Шаверни бързаше.
— На работа, още не сме стъпили на паветата! — извика той. — Гасконецо, съблечи ключаря както го е майка родила и намъкни дрипите му! Ти, друже, стори същото с пазача!
Кокардас и Паспоал се спогледаха.
— Ето нещо, което много ме смущава! — промърмори гасконецът, почесвайки се по ухото. — По дяволите, не знам дали подобава на благородници да…
— Аз все пак обличам дрехите на най-долния негодник, когото познавам! — прекъсна го възмутен Шаверни, лишавайки Пейрол от разкошния му жакет.
— Благородни ми друже — престраши се да напомни Паспоал, — та не обличахме ли вчера…
Със страховит жест Кокардас го накара да млъкне.
— Дръж си езика зад зъбите, гълъбче! — рече той. — Заповядвам ти да забравиш този мъчителен момент. Пък и освен това го сторихме единствено заради онзи малък непрокопсаник!
— Днес също го правим заради него.
Кокардас тежко въздъхна и съблече ключаря, който кротуваше с натикан в устата парцал. Брат Паспоал направи същото с пазача и много скоро тоалетът на нашите двамина храбреци беше завършен. Не ще и съмнение, че още от времето на Юлий Цезар, който, както твърдят, бил основателят на тази древна крепост, стените на Шатле никога не бяха виждали тъмничари с по-изискана външност. Шаверни, от своя страна, беше навлякъл жакета на господин Пейрол.
— Деца мои — рече той, продължавайки да играе ролята на довереника на принц дьо Гонзаг, — изпълних дълга си по отношение на онези двамина окаяници и сега ви моля да ме съпроводите до уличката порта.
— Приличам ли поне малко на тъмничар? — попита Паспоал.
— До неузнаваемост! — отвърна маркизът.
— А аз? — избъбра Кокардас-младши, без дори да се опитва да прикрие огорчението си. — Приличам ли донякъде на ключар?
— Като две капки вода! — успокои го Шаверни. — Да тръгваме, трябва да отнеса писмото!
Тримата излязоха от килията, превъртайки два пъти ключа в бравата, без да забравят да пуснат и резетата. Здраво вързани и със запушена уста, Пейрол и двамата тъмничари останаха вътре. Историята пази мълчание по повод на размишленията им, произтичащи от това неприятно и мъчително стечение на обстоятелствата. Междувременно нашите трима затворници преминаха безпрепятствено първия коридор, което не бе никак трудно, като се вземе предвид, че там нямаше жива душа.
— Не си вири чак толкова главата, друже Кокардас! — каза Шаверни. — Страх ме е, че някой ще ни заподозре заради разбойническите ти мустаци.
— Гръм да ме порази дано! — възмути се храбрият гасконец. — И на кайма да ме накълцате, пак няма да ме лишите от привлекателната ми външност!
— Тя ще си отиде, чак когато влезем в гроба! — додаде брат Паспоал.
Шаверни нахлузи вълненото кепе на ушите на гасконеца и му показа как да държи ключовете. Скоро стигнаха до вратата на вътрешния двор. Той просто гъмжеше от народ. Днес в Шатле цареше невиждана суматоха: в очакване на следобедното заседание, маркиз дьо Сегре даваше в регистратурата обед на своите заместник-съдии. Разнасяха се покрити с кърпи ястия, мангали и кофички за шампанско, конто идваха от кръчмата „При сукалчето“, построена преди две години в самата крепост Шатле от готвача Льо Прьо.
Нахлупил шапката ниско над очите си, Шаверни мина пръв.
— Приятелю — обърна се той към вратаря на вътрешния двор, — тук, в номер девет, в дъното на коридора, са затворени двама опасни престъпници. Отваряйте си очите!
Вратарят смъкна кепето си и промърмори нещо неразбрано. Кокардас и Паспоал на свой ред безпрепятствено прекосиха вътрешния двор. В караулното помещение Шаверни се държеше като човек изключително любопитен, който за първи път посещава затвор. Той най-обстойно разгледа всеки предмет и зададе куп идиотски въпроси с много сериозен вид. Показаха му и походното легло, на което десетина минути си е почивал граф Хорн, в компанията на своя приятел, абат Ла Метри, след приемане на последното причастие. Това като че ли живо го заинтригува. Оставаше им да прекосят само двора, но току пред прага му Кокардас-младши едва не просна на земята един прислужник от „При сукалчето“, който носеше някакъв сладкиш с бадемов крем. Нашият юначага изтърва едно оглушително „Бог да те убие!“, което накара всички да се обърнат. Брат Паспоал се разтрепера от глава до пети.
— Приятелю — тъжно поклати глава Шаверни, — детето не го направи нарочно и ти спокойно можеше да се въздържиш и да не сквернословиш по адрес на името господне.
Кокардас виновно наведе глава. Полицейските агенти останаха с впечатлението, че са видели един изключително почтен и богобоязлив млад благородник.
— Не го познавам този гасконски ключар — промърмори вратарят на стражницата, — но, рогатите ги взели тез гасконци, врат се вече къде ли не!
Точно в този момент портата се отвори, за да даде път на един великолепен печен фазан, основно ястие в обеда на маркиз дьо Сегре. Не можейки повече да сдържат нетърпението си, Кокардас и Паспоал с един скок се озоваха на улицата.
— Спрете ги! Спрете ги! — развика се Шаверни.
Вратарят се втурна подире им, но тутакси рухна възнак, покосен от тежката връзка ключове, която Кокардас запокити в лицето му. Нашите двама приятели си плюха на петите и скоро изчезнаха зад кръстовището Лантерн.
Каретата, която беше докарала господин Пейрол, продължаваше да чака пред портата. Шаверни позна ливреите на Гонзаг; без да се бави нито за миг, той скочи на стъпалото на каретата, продължавайки да крещи колкото му глас държи:
— Дръжте ги, по дяволите! Не виждате ли, че бягат! А някой бяга ли, не му е чиста работата! Спрете ги! Дръжте ги! — И като се възползува от настъпилата суматоха, той се наведе през другата вратичка и заповяда: — Карай в двореца, разбойнико! В галоп!
Конете потеглиха в тръс. Когато каретата сви по улица „Сен Дени“, Шаверни избърса плувналото си в пот чело и се хвана за корема от смях. Господин Пейрол не само че му бе предоставил пълна свобода, но също и карета, за да стигне, без да се преуморява излишно, до предназначението си.
Нямаше никакво съмнение, това бе същата онази стая със строга и мрачна наредба, в която на утрото преди свикването на семейния съвет за първи път видяхме принцеса дьо Гонзаг. Стаята продължаваше да носи външните белези на траур: тук бе олтарът, обвит с черен креп, където всекидневно се отслужваше панихида в памет на покойния херцог дьо Ньовер, и над него все така се издигаше големият кръст, осветен от пламъка на шест непрестанно горящи свещи. Нещо обаче се бе променило. Плах и все още едва доловим радостен повей бе разведрил зловещата обстановка; нечия неведома усмивка топло мъждукаше в непрогледния доскоро мрак на траура.
От двете страни на олтара пъстрееха цветя, макар че до началото на май, когато беше рожденият ден на покойния съпруг, имаше още много време. Дръпнатите завеси на южните прозорци свободно пропускаха ласкавите лъчи на есенното слънце. На прозореца висеше клетка, в която чуруликаше красива птичка, същата, която вече видяхме и чухме да пее на приземния прозорец, гледащ към ъгъла на улиците „Сент Оноре“ и „Шантр“. Да, това бе същата онази птичка, която някога разсейваше самотата на прекрасната непозната, чието загадъчно съществование не даваше мира на госпожите Балао, Дюран, Гишар, а и на всички клюкарки от квартала на Пале Роаял.
Макар и ранно утро, в молитвената стая на принцесата имаше много хора. Съвсем млада, възхитително красива девойка спеше на една ниска софа. Изящно изваяното й лице оставаше в полусянка, но слънчевите лъчи свободно лудуваха в пищните вълни на разкошната й кестенява коса с искрящ оттенък на старо злато. Молитвено събрала длани и със сълзи на очи, до нея стоеше права първата камериерка на принцесата, добрата Мадлен Жиро.
Мадлен Жиро току-що бе признала на госпожа дьо Гонзаг, че чудодейното предупреждение, което принцесата беше намерила в часослова си на страницата на Miserere, гласящо: „Елате да защитите дъщеря си!“, и което след цели двайсет години й бе припомнило съкровения девиз на толкова щастливи срещи и юношеска нежност, девизът на Ньовер: „Аз съм тук!“, беше сложено там от самата Мадлен със съучастничеството на Гърбавия. Вместо да я смъмри, принцесата я беше разцелувала. Мадлен беше толкова
