навсякъде. Дори да е била покръстена, Артемис58 едва ли би могла да изповядва по-бляскав култ в памет на Мавзол59. В болката християнството изисква много повече примирение, отколкото суетност. Твърде рядко обаче се налага да отправяме подобни укори към вдовиците! Освен това нека не забравяме особеното положение на принцесата, която се бе омъжила за господин дьо Гонзаг по принуда. Тя беше превърнала траура си в нещо като символ на отчуждението и съпротивата.
Орор дьо Кайлюс беше съпруга на Гонзаг вече цели осемнайсет години, но можем да твърдим, че изобщо не го познаваше; никога не бе изявила желание нито да го види, нито да го чуе.
Гонзаг беше направил всичко възможно, за да се срещне и разговаря с нея. Гонзаг несъмнено я беше обичал, а може би и все още я обичаше по някакъв свой начин; той имаше твърде високо мнение за себе си, и то с пълно право. Принцът смяташе — дотолкова бе уверен в красноречието си, — че ако принцесата склони поне веднъж да го изслуша, че той ще излезе победител от единоборството. Но принцесата, непреклонна в отчаянието си, изобщо не желаеше да бъде утешавана. Тя бе останала съвсем сама в живота и като че ли намираше удоволствие в забвението. Нямаше нито приятел, нито доверено лице и дори нейният изповедник беше посветен само в тайната на греховете й. Това бе горда и калена в страданията жена. В бронираното й сърце беше останало живо едно-единствено чувство: майчината обич. Тя обичаше пламенно и единствено спомена за дъщеря си. Възпоменанието за Ньовер се беше превърнало за нея в религия. Мисълта за нейната дъщеря й вдъхваше живот и пробуждаше в душата й смътни мечти за бъдещето. За никого от нас не е тайна какво огромно влияние оказват върху нашата същност вещите. Интелигентността и чувствителността на принцеса дьо Гонзаг, винаги сама в тесния кръг на своите придворни дами, на които им бе забранено да говорят, винаги заобиколена от зловещи неми картини, постепенно се бяха притъпили. Понякога тя казваше на свещеника, който я изповядваше:
— Аз съм мъртва.
И това беше самата истина. Клетата жена живееше като привидение. Съществованието й приличаше на болезнен сън. Сутрин, щом се събудеше, безмълвните камериерки се заемаха с нейния мрачен тоалет, след което една от придворните дами отваряше някоя набожна книга. В девет часа идваше капеланът, за да отслужи заупокойна литургия. През останалото време на деня тя оставаше седнала, неподвижна, безучастна, сама. Откакто се беше омъжила, принцесата не бе напускала двореца нито веднъж. Всички я бяха помислили за луда. Малко остана кралският двор да издигне още един олтар, но този път на Гонзаг, заради съпружеската му преданост. И наистина, от устните му никога не се бе отронила жалба.
Веднъж принцесата довери на своя изповедник, забелязал зачервените й от плач очи:
— Сънувах, че съм намерила дъщеря си. Но тя вече не беше достойна да се нарича госпожица дьо Ньовер.
— И как постъпихте в съня си? — попита свещеникът. Подтисната и по-бледа от мъртвец, принцесата отвърна:
— Направих това, което бих сторила и наяве — прогоних я!
От този ден тя стана още по-тъжна и унила. Тази мисъл я преследваше непрестанно. При все това тя нито за миг не прекрати своите най-активни издирвания както във Франция, така и в чужбина. Гонзаг държеше касата си винаги отворена за желанията на своята съпруга, но го правеше така, че всички да разберат тайната на неговата щедрост.
В началото на сезона изповедникът на принцесата беше зачислил към прислугата й една жена на нейните години, също вдовица, която бе привлякла вниманието на Орор дьо Кайлюс. Жената се казваше Мадлен Жиро. Беше кротка и предана.
Принцесата беше спряла избора си върху нея с намерението да я привърже по-близо към своята особа. И сега Мадлен Жиро бе тази, която отговаряше на господин Пейрол, натоварен със задължението два пъти дневно да се интересува за здравето на принцесата: да измоли от името на Гонзаг благоволението принцът лично да изрази своите почитания, както и да съобщи, че кувертът на госпожа принцесата е сложен.
Известен ни е всекидневният еднообразен отговор на Мадлен: госпожа принцесата благодари на господин дьо Гонзаг, но не приема посетители, а се чувствува твърде неразположена, за да седне на масата.
Тази сутрин Мадлен беше имала много работа. Противно на всеки друг път, многобройни посетители бяха изявили желание да бъдат въведени при принцесата. Това бяха все люде представителни и сериозни: господин дьо Ламоаньон, канцлерът д’Агесо, кардинал дьо Биси, херцозите дьо Фоа и дьо Монморанси- Люксембург, нейни братовчеди, принцът на Монако заедно със сина си, херцог дьо Валантиноа, и много други. Всички те бяха дошли да я видят по повод на тържествения семеен съвет, който щеше да се състои днес, и на когото до един бяха членове.
Без да са се наговаряли помежду си, те искаха да се осведомят за сегашното състояние на принцесата и да узнаят дали няма някакви тайни оплаквания срещу принца, своя съпруг. Принцесата отказа да ги приеме.
Един-единствен от тях беше въведен при нея и това бе старият кардинал дьо Биси, който идваше от името на регента. Филип Орлеански уведомяваше своята благородна братовчедка, че споменът за Ньовер е все тъй жив в сърцето му, и че всичко, което би могъл да направи за вдовицата на Ньовер, ще бъде сторено.
— Говорете, госпожо — завърши кардиналът. — Господин регентът ви принадлежи. Какво искате?
— Не искам нищо — отвърна Орор дьо Кайлюс.
Кардиналът се опита да проникне в душата й, да я предразположи ако не към откровения, то поне към жалби. Тя обаче упорито запази мълчание. Кардиналът я напусна с впечатлението, че е видял една полулуда жена. Не ще и дума, този Гонзаг добре си беше оплел кошницата!
В момента, когато влизаме в молитвената стая на принцесата, кардиналът току-що се беше оттеглил. Тя седеше все тъй неподвижна и унила, както винаги, с втренчен поглед, лишен от каквато и да било мисъл. Бихте казали, че пред вас се намира мраморна статуя. Мадлен Жиро прекоси стаята, но тя не й обърна никакво внимание. Мадлен се приближи до олтара и постави върху него един часослов, който бе държала скрит под наметалото си. После застана пред господарката си със скръстени на гърдите ръце, очаквайки ако не някаква дума, то поне заповед.
— Откъде идвате, Мадлен?
— От стаята си — отвърна прислужницата.
Принцесата сведе очи. Преди малко, когато се беше изправила, за да поздрави кардинала, тя бе съзряла през прозореца Мадлен в градината на двореца, сред тълпата спекуланти. Това беше напълно достатъчно, за да събуди подозрението на вдовицата на Ньовер. По всичко личеше, че Мадлен иска да й каже нещо, но не смее да проговори. Тя беше чистосърдечно и милозливо създание, изпитващо искрено и благоговейно състрадание към неизмеримата мъка на господарката си.
— Ще благоволи ли госпожа принцесата да ме изслуша? — промълви Мадлен.
Орор дьо Кайлюс се усмихна и си помисли: „Ето още една, на която са платили, за да лъже!“ Толкова често я бяха мамили!
— Говорете — каза тя на висок глас.
— Госпожо — подхвана Мадлен, — имам едно дете и то е целият ми живот. Бих дала всичко, което имам на света, с изключение на детето си, за да бъдете и вие щастлива майка като мен.
Вдовицата на Ньовер запази мълчание.
— Аз съм бедна — продължи прислужницата, — и преди госпожа принцесата да се отнесе тъй благосклонно към мен, мъничкият ми Шарло често се лишаваше и от най-необходимото. Ах, да можех да се отплатя на госпожа принцесата за всичко, което стори за мен!
— Имате ли нужда от нещо, Мадлен?
— Не! О, не! — възкликна женицата. — Става дума за вас, госпожо, единствено за вас! Този семеен съвет…
— Забранявам ви да ми говорите за това, Мадлен!
— Госпожо — извика прислужницата, — скъпа моя господарке, дори да решите да ме изгоните…
— Ако реша, ще ви изгоня, Мадлен.
— Аз ще съм изпълнила дълга си, госпожо, ще съм ви попитала: „Нима не искате да намерите детето си?“
