първа приятелка. Вие сте по-щастлива от мен, защото сте я видяла дете. Трябва да е била много красива! Разкажете ми за това, Флор. — И без да й остави време да отговори, тя продължи с буйна, неудържима майчина страст: — Искам да обичам всичко, което обича и тя. Обичам те, Флор, моя втора дъще! Целуни ме! А ти, ти би ли могла да ме обикнеш? Ако знаеше само колко съм щастлива, как бих искала цялата земя да се възрадва! Дори този човек, чуваш ли, Флор, дори човекът, който ми отне сърцето на моята дъщеря… Е, добре, ако тя поиска, сигурна съм, че ще обикна и него!
V. Майчино сърце
Доня Крус се усмихваше през сълзи. Принцесата страстно я притискаше към гърдите си.
— Флор, мила моя — прошепна тя, — ще повярваш ли, ако ти кажа, че все още не смея да я целуна така? Не се сърди, но когато целувам челото и бузите ти, аз целувам нея! — Принцесата внезапно се отдръпна от девойката, за да я вижда по-добре и замислено продължи: — И ти, момиченцето ми, си танцувало по площадите? Сама си, нямаш никакви близки. Щях ли да я обичам по-малко, ако я бях намерила такава като теб? Боже мой! Боже мой! Колко безразсъдни сме понякога! До онзи ден твърдях: „Ако дъщерята на Ньовер дори за миг е забравила гордостта на своя род…“ Не, не! Няма да продължа! Кръвта ми се смръзва във вените само при мисълта, че господ би могъл да повярва в думите ми! Ела, Флор, ела да благодарим на бога! — Принцесата я отведе пред олтара и падна на колене. — Ньовер! Ньовер! — извика тя. — Дъщеря ми е тук, нашата дъщеря е при мен! Кажи на бог, кажи му да види радостта и признателността, изпълващи сърцето ми!
Сега дори и най-добрият й приятел не би я познал. Пробудена от дълголетен сън, кръвта наливаше страните й с ярка руменина. Тя се бе подмладила, бе се разхубавила, очите и блестяха, а стройната й кръшна снага вълнуващо потръпваше. В гласа й звъняха омайващо-ласкави нотки. За миг Орор дьо Кайлюс остана неподвижна, потънала в щастлив унес.
— Флор, ти християнка ли си? — ненадейно попита тя. — Да, спомням си, тя ми каза, че си християнка. Колко милостив е нашият бог, нали? Подай ми ръце, почувствувай как бие сърцето ми!
— Ах, госпожо! — възкликна бедната циганка и избухна в плач. — Как бих искала и аз да имам майка като вас!
Принцесата отново я притисна към себе си и попита:
— Говореше ли ти тя за мен? За какво си говорехте? В деня, когато си я видяла за първи път, тя е била още съвсем малка. Знаеш ли — сепна се тя, едва поемайки си дъх, тъй като трескавата възбуда я караше да изпитва непрестанна нужда да говори, — струва ми се, че се страхува от мен. Ще умра от мъка, ако това продължи! Поговори й за мен, Флор! Поговори й, малка моя, умолявам те!
— Госпожо — прекъсна я Флор и насълзените й очи ласкаво се усмихнаха, — та нима не разбрахте оттук колко много ви обича дъщеря ви? — и тя посочи пръснатите страници на Орориния дневник.
— О, да, да! — извика принцесата. — Надали бих могла да опиша какво почувствувах, когато го прочетох! Дъщеря ми не е тъжна и сериозна като мен. Тя е наследила веселото сърце на баща си, но някога и аз, която толкова много плаках, също бях весела. Домът, в който се родих, беше затвор, и въпреки това аз се смеех и танцувах до деня, когато срещнах онзи, който щеше да отнесе в гроба си радостта и усмивките ми. — Тя бързо прекара ръка по пламналото си чело и рязко попита: — Виждала ли си някога как една бедна жена полудява?
Доня Крус я погледна с безпокойство.
— Не, не се страхувай, не се бой от нищо — успокои я принцесата. — Но щастието е нещо толкова ново и непознато за мен! Исках да ти кажа нещо, Флор. Забеляза ли, че дъщеря ми е като мен? Радостта й е отлитнала в деня, когато е дошла любовта. Върху последните страници много ясно личат следи от сълзи.
Госпожа дьо Гонзаг хвана циганката за ръка и се върна на предишното си място. Тя непрекъснато поглеждаше към софата, на която спеше Орор, но някакво неясно предчувствие като че ли я караше да страни оттам.
— Тя ме обича! Разбира се, че ме обича! — подхвана отново принцесата. — Но първата усмивка, която си спомня, усмивката, склонила се над бебешката й люлка, е била усмивката на онзи човек. Кой й е дал първите уроци? Той. Кой я е научил да изрича името божие? Пак той! О, Флор, имай милост и никога не й казвай колко гняв, колко ревност и ожесточение срещу него са се насъбрали в сърцето ми!
— Но не сърцето ви говори така, госпожо — промълви доня Крус.
Принцесата неочаквано стисна ръката й с неподозирана сила.
— Сърцето ми говори! — извика тя. — Да, сърцето ми! През почивните дни те заедно са се разхождали в ливадите край Памплона и той се е превръщал в дете, за да си играе с нея. Нима това е мъжко задължение, нима не е право единствено на майката? И винаги, когато се е връщал от работа, й е носел било играчка, било някое лакомство. Та бих ли могла да направя и аз нещо повече за детето си, ако бях бедна и в чужда страна?! Той много добре е знаел, че ми отнема, че ми ограбва цялата й нежност!
— О, госпожо!… — понечи да я прекъсне циганката.
— Нима ще го защитаваш? — подозрително я погледна принцесата. — Да не би да си на негова страна? Виждам, много добре виждам — внезапно обезсърчена, горчиво прошепна тя, — ти също го обичаш повече, отколкото обичаш мен!
Доня Крус отдръпна ръката си, която до този миг принцесата притискаше към сърцето си. В очите на Орор дьо Кайлюс блеснаха сълзи.
— О, този човек! Този човек! — прошепна тя, разтърсвана от ридания. — Аз съм вдовица и на този свят ми е останало единствено сърцето на дъщеря ми!
Доня Крус остана стъписана пред тази въпиюща несправедливост на майчината обич. Дори тя, жизнерадостното и лекомислено момиче, лудетината, която едва довчера искаше да се забавлява с трагедията на живота, да, дори тя го разбра. Душата й таеше кълновете на всички присъщи на жената пламенни и честолюбиви чувства. Принцесата отново се бе отпуснала в креслото си и взела в ръце дневника на Орор, замислено го прелистваше.
— Колко пъти й е спасявал живота! — бавно изрече тя, после отново разлисти дневника, сякаш се канеше да го препрочете, но се спря още на първите страници. — Какъв смисъл има? — прошепна тя унило. — Аз съм й дала живот само веднъж! Така е! Да, да, така е! — повтори тя, докато в очите й припламнаха боязливи пламъчета. — Тя му принадлежи много повече, отколкото на мен!
— Вие сте нейна майка, госпожо — тихо каза доня Крус.
Принцесата вдигна към нея тревожния си, измъчен поглед.
— Какво искаш да кажеш? — попита тя. — Или просто ме утешаваш? Според теб да обичаш майка си е задължение, така ли? Чувствувам, че ако дъщеря ми ме обичаше по задължение, бих умряла!
— Но госпожо, госпожо! Та препрочетете страниците, в които тя говори за вас! Колко почтителна обич, колко нежност лъха от тях!
— Помислих за това, Флор, душице мила! Има обаче нещо, което ме възпира да прочета отново тези редове, които обсипах с толкова пламенни целувки. Дъщеря ми е строга. Когато изказва съмнението, че препятствието между нея и приятеля й е нейната майка, думите й стават остри като бръснач. Прочетохме го заедно, помниш какво казва тя. Говори за високомерни майки…
Силни тръпки разтърсиха тялото на принцесата.
— Но вие не сте от тези майки, госпожо — прекъсна я доня Крус, която внимателно я наблюдаваше.
— Бях такава! — изхлипа Орор дьо Кайлюс и закри лицето си с ръце.
В другия край на стаята Орор дьо Ньовер се размърда върху софата. От устните й се отрониха неясни слова. Принцесата трепна, после стана и прекоси стаята на пръсти, правейки знак на доня Крус да я последва, сякаш изведнъж бе почувствувала нужда да се опре на някого, да бъде закриляна.
Безпокойството, което непрестанно се долавяше в радостта й, страхът, угризенията, примирението — каквото и име да дадеше човек на непонятните опасения, които свиваха сърцето на клетата майка и нарушаваха пълнотата на щастието й, криеха в себе си нещо детинско й същевременно трогателно.
Тя се отпусна на колене до Орор. Доня Крус остана права в краката на приятелката си. Принцесата дълго съзерцава дъщеря си, сподавяйки с мъка риданията, които напираха да се откъснат от гърдите й. Орор
