щастлива, сякаш бе намерила собственото си дете. Принцесата седеше в другия край на стаята, заобиколена от две жени и едно момче. До тях се виждаха пръснатите листове на някакъв ръкопис, както и ковчежето, в което вероятно се беше намирал: ковчежето и ръкописът на Орор. Тези редове, писани с пламенната надежда, че някой ден ще се озоват в ръцете на непозната, но любима майка, най-сетне бяха стигнали до своето местоназначение. Принцесата вече ги беше прочела. Това ясно личеше по очите и, зачервени от щастливи, нежни сълзи.
Колкото до начина, по който ковчежето и сладкопойната птичка се бяха озовали в двореца на Гонзаг, излишно е да си задаваме въпроси. Едната от двете жени беше почтената Франсоаз Беришон, а момчето, което мачкаше в ръце каскета си с едновременно лукав и смутен вид, се казваше Жан-Мари. Да, това беше пажът на Орор, същото простодушно и неблагоразумно дете, което беше заставило баба си да напусне своя пост, за да я предаде в плен на сплетниците от улица „Шантр“. Другата жена стоеше малко по-встрани. Под воала и веднага бихте разпознали дръзкото и очарователно лице на доня Крус. В този миг върху него беше изписано дълбоко и искрено вълнение. Говореше Франсоаз Беришон.
— Този тук не ми е син — обясняваше тя с най-мъжествения си тембър, сочейки Жан-Мари. — Това е синът на моето бедно момче. Мога да уверя госпожа принцесата, че моят Беришон беше съвсем друга работа. Беше висок само пет стъпки и десет пръста, но смелост имаше и за продан. Загина на война.
— Казвате, че сте служила у Ньовер, така ли, добра жено? — прекъсна я принцесата.
— Както и всички Беришоновци, от баща на син, откакто свят светува! — отвърна Франсоаз. — Мъжът ми беше оръженосец на херцог Амори, бащата на херцог Филип. Бащата на мъжа ми, който се казваше Гийом-Жан-Никола Беришон…
— Вашият син ли беше онзи, който ми донесе писмото в замъка Кайлюс? — прекъсна я отново принцесата.
— Да, милостива госпожо, той беше. Бог ми е свидетел, че цял живот си спомняше тази вечер. Самият той много често ми е разказвал как тогава срещнал в Анския лес някоя си Марта, ваша бивша гувернантка, която се грижела за детенцето. Марта го познала, тъй като вече го била виждала в замъка на нашия млад херцог, когато идвала да носи писмата ви. Та познала го тя и му рекла: „В замъка Кайлюс има един човек, дето знае всичко. Ако видиш госпожица Орор, кажи и много да се пази!“. После го хванали войниците, но благодарение на бога скоро го пуснали да си върви. Точно тогава за първи път видял кавалера дьо Лагардер, за когото толкова се говореше по онова време. Каза ни: „Хубав е като свети Арахангел Михаил, дето е изографисан в Тарбската църква!“
— Да, хубав е — промълви замислено принцесата.
— И смел! — добави Франсоаз с внезапно въодушевление. — Същински лъв!
— Истински лъв! — рече да я подкрепи Жан-Мари.
Но Франсоаз го стрелна със сърдит поглед и той млъкна. После добрата женица продължи:
— Беришон, моето бедно момче, ни съобщи, че Лагардер и Ньовер имали уречена среща, за да се бият, и че Лагардер в продължение на цял половин час защитавал Ньовер срещу повече от двайсет въоръжени до зъби негодници, да ме прощава госпожа принцесата за думата!
Орор дьо Кайлюс й направи знак да млъкне. Нямаше сили да понесе бремето на толкова скръбни спомени. Плувналите й в сълзи очи се обърнаха към олтара със свещите.
— Филип — промълви тя, — съпруже мой любими, та това беше вчера! Годините отминаха като часове! Да, това бе вчера! Раните в душата ми кървят и не искат да зараснат.
В очите на доня Крус, която с благоговение съзерцаваше тази неописуема мъка, припламнаха искри. Във вените й течеше онази гореща кръв, която кара сърцето да бие по-учестено и въздига душата до висините на себеотрицанието.
Франсоаз майчински поклати глава и рече:
— Времето си е време и си минава! На този свят всички сме смъртни и човек не трябва да се съсипва по миналото.
Продължавайки да върти шапката си в ръце, Беришон с удивление си помисли:
— Виж я ти какъв проповедник се извъди моята бабичка!
— Случи се тъй — поде отново Франсоаз, — че когато кавалерът дьо Лагардер дойде на село, има вече пет-шест години оттогава, за да ме пита дали искам да служа на дъщерята на покойния херцог, аз веднага се съгласих. Защо ли? Защото Беришон, синът ми, вече ми беше казал как е станало всичко. Преди да издъхне, херцогът повикал кавалера по име и му казал: „Братко! Братко мой!“
Принцесата притисна ръце към гърдите си.
— И още нещо — продължи Франсоаз. — Казал му: „Ще бъдеш баща на дъщеря ми и ще отмъстиш за мен!“ Беришон никога не е лъгал, милостива госпожо. Пък и какъв ли интерес би имал да лъже? И така, ние с Жан-Мари заминахме. Кавалерът дьо Лагардер смяташе, че госпожица Орор е вече доста голяма, за да живее сама с него.
— И точно заради това искаше тя да си има паж — намеси се Жан-Мари.
Франсоаз повдигна рамене с усмивка и снизходително промърмори:
— Бъбривичко си е детето, тъй че моля да му простите, милостива госпожо. Та така, заминахме ние за Мадрид, дето е столица на испанската страна. Ах, кълна се, сълзите сами бликнаха от очите ми, когато зърнах клетото дете! Цялото на младия господар! Но — млък! Трябваше да си затваряме устата. По този въпрос господин кавалерът беше непреклонен.
— И през цялото време, докато бяхте с тях — прекъсна я принцесата с неуверен глас, — този човек, господин дьо Лагардер?…
— Всемогъщи боже! — извика Франсоаз и сбръчканото й лице стана кръв червено. — Не, милостива госпожо, не, кълна се в спасението си! Кой знае, може би и аз щях да говоря като вас, понеже сте майка, но, виждате ли, за тези шест години аз обикнах господин кавалера почти толкова, ако не и повече от това, което ми е останало като семейство. И ако някой друг, освен вас, се беше опитал да намекне за подобно нещо… Но моля ви да ми простите — сепна се тя, приклякайки в тромав реверанс, — ето, че взех да забравям пред кого говоря. Но знайте, госпожо, че той е светец и при него дъщеря ви беше на също толкова сигурно и безопасно място, колкото и ако се намираше при собствената си майка. То не беше уважение, то не беше доброта, то не беше нежност, тъй чиста и блага!
— Похвално е, че защитавате оногова, който не заслужава да бъде обвиняван — хладно произнесе принцесата. — Но разкажете ми по-подробно! Самотно ли живееше дъщеря ми?
— Беше сама, винаги сама, та дори и прекалено сама, щом понякога се стигаше дотам, че да си поплаква. И въпреки това, ако ме бяха послушали…
— Какво искате да кажете? — попита Орор дьо Кайлюс. Франсоаз стрелна с крайчеца на окото си доня Крус, която стоеше все така неподвижно.
— Чуйте да ви кажа тогава! — заяви решително почтената старица. — Момиче, което пееше и танцуваше на „Пласа Санта“, не можеше да бъде нито достойна, нито подходяща компания за наследницата на един херцог…
Принцесата се обърна към допя Крус и видя, че в дългите й мигли блеснаха сълзи.
— Нямате ли други упреци към вашия господар? — попита тя.
— Упреци ли?! — извика Франсоаз. — Та това не е и упрек, девойчето и без това не идваше кой знае колко често, пък и аз винаги намирах начин да ги наблюдавам…
— Благодаря ви, добра жено, можете да си вървите — прекъсна Я принцесата. — От днес нататък вие и вашият внук принадлежите към моя дом.
— На колене! — избоботи Франсоаз Беришон и енергично блъсна Жан-Мари в гърба.
Принцесата с жест възпря този изблик на признателност и по неин знак Мадлен Жиро изведе старата жена и нейния наследник. Доня Крус също се отправи към вратата.
— Къде отивате, Флор? — попита принцесата.
Доня Крус помисли, че не е чула добре.
— Нали така ви нарича тя? — продължи принцесата. — Елате, Флор, искам да ви целуна.
И тъй като младата девойка се колебаеше, принцесата стана и я притисна в прегръдките си. Доня Крус почувствува сълзи да обливат лицето й.
— Тя ви обича — прошепна щастливата майка. — Пише го и тези страници, с които никога вече няма да се разделя; пише го в страниците, в които тя е вложила цялата си душа. Вие сте нейното циганче, нейната
