височество за кралски пълномощници и съдии се назначаваха господата дьо Ламоаньон, дьо Вилроа и д’Аржансон. Негово високопреосвещенство кардиналът се натоварваше със задълженията на кралски настойник на госпожа принцесата. Съветът се обявяваше за върховен съд, имащ право да решава по свое усмотрение окончателно и безапелационно всички въпроси, отнасящи се до наследството на покойния херцог дьо Ньовер, и най-вече въпросите от държавен интерес, а в случай на необходимост и да се произнесе в полза на комуто се следва върху окончателното встъпване във владение на имотите на Ньовер. Дори да го бе съставил собственоръчно, Гонзаг едва ли би успял да редактира до такава степен в своя полза всяка една от точките на протокола.
Присъствуващите изслушаха четенето на документа в благоговейно мълчание, след което негово високопреосвещенство се обърна към председателя дьо Ламоаньон:
— Има ли госпожа принцеса дьо Гонзаг прокуратор? Председателят повтори въпроса на висок глас. В момента, когато Гонзаг се канеше да поиска служебно назначение на такъв, за да продължат нататък, двете крила на голямата врата се разтвориха широко и в залата без предизвестие влязоха разсилните.
Всички станаха на крака. Така можеха да влизат единствено Гонзаг и съпругата му. И наистина на прага се появи принцеса дьо Гонзаг в неизменните си траурни одежди, но тъй величествена и красива, че при вида й по редовете плъзна продължителен възхитен шепот. Никой не очакваше да я види тук, а още по- малко — толкова жизнена.
— Та какво казвахте, братовчеде? — прошепна Мортемар на ухото на дьо Биси.
— Бога ми, заслужавам да ме пребият с камъни заради богохулствата ми! — промърмори прелатът. — Това ми намирисва по-скоро на чудо!
С ясен и спокоен глас, принцесата произнесе:
— Господа, прокураторът е излишен. Ето ме.
Гонзаг веднага скочи от мястото си и се спусна към жена си, за да й предложи ръка. Принцесата не му отказа, но всички забелязаха как цялата потръпна от допира на ръката му, как бледите й бузи промениха цвета си.
В подножието на подиума се беше разположило „домочадието“: Навай, Монтобер, Жирон, Hoce, Ориол и другите. Те първи наскачаха, за да сторят път на двамата съпрузи.
— Каква са си лика-прилика! — забеляза Hoce, сподиряйки с поглед двойката, която изкачваше стъпалата на подиума.
— Шшт! — изсъска Ориол. — Не знам само дали вождът е доволен, или ядосан от появата й.
Вождът беше Гонзаг, а колкото до останалото, твърде вероятно е и самият той да не го знаеше. За принцесата имаше предварително определено кресло, разположено в десния край на подиума, близо до стола на негово високопреосвещенство. Непосредствено вдясно от нея падаше тежка завеса, която закриваше специалната врата, водеща към гази част на залата. Сега вратата бе затворена, а завесата — спусната. Измина известно време преди всеобщото оживление, предизвикано от появата на госпожа дьо Гонзаг да се успокои! Принцът несъмнено внасяше някакви промени в плана на битката си; тъй като изглеждаше потънал в дълбок размисъл. Председателят обяви повторно четене на конвокационния акт, след което добави:
— Когато благоволи, негово височество принц дьо Гонзаг може да ни изложи де факто и де юре своето становище. Ние сме готови да го изслушаме.
Гонзаг тутакси се изправи. Той се поклони дълбоко най-напред на жена си, после на представляващите кралската особа съдии, а сетне и на всички присъствуващи. Принцесата хвърли бърз поглед около себе си и сведе очи, възвръщайки неподвижността си на статуя.
Гонзаг беше наистина великолепен оратор: с високо вдигната глава, одухотворено сияещо лице и пламенен поглед. Той подхвана сдържано, едва ли не плахо:
— Никой тук, надявам се, не мисли, че бих си позволил да свикам подобно общество заради някое маловажно съобщение, но въпреки това, преди да засегна един много сериозен проблем, изпитвам нужда да изразя страха, един почти детински страх, който се таи в мен. Когато си помисля, че трябва да взема думата пред такива забележителни и възвишени умове, изпитвам боязън, защото пред мен като непреодолимо препятствие се изправя не само всекидневният изговор, не само дикцията и акцентът, от който един син на Италия не може никога да се отърве. Всъщност, аз бих се отказал от намерението си, ако не си казвах, че силата е снизходителна, и че вашето превъзходство ще се превърне за мен в спасителна закрила.
Това прекомерно изискано встъпление предизвика усмивки сред представителите на висшите кръгове. Гонзаг не вършеше нищо нахалост.
— Позволете ми най-напред — продължи той — да благодаря на онези, които почетоха семейството ни с благосклонното си внимание, и преди всичко на господин регента, за когото можем да говорим с открито сърце, тъй като той не е сред нас, на този великодушен и доблестен принц, който се отзовава винаги пръв, когато се касае за добро и благородно дело…
Думите му предизвикаха безспорното одобрение на всички присъствуващи. „Домочадието“ усърдно закима с глава.
— На второ място — продължи Гонзаг, — искам да благодаря на госпожа принцесата, която, въпреки крехкото си здраве и своята любов към уединението, благоволи да се спусне от висините, където живее, и да снизходи до нивото на жалките ни простосмъртни интереси. Бих искал да изразя благодарността си на знатните сановници на най-прекрасната корона в света, оглавяващи този височайши трибунал, който въздава справедливост и същевременно решава съдбините на държавата: един знаменит пълководец, един от онези титанични войни, чиито подвизи ще служат за тема на писанията на бъдещите Плутарси, и един принц на Светата църква, както и на всички тези перове на кралството, достойни до един да заемат място върху стъпалата на трона.
И накрая, позволете ми да засвидетелствувам от все сърце моята най-дълбока признателност и към всички вас, господа, независимо от ранга, който заемате.
Цялата тази тирада бе чудесно издържана и произнесена с онзи плътен и звучен глас, с който са облагодетелствувани италианците от Севера. Но това беше само встъплението. Гонзаг сякаш събираше мислите си. Той склони глава, сведе поглед и с приглушен глас продължи:
— Филип дьо Лорен, херцог дьо Ньовер, беше мой кръвен братовчед, мой брат по дух. Някога, на младини, ние бяхме неразделни. Бих казал дори, че душите ни се бяха слели ведно, дотолкова присърце вземаше всеки от нас както мъките, така и радостите на другия. Той беше доблестен благородник и само бог знае за каква слава е бил предопределен в зряла възраст! Но този, който държи в могъщата си десница съдбата на великите личности, пожела, да възпре младия орел в мига, когато беше размахал криле за полет. Ньовер умря преди да навърши двайсет и пет години. Макар и често подлаган на тежки изпитания, не помня в живота си да съм получавал по-жесток удар. Позволявам си да твърдя това от името на всички присъствуващи. И макар че от съдбоносната нощ изминаха осемнайсет години, времето дори за миг не разсея горчивината на нашата скръб… Споменът за него е тук! — възкликна Гонзаг и сложи ръка на сърцето си, заставяйки гласа си да потрепери. — Споменът за него живее, незаличим като траура на благородната жена, която прие да носи името ми след името на Ньовер!
Всички погледи се насочиха към принцесата. Челото й бе поруменяло, а лицето й издаваше мъчително вълнение.
— Не говорете за това! — процеди тя през зъби. — Вече цели осемнайсет години прекарвам живота си в уединение и сълзи!
При тези думи всички онези, които бяха тук, за да въздадат справедливост — магистрати, принцове и перове на Франция, наостриха уши. Сред ласкателите, които сутринта видяхме в покоите на Гонзаг, се разнесе продължителен ропот. Онова долно нещо, което на прост език се нарича клакьорство, не беше привилегия единствено на театрите. Hoce, Жирон, Монтобер, Таран и другите най-добросъвестно изпълняваха задълженията си. Кардинал дьо Биси рязко се изправи.
— Моля господин председателят да призове към тишина! — настоя той. — Госпожа принцесата трябва да бъде изслушана със същото внимание, както и господин дьо Гонзаг. — След това, сядайки на мястото си, дьо Биси пошушна на ухото на своя съсед Мортемар с радостта на стара сплетница, която е надушила дирите на някаква чудовищна клюка: — Господин херцог, имам усещането, че ще научим доста любопитни нещица!
— Тишина! — заповяда господин дьо Ламоаньон и строгият му поглед накара непредпазливите
