— Колко сте добър! — повтори тя. — Вие наистина сте много добър!
Гонзаг затвори бележника си и го стисна в ръка.
— Мило дете, много скоро ще можете да се уверите в това — отвърна той. — Сега трябва да се разделим за известно време. Вие ще присъствувате на една тържествена церемония. И изобщо не се стеснявайте да покажете там вашето дълбоко вълнение или смущението си, това е нещо съвсем естествено и всички ще ви бъдат признателни. — Той се изправи, хвана ръката на доня Крус и добави: — След не повече от половин час ще видите вашата майка.
Доня Крус сложи ръка на сърцето си.
— Но какво ще й кажа? — попита тя.
— Не премълчавайте нищо от неволите на вашето детство, нищо, чувате ли?! Не трябва да казвате нищо друго, освен истината, цялата истина! — Принцът дръпна една завеса, зад която се намираше малък будоар, и каза: — Влезте тук.
— Да — прошепна девойката. — Ще се помоля на бога за моята майка.
— Молете се, доня Крус, молете се. Това е знаменателен миг във вашия живот.
Гонзаг й целуна ръка. Тя влезе в будоара и завесата падна зад нея.
— Моят сън се сбъдна! — помисли си тя на висок глас. — Майка ми е принцеса!
Останал сам, Гонзаг седна зад бюрото си и обхвана главата си с ръце. Самият той имаше нужда да се съсредоточи: в съзнанието му бушуваше същински хаос от мисли.
— Улица „Шантр“! — промърмори той. — Но сама ли е? Дали я придружава? Би било прекалено дръзко. И дали наистина е тя?
За миг принцът остана неподвижен, втренчил поглед в пространството, после извика:
— Ето в какво трябва да се уверим преди всичко!
Той позвъни. Никой не се отзова. Повика Пейрол по име. Отново мълчание. Гонзаг стана и бързо мина в библиотеката, където довереникът му обикновено чакаше неговите заповеди. Библиотеката беше празна, само на масата имаше някакъв плик, адресиран до Гонзаг. Той веднага го отвори. Бележката в него беше написана от ръката на Пейрол и съдържаше следните думи: „Идвах. Имах много да ви казвам. В павилиона стават странни неща.“ Отдолу в послепис беше добавено: „Господин кардиналът дьо Биси е при принцесата. Държа ги под око.“ Гонзаг смачка записката.
— Всички — прошепна той, — всички до един ще я убеждават: „Присъствувайте на съвета заради самата себе си, заради вашето дете, ако е още живо…“ Тя обаче ще устои и няма да дойде. Тази жена е мъртва! Но кой я уби? — И той потрепера, свел очи и още по-бледен, после, съвсем несъзнателно, продължи да размишлява на глас: — А какво гордо създание беше! По-красива от най-красивите, нежна като ангел, храбра като рицар! Това е единствената жена, която бих обикнал, ако изобщо можех да обичам някоя жена.
Гонзаг се изправи и на устните му отново заигра скептична усмивка.
— Всеки за себе си! — рече той. — Нима е моя вината, че за да се издигнеш над определено ниво трябва да се изкачваш по стъпала от глави и сърца?!
Принцът се върна в стаята си и погледът му се спря върху завесите на будоара, където се намираше доня Крус.
— Тази пък се моли — подсмихна се той. — Е, нека се моли! Сега ми се ще едва ли не да повярвам в онази вятърничава измислица, която наричат „зов на кръвта“. Вярно, беше развълнувана, но не така, както би се развълнувала истинската дъщеря при думите: „Ти отново ще видиш майка си!“ Ба! Циганката си остава циганка: дай й само брилянти и развлечения. Вълка не можеш да опитомиш! — Той долепи ухо до вратата на будоара и възкликна: — А как се моли само — от цялата си душа! Всички тези безпризорни деца са скътали нейде в смахнатите си мозъци една натрапчива идея, която се ражда с първия им зъб и умира едва със сетния им дъх: мисълта, че майка им е принцеса. И всички, до едно, с вързопче на рамо дирят навсякъде своя баща, краля. Тази тук е просто очарователна! — продължи той. — Същинска перла! И как наивно ще ми послужи, при това без изобщо да разбере! Ако в момента изведнъж се появеше нейната истинска майка, някоя почтена селянка, и протегнеше ръце към нея, тя би побесняла от гняв. За сметка на това, ние ще си поплачем над разказа за нейното злощастно детство. Вече няма спасение от комедията…
Върху бюрото му имаше кристална гарафа с испанско вино и чаша. Гонзаг напълни чашата догоре и отпи.
— Хайде, Филип! — каза си той, сядайки пред разпилените си книжа. — Наближава решителният тур на заровете! Най-сетне ще хвърлим саван върху миналото, днес или никога! Чудесна партия! Богат залог! Милионите на банката на Ло могат да се превърнат в сухи листа, подобно на цехините от Хиляда и една нощ, но виж, огромните имения на Ньовер, това е нещо много по-надеждно!
Но докато подреждаше записките си, готови от дълго време насам, челото му постепенно помрачняваше, сякаш го терзаеше някаква ужасяваща мисъл.
— Излишно е да си правя илюзии — каза той, оставяйки настрана книжата, за да размисли по-добре. — Отмъщението на регента ще бъде безмилостно. Той е лекомислен и разсеян, но помни Филип дьо Ньовер, когото обичаше като брат; видях сълзи в очите му, когато гледаше жена ми с нейните траурни одежди, моята жена, която е вдовицата на Ньовер. Просто невероятно, наистина! Изминаха цели деветнайсет години, а нито един глас не ме обвини!
Той прекара опакото на ръката си по челото, сякаш за да прогони тази натрапчива мисъл.
— Както и да е — заключи той. — Ще обмисля и това. Все ще намеря някой виновник, а когато го накажат всичко ще бъде вече казано и ще мога да спя спокойно.
Сред листовете, пръснати пред него и почти целите изпълнени с цифри, имаше един, на който пишеше: „Да се разбере дали госпожа дьо Гонзаг смята дъщеря си за жива или мъртва“; и отдолу: „Да се узнае дали актът за раждане се намира у нея.“
— За да стане това, тя трябва да дойде — помисли Гонзаг. — Бих дал сто хиляди ливри, само за да разбера дали актът за раждане се намира у нея и изобщо съществува ли такъв акт, защото ако съществува, аз ще го имам! Кой знае? — продължи той, окрилен от своите възраждащи се надежди. — Майките са донякъде като онези подхвърленичета, за които споменах преди малко, и на които навсякъде им се привиждат техните родители. Така и майките виждат дъщерите си навсякъде. На този свят най-малко вярвам в майчината непогрешимост. Кой знае, наистина? Може би тя все пак ще разтвори обятията си за моята малка циганка… Ах, каква победа ще бъде това! Каква победа! Празници, хвалебствени песнопения, пиршества! Та ако щеш и „Te Deum“! И… привет на наследницата на Ньовер! — Гонзаг се разсмя от сърце. Когато пристъпът на веселие премина, той продължи: — — А после, след известно време, може да стане така, че една млада и красива принцеса да се спомине. Толкова млади момичета умират в днешно време! Всеобщ траур, надгробно слово от архиепископ, а за мен — огромно наследство, което, бога ми, напълно заслужено съм спечелил!
Часовникът на „Сен Маглоар“ отброи два часа подир обед. Това беше часът, определен за откриването на семейния съвет.
VIII. Вдовицата на Ньовер
Вярно, не може да се твърди, че аристократичният дворец на Лорен е бил предопределен да се превърне в свърталище ла спекуланти, но при все това трябва да признаем, че той беше чудесно разположен и много подходящ за това. Градината, заобиколена от улиците „Кенкампоа“, „Сен Дени“ и „Обри льо Бюше“, предоставяше три наистина безценни входа, особено първият, който струваше в злато тежестта на дяланите камъни на съвсем новия си портал. Та нима този обширен парк не беше много по-удобен от улица „Кенкампоа“, самата тя винаги кална и обградена от ужасни вертепи, където на драго сърце убиваха търговците? Очевидно градините на Гонзаг имаха за цел да детронират улица „Кенкампоа“. Това предричаха всички и — по някаква случайност — всички имаха право.
В продължение на двайсет и четири часа разговорите се бяха въртели около покойния гръбльо Езоп I. Един бивш гвардеец на име Грюел, по прякор Кита, се беше опитал да заеме мястото му, но Кита бе висок цели шест стъпки и половина: много неудобно наистина. Колкото и да се навеждаше, гърбът му винаги оставаше твърде нависоко, за да послужи за удобно писалище. Въпреки това Кита на всеослушание беше заявил, че ще излапа всеки йон, който се опита да го конкурира. Тази заплаха възпираше гърбавите на
