня Крус и Шаверни се опитаха да й помогнат, но тези преплетени и разлати йероглифи останаха за тях пълна тайна.
— Аз, аз ще го прочета! — каза Орор, като избърса очите си със самата кърпичка.
И тя прочете следното: „До госпожа принцеса дьо Гонзаг. Нека още веднъж видя Орор преди да умра!“
За миг Орор остана неподвижна, сякаш в несвяст. После се обърна към Шаверни и попита:
— Къде е той?
— В затвора Шатле.
— Значи вече е осъден?
— Нямам представа. Знам само, че е в карцера.
Орор се отскубна от прегръдките на майка си.
— Отивам в Шатле — каза тя.
— До вас е вашата майка, дъще! — промълви принцесата и в гласа й прозвуча укор. — От днес нататък вашата майка е ваш наставник и помощник. Не от сърцето ви дойдоха тези думи; сърцето ви каза: „Мамо, заведете ме в затвора Шатле“.
— Как?! — избъбра Орор. — И вие сте съгласна…
— Съпругът на дъщеря ми е мой син — прекъсна я принцесата. — Ако умре, ще го оплаквам. Ако може да бъде спасен, ще го спася!
Тя първа се насочи към вратата. Орор се вкопчи в нея и покри ръцете и с целувки и сълзи.
— Бог да ви възнагради, мамо!
Изобилен и вкусен, обедът в регистратурата на Шатле се беше проточил. Маркиз дьо Сегре напълно заслужаваше славата си на човек вещ и оправен. Той бе чревоугодник с изтънчен вкус, образцов чиновник и съвършен благородник.
Помощниците му, от господин Бертьоло дьо Лабомел др младия Юсон-Бордьосон, слушател със съвещателен глас във Върховния съд, бяха добре охранени бонвивани с чудесен апетит, които се чувствуваха много по-добре на масата, отколкото на заседания.
Трябва да признаем, че второто заседание на извънредния съд беше продължило значително по-малко, отколкото обеда. От тримата свидетели, които трябваше да бъдат изслушани, двама, всъщност, не се бяха явили: споменатите Кокардас и Паспоал бяха избягали от затвора. Показания беше дал само господин Пейрол и представените от него доказателства срещу обвиняемия се оказаха толкова неоспорими и съкрушителни, че това доведе до изключително опростяване на процедурата.
В тези дни в Шатле всичко беше временно. Съдиите бяха лишени от всички удобства, които по-рано им предоставяше дворецът на Върховния съд. За дрешник маркиз дьо Сегре разполагаше с една тъмна стаичка в съседство с главната регистратура, разделена само с тънка преграда от нишата, където господа помощник-съдиите вкупом подготвяха тоалета си. Този факт беше още по-неприятен, като се има предвид, че условията, предоставяни на господа помощник-съдиите дори и в най-мизерните провинциални съдилища, бяха несравнимо подобри. Единствената врата-прозорец на регистратурата гледаше към моста, свързващ тухлената — или Новата кула, с крепостта на нивото на бившата килия на Шаверни. За да се върнат в затвора, осъдените трябваше да минат през тази зала.
— Колко е часът, господин дьо Лабомел? — попита иззад преградата маркиз дьо Сегре.
— Два, господин председател — отзова се помощник-съдията.
— Баронесата сигурно ме чака! По дяволите тези двойни сеанси! Помолете господин Юсон да види дали каретата ми е пред вратата.
Юсон-Бордьосон през глава се втурна надолу по стълбището. Така е, когато човек иска да направи сериозна кариера.
— Знаете ли — подхвана междувременно Перен Акьолен от Мезон дьо Вивил-ан-Форе, — този свидетел, господин Пейрол, се изразява много прилично. В противен случай щяхме да заседаваме поне до три часа.
— Той е човек на принц дьо Гонзаг — обади се Лабомел, — а принцът умее да подбира хората си.
— Има ли нещо вярно в това, което се говори, че господин дьо Гонзаг бил в немилост? — попита маркизът.
— Ни най-малко, ни най-малко! — отвърна Перен Акьолен. — Тази сутрин господин дьо Гонзаг е присъствувал съвсем сам на ставането от сън на негово кралско височество, а това е изключително благоволение.
— Негодник! Вагабонтин! Нехранимайко! Обесник! — развика се в този момент председателят дьо Сегре.
По този начин той приветствуваше появата на камериера си, който в замяна на това го крадеше.
— Внимавай! — предупреди го маркизът. — Отивам при баронесата и трябва да бъда безупречно сресан!
Но в момента, когато камериерът се канеше да се заеме със служебните си задължения, в общия будоар на господа помощник-съдии-те влезе един разсилен и попита:
— Приема ли господин председателят?
Маркиз дьо Сегре го чу през преградата и кресна колкото му глас държи:
— Няма ме, мътните ви взели! Пратете всички по дяволите!
— Но това са две дами — отвърна разсилният.
— Тъжителки? Вън! Как са облечени?
— И двете са в черно и със спуснати воали.
— Като за след загубен процес. Как дойдоха?
— В карета с герба на принц дьо Гонзаг.
— А, по дяволите! — възкликна маркиз дьо Сегре. — Макар че мен ако питате, Гонзаг изглеждаше доста смутен, когато свидетелствуваше пред съда. Но щом господин регентът… Нека почакат… Юсон-Бордьосон!
— Отиде да види дали каретата на господин председателя е пред портата.
— Никога не е на мястото си, когато човек има нужда от него! — изръмжа доволно маркизът. — Няма да го бъде тоя глупак! — После повиши глас: — Облечен ли сте, господин дьо Лабомел? Направете ми удоволствие и идете да правите компания на дамите. Ще бъда на тяхно разположение само след миг.
Бертьоло дьо Лабомел, който беше само по риза, нахлузи един торбест фрак от черно кадифе, прекара
