ви убият, са мои хора и аз им дадох точно противоположното нареждане.
— Благодаря! — рече Шаверни. — Всичко това ми звучи малко невероятно, но… но е още една причина, за да ви повярвам!
— Предметът, който ви хвърлих, е едно писмо — продължи гласът. — Написах с кръвта си няколко думи върху моята кърпа. Имате ли възможност да препратите писмото на принцеса дьо Гонзаг?
— Никаква! — означаваше жестът на Шаверни.
В същото време той вдигна кърпата, за да разбере как един толкова лек предмет му беше нанесъл толкова точен и зашеметяващ удар. Лагардер беше увил в кърпата парче тухла.
— Та това можеше да ми строши главата! — изсумтя Шаверни. — Но трябва да съм спал доста дълбоко, щом са успели да ме докарат тук без дори да усетя.
Той развърза кърпата, после я сгъна и я пъхна в джоба си.
— Възможно е да греша — поде отново гласът, — но ми се струва, че бихте направили всичко, за да ми помогнете.
Шаверни утвърдително кимна с глава. Гласът продължи:
— Вероятно ще ме екзекутират тази вечер, тъй че трябва да побързаме. Ако няма на кого да поверите писмото, направете като мен: пробийте пода на вашата килия и нека опитаме щастието си на по-долния етаж.
— С какво пробихте дупката? — попита Шаверни.
Лагардер не го чу, но без съмнение се досети, тъй като шпората, цяла побеляла от вар, падна в краката на малкия маркиз. Той веднага се залови за работа с истинско въодушевление и колкото повече изчезваше слабостта, дължаща се на пиянството, толкова повече му пламваше главата при мисълта какво непоправимо зло е искал да му причини Гонзаг.
— Ако не си уредим сметките още днес, вината няма да е моя! — мислеше си той.
Шаверни работеше с ожесточение, дълбаейки дупка десет пъти по-широка, отколкото беше необходимо, за да промуши писмото.
— Вдигате много шум, маркизе! — предупреди го Лагардер отгоре. — Внимавайте, могат да ви чуят!
Шаверни къртеше тухли, мазилка и летви с такова настървение, че чак разкървави ръцете си.
— Ама че работа! — дивеше се Кокардас на долния етаж. — Какво са се разбеснели тия горе?
— Може би душат някой нещастник и той се гърчи — предположи брат Паспоал, когото тази сутрин терзаеха черни мисли.
— Ами че тъй де! — забеляза гасконецът. — Ако наистина го душат, има пълно право да се гърчи. Мисля си обаче, че това е по-скоро някой луд за връзване от квартала, когото са затворили тук преди да го изпратят в Бисетр161.
В този миг се чу силен удар, последван от глух трясък и пропукването на значителна част от мазилката на тавана, която се сгромоляса точно между нашите двама приятели, вдигайки гъст облак прах.
— Да поверим душите си на бога — рече Паспоал. — Отнеха ни шпагите, а тия несъмнено идват, за да ни видят сметката.
— Глупости! — отвърна гасконецът. — Тогава щяха да влязат през вратата. Виж ти, някой се показа!
— Хей! — извика малкият маркиз, провирайки през дупката цялата си глава.
Кокардас и Паспоал едновременно погледнаха нагоре.
— Двама ли сте? — поинтересува се Шаверни.
— Както виждате, господин маркиз — отвърна Кокардас. — Но защо, по дяволите, ви беше нужна цялата тази съсипия?
— Струпайте сламата под дупката, за да скоча.
— Дума да не става! И двама сме предостатъчно.
— Пък и тъмничарят не ми изглежда човек, който разбира от шега — додаде брат Паспоал.
Междувременно Шаверни припряно разширяваше дупката.
— Гръм да ме порази дано! — каза Кокардас, наблюдавайки го с любопитство. — Ама че затвори строят днес!
— От кал, слепена със слюнка! — доуточни Паспоал с презрение.
— Сламата! Сламата! — нетърпеливо извика Шаверни.
Нашите юначаги дори не помръднаха. Тогава на Шаверни му хрумна чудесната идея да произнесе името на Лагардер. Сламата тутакси беше събрана и струпана в средата на килията.
— С вас ли е този немирник? — попита Кокардас.
— Имате ли вести от него? — полюбопитствува Паспоал.
Вместо да отговори, Шаверни провря краката си в дупката. Макар и възслабичък, маркизът все пак заседна, притиснат от неравните и краища. Въпреки това той продължаваше да полага неимоверни усилия, за да се пропъхне през нея. Наблюдавайки яростно размахващите се във въздуха му крака, Кокардас се разсмя от все сърце. Паспоал, както винаги по-благоразумен, тутакси долепи ухо до вратата към коридора. Междувременно Шаверни лека-полека се измъкваше от дупката.
— Ела, гълъбче! — рече Кокардас на приятеля си. — Ей сега ще падне… Достатъчно високо е все пак, за да си изпотроши кокалите.
Брат Паспоал измери на око разстоянието от пода до тавана и поклати глава:
— Дори предостатъчно, за да ни докара някоя беля при падането си, ако се окажем толкова глупави, че му послужим за дюшек!
— Ба! — възкликна Кокардас. — Не го ли виждаш, че е само кожа и кости!
— Твоя воля, но едно падане от дванайсет или петнайсет стъпки…
— Гръм да ме порази, любезни ми! Той идва от името на Парижанчето. Застани тук!
Паспоал не се остави да го молят повече и двамата с Кокардас сплетоха яки ръце над купчината слама. Почти веднага откъм тавана се разнесе втори трясък. Приятелите затвориха очи и изведнъж неволно се прегърнаха, привлечени рязко един към друг от тежестта на малкия маркиз, който се беше стоварил върху протегнатите им ръце. Тримата се търкулнаха на пода, заслепени от лавината мазилка, изсипала се подире му. Пръв скочи на крака Шаверни. Той се отърси от праха и като се разсмя, заяви:
— Добри другари се оказахте вие! Не се сърдете, но първия път, когато ви видях, ви взех за съвършени негодници. Вече сме трима, тъй че дайте да разбием вратата, да нападнем тъмничарите и да вземем ключовете!
— Паспоал! — избоботи гасконецът.
— Кокардас! — отзова се нормандецът.
— Намираш ли, че имаме вид на негодници?
— Не мога просто да повярвам на ушите си! — промърмори Паспоал и погледна маркиза накриво. — За първи път подобно публично оскърбление…
— Гръм да ме порази дано! — прекъсна го Кокардас. — Тоз нехранимайко ще ни даде удовлетворение, когато се измъкнем оттук. Междувременно идеята му, а и самият той започват да ми харесват. Да разбием вратата, мътните я взели!
Но точно в момента, когато се канеха да превърнат думите в дела, Паспоал с жест ги възпря.
— Я чуйте! — прошепна той и накланяйки глава, се ослуша.
В коридора се разнесоха стъпки. Само за миг мазилката беше сметена и струпана в ъгъла, зад сламата, върната на предишното й място. В бравата шумно изскърца ключ.
— Къде да се скрия? — попита Шаверни, който въпреки объркването си, продължаваше да се смее.
Отвън едно подир друго издърпваха тежките кънтящи резета. Кокардас бързо съблече връхната си дреха; Паспоал го последва. Наполовина под сламата — наполовина под жакетите им, Шаверни криво-ляво успя да се скрие. Само по ризи, двамата учители по фехтовка застанаха един срещу друг и подхванаха дуел с въображаеми шпаги.
— Твой ред е, гълъбче! — извика Кокардас. — Раз! Два!… Ха сега!
— Ти си ранен! — разсмя се Паспоал. — Да бяха ни оставили поне рапирите, та да минава времето.
Масивната врата бавно се завъртя на пантите си. В килията надникнаха двама мъже, един ключар и един пазач, и веднага се отдръпнаха, за да сторят път на трето лице, облечено във великолепен дворцов костюм.
