да му се помоля, не си спомням моята молитва.
— Искаш ли да я повторим заедно? — попита принцесата, която се вкопчи в тази възможност да отвлече вниманието на дъщеря си като удавник за сламка.
— Да, мамо. Почакайте! Има още нещо…
— Отче наш, който си на небето… — започна госпожа дьо Гонзаг, притискайки събраните длани на Орор между своите.
— Отче наш, който си на небето — повтори Орор като малко дете.
— Да се свети името ти — продължи майката.
Но вместо да повтори, Орор се вцепени.
— Има още нещо — прошепна тя, докато със сгърчени пръсти притискаше до болка плувналите си в пот слепоочия. — Още нещо… Флор! Ти го знаеш, кажи ми го!
— Сестрице… — избъбра циганката.
— Ти го знаеш! Знаеш го! — настоя Орор; тя премига и очите и се насълзиха. — Ох, няма ли кой да ми помогне? — Внезапно тя рязко вдигна глава и погледна майка си в очите. — Тази молитва, мамо — произнесе тя, наблягайки на всяка дума, — вие ли ме научихте на тази молитва?
Принцесата наведе глава и от устните и се отрони стон. Орор не откъсваше от нея пламтящия си поглед.
— Не, не сте вие — промълви тя.
Разсъдъкът й направи последно отчаяно усилие и от гърдите й се изтръгна сърцераздирателен вик:
— Анри! Анри! Къде е Анри?
Тя бе вече на крака и суровият й, надменен поглед пронизваше принцесата. Флор се опита да я хване за ръцете, но Орор я отблъсна с неподозирана, чисто мъжка сила. Принцесата плачеше, отпуснала глава на коленете си.
— Отговорете ми! — извика Орор. — Анри! Какво се е случило с Анри?
— Мислех единствено за теб, дъще! — изхлипа госпожа дьо Гонзаг.
Орор рязко се обърна към доня Крус.
— Убили ли са го? — попита тя с високо вдигнато чело, изгаряйки я с поглед.
Доня Крус не отговори. Орор се обърна отново към майка си. Принцесата се свлече на колене и простена:
— Сърцето ми късаш, дете! Имай милост към мен!
— Убили ли са го? — повтори Орор.
— Него! Винаги него! — кършейки ръце, извика принцесата. — В сърцето на това дете вече няма място за обичта на майка му!
Орор втренчено се взираше в пода.
— Не искат да ми кажат дали са го убили! — помисли тя на глас.
Принцесата простря ръце към нея, после рухна изведнъж възнак в несвяст.
Орор държеше ръцете на майка си; лицето й бе алено, в погледа й светеше неизмерима мъка.
— Вярвам ви, госпожо, кълна се в спасението си! — каза тя. — Вярвам, че не сте предприела нищо срещу него и толкоз по-добре за вас, ако наистина ме обичате така, както ви обичам аз. Защото ако бяхте предприела срещу него каквото и да било…
— Орор! Орор! — прекъсна я доня Крус и запуши устата й с ръка.
— Аз говоря, не заплашвам! — прекъсна я на свой ред госпожица дьо Ньовер с високомерно достойнство. — Аз и майка ми се познаваме едва от няколко часа и е добре да се гледаме открито в очите. Майка ми е принцеса, аз съм бедно момиче, но точно това ми дава правото да съм взискателна към нея. Ако майка ми беше някоя безпомощна, бедна и изоставена жена, не бих си позволила дори да се изправя, а бих й говорила само на колене.
Тя целуна ръцете на принцесата, която я гледаше с възхищение.
Колко красива бе в този миг, когато тревогата, която разяждаше сърцето й, но без да сломи нито за миг нейната гордост, озаряваше като ореол чистото и чело на девица! Да, девица, правилно казахме, но девица-съпруга, обладаваща цялата сила, цялото величие на зряла жена.
— За мен на този свят не съществува никой друг, дъще моя! — каза принцесата. — Не си ли до мен, аз съм безпомощна и изоставена. Съди ме, но ме съди с милосърдието, дължимо на страдащите. Упрекваш ме, че не сторих нищо, за да разпръсна мрака, който заслепяваше разума ти, но когато бълнуваше, ти ме обичаше и аз, да, вярно е, признавам, аз се страхувах от пробуждането ти!
Орор хвърли бегъл поглед към вратата.
— Нима се каниш да ме изоставиш? — ужаси се майката.
— Трябва! — отговори младата девойка. — Нещо ми подсказва, че в този момент Анри ме вика, че има нужда от мен.
— Анри! Все този Анри! — прошепна госпожа дьо Гонзаг с отчаяние. — Всичко за него, нищо за майката!
Орор впи в нея големите си пламтящи очи.
— Ако той беше тук, госпожо — тихо отговори тя, — а вие — някъде много, далеч и ви грозеше смъртна опасност, аз щях да му говоря единствено за вас.
— Нима е вярно? — извика очарована принцесата. — Наистина ли ме обичаш колкото него?
Орор се отпусна в ръцете й и промълви:
— Ах, защо не го познавахте по-рано, мамо?
Принцесата я обсипваше с целувки.
— Чуй ме — каза тя, — знам какво е да обичаш. Моят благороден и любим съпруг, който в този миг ме слуша, и споменът за когото изпълва тук всяко кътче, навярно се усмихва в нозете господни, прозирайки вдън душата ми. Да, обичам те повече, отколкото обичах Ньовер, защото любовта ми на жена се слива с майчината обич. Обичам те, но в теб обичам и него, Орор, надеждице едничка моя, щастие мое! И чуй, за да ме обичаш, ще го обичам и аз! Знам, Орор, че не би ме обичала, ако го отблъсна, пишеш го в дневника си. Тъй да бъде! Ще разтворя обятия за него.
Тя внезапно пребледня, тъй като погледът й случайно бе паднал върху доня Крус. Циганката веднага мина в будоара, чиято врата се намираше зад софата.
— Ще разтворите обятия за него! — повтори Орор. — Наистина ли, мамо!
Принцесата мълчеше; сърцето й лудо блъскаше в гърдите. Орор рязко се отскубна от обятията и.
— Вие просто не умеете да лъжете! — извика тя. — Той е мъртъв! Вие вярвате, че е мъртъв!
Но преди принцесата, рухнала безсилно в едно кресло, да успее да отговори, доня Крус се появи отново и препречи пътя на Орор, която се бе втурнала към вратата. Доня Крус беше с наметало и воал.
— Имаш ли ми доверие, сестрице? — попита тя. — Силите ти ще изневерят на твоята смелост. Всичко, което искаш да направиш, ще го сторя аз! — После се обърна към госпожа дьо Гонзаг и добави: — Моля ви, госпожо, заповядайте да запрегнат каретата.
— Но къде отиваш, сестрице? — възкликна Орор, внезапно премаляла.
— Госпожа принцесата ще ми каже къде трябва да отида, за да го спася! — отвърна циганката решително.
VI. Осъден на смърт
Доня Крус чакаше права до вратата. Майка и дъщеря стояха една срещу друга. Принцесата току-що беше заповядала да запрегнат каретата.
— Признавам, Орор — каза тя, — не се вслушах в съвета на приятелката ти. Знам, че го направи за твое добро и не и се сърдя. Но какво си беше въобразило това девойче?! Че забавям умишлено пробуждането на разума ти, за да ти попреча да действуваш?
Доня Крус неволно се приближи.
— Довчера аз бях враг на този човек — продължи принцесата. — И знаеш ли защо? Защото ми беше отнел дъщерята, защото привидностите недвусмислено обвиняваха: Ньовер е паднал под неговите удари!
Орор рязко вдигна глава, но погледът й остана забит в пода. Тя така пребледня, че майка й неволно
