привърженици на Гонзаг да сведат очи.
Отвръщайки на забележката на кардинала, Гонзаг заяви:
— Но не и на същото основание, Ваше високопреосвещенство, ако ми разрешите да възразя, а на основание много по-висше, тъй като госпожа принцесата е жена и вдовица на Ньовер. Бих се учудил, ако някой измежду вас е забравил, макар и само за миг, с какво дълбоко уважение сме длъжни да се отнасяме към госпожа принцеса дьо Гонзаг.
Шаверни се разсмя под мустак.
— Ако дяволът си имаше светии — помисли си той, — щях да пледирам пред папския двор в Рим да канонизират братовчед ми!
Постепенно тищината се възстанови. Дръзката нападка, която Гонзаг си беше позволил върху този хлъзгав терен, се бе увенчала с успех. Не само жена му не беше отправила срещу него каквото и да било конкретно обвинение, но и самият той бе успял да се закичи с нещо подобно на рицарско великодушие. Това бе спечелена точка за него. Принцът вдигна глава и с твърд глас подхвана:
— Филип дьо Ньовер стана жертва на някакво отмъщение, а може би и на предателство. Аз съм длъжен да подходя към мистерията на онази трагична нощ с изключително внимание. Господин дьо Кайлюс, бащата на госпожа принцесата, е отдавна покойник и уважението ми към неговата памет не ми позволява да се впускам в подробности.
Когато забеляза, че госпожа дьо Гонзаг отново се размърдва в креслото си, готова всеки миг да падне в несвяст, принцът разбра, че още едно предизвикателство оставаше без отговор. Тогава той прекъсна речта си и с тон на изискано-снизходителна вежливост, се обърна към нея:
— Ако госпожа принцесата има да ни съобщи нещо по този повод, аз съм готов веднага да й отстъпя думата.
Орор дьо Кайлюс направи усилие да отговори, но от конвулсивно свитото й гърло не излезе нито звук. Гонзаг изчака няколко секунди, после продължи:
— Смъртта на маркиз дьо Кайлюс, който без съмнение можеше да ни даде ценни сведения, отдалечеността на мястото, където бе извършено престъплението, бягството на убийците и ред други причини, които са известни на повечето от вас, не позволиха на следствието да изясни окончателно обстоятелствата около това кърваво злодеяние. Възникнаха съмнения, за известно време се зароди дори подозрение, но в крайна сметка справедливостта така и не можа да възтържествува. Макар че, господа, Филип дьо Ньовер имаше и друг приятел освен мен, при това много по-могъщ. Нужно ли е да назовавам името му? Всички вие го познавате: нарича се Филип Орлеански, регентът на Франция. Нима някой би дръзнал да твърди, че е нямало кой да отмъсти за убийството на Ньовер?
За миг настъпи пълна тишина. Клакьорите от последния ред си разменяха изразителни мимики. От всички страни долетя шепот:
— По-ясно и от бял ден!
Орор дьо Кайлюс притискаше кърпичката си към устните си, набъбнали от нахлуващата в лицето й кръв; тя просто дъх не можеше да си поеме от възмущение.
— Господа — поде Гонзаг отново, — ето че стигнахме и до събитията, които станаха повод да ви съберем тук. Когато се омъжи за мен, госпожа принцесата обяви своя таен, но законен брак с покойния херцог дьо Ньовер. Омъжвайки се за мен, тя узакони и съществуването на една дъщеря, плод на този съюз. Липсваха обаче писмени доказателства. Енорийският регистър, скъсан на две места, не можеше да представи достоверна констатация и аз съм принуден да заявя отново, че господин дьо Кайлюс единствен би могъл да ни даде някои разяснения по този повод. Но докато беше жив, господин дьо Кайлюс не пророни нито дума, а днес никой не може да разпита гроба му. Наложи се съдебното заключение да се направи въз основа на клетвената декларация на дон Бернар, капеланът на Кайлюс, който внесе съответните забележки но първия брак и раждането на госпожица дьо Ньовер в акта, даващ името ми на вдовицата на Ньовер. Бих се радвал, ако госпожа принцесата подкрепи думите ми с авторитета на своето потвърждение.
Всичко, казано току-що от принца, беше абсолютно точно и неоспоримо. Орор дьо Кайлюс запази мълчание, но кардинал дьо Биси, който се беше навел към нея, се изправи и заяви:
— Госпожа принцесата няма възражения.
Гонзаг се поклони и продължи:
— Детето изчезна в нощта на самото убийство. Господа, всички вие знаете какви неизчерпаеми съкровища от търпение и нежност крие сърцето на една майка. Цели осемнайсет години, ден след ден, час след час, госпожа принцесата посвети на едно-единствено занимание: да търси дъщеря си. Трябва обаче да кажа, че до този момент издирванията на госпожа принцесата останаха напълно безрезултатни: нито следа, нито дори знак. Госпожа принцесата не е напреднала повече, отколкото през първия ден.
Тук Гонзаг отново хвърли поглед към жена си.
Орор дьо Кайлюс бе вдигнала очи към небето. В замъглените й от сълзи зеници Гонзаг напразно диреше онова отчаяние, което би трябвало да предизвикат последните му думи. Ударът не я беше засегнал. Защо? Гонзаг изпита страх.
— А сега, господа — продължи той, призовавайки на помощ цялото си хладнокръвие, — сега, въпреки дълбокото ми отвращение към подобни маниери, трябва да ви говоря за себе си. Веднага след сватбата ми, още по времето на покойния крал, Парижкият върховен съд, подучен от покойния херцог д’Елбьоф, чичо на нашия нещастен сродник и приятел, издаде в присъствие на целия си състав съдебно решение, с което суспендира за неопределен период от време — с изключение, разбира се, на сроковете, определени от закона — правата ми върху наследството на Ньовер. Целта беше да се запазят интересите на младата Орор дьо Ньовер, ако все още е жива. Дори и през ум не ми мина да протестирам, но при все това, господа, за мен съдебното решение се превърна в източник на дълбока и неизлечима мъка.
Всички наостриха уши с удвоено внимание.
— Слушайте! Слушайте! — разнесе се от скамейките в подножието на подиума.
Един поглед на Гонзаг бе предупредил Монтобер, Жирон и останалите, че критичният момент настъпва.
— Бях все още млад — продължи принцът, — със завидно положение в кралския двор и богат, вече много богат. Благородният ми произход бе от онези, които не се оспорват. Имах за жена истинско съкровище от красота, благоразумие и добродетели. Но питам ви, нима з възможно човек да избегне презрените, подли попълзновения на завистта? Имах едно-единствено слабо място и то се превърна в моя ахилесова пета! Решението на върховния съд бе направило положението ми несигурно, в смисъл такъв, че според някои долни душици, според онези подли сърца, чийто единствен господар е личният интерес, аз неминуемо трябваше да пожелая смъртта на невръстната дъщеря на Ньовер.
Присъствуващите послушно се отзоваха с подобаващи за случая възклицания.
— Какво да се прави, господа! — подхвана Гонзаг преди дьо Ламоаньон да успее да призове смутителите към тишина. — Така е устроен светът и ние няма да го променим! Имах интереси, при това интереси материални; оказваше се, че трябва да имам и задни мисли. Клеветата се намираше в благоприятно положение и не пропусна да се възползува от това. Едно-единствено препятствие се бе изпречило на пътя ми към огромно наследство. Колко просто, наистина: препятствието трябваше да се премахне! Какво значение имаха безбройните доказателства за целия ми безупречен живот?! Заподозряха ме в най-долни, най-отвратителни намерения! Насадиха — длъжен съм да кажа всичко пред съвета — насадиха между мен и госпожа принцесата студенина, недоверие, почти омраза. Позоваха се дори на онази обрамчена с траурен креп картина, която краси уединението на една свята жена; противопоставиха живия на мъртвия съпруг и за да употребя една най-банална, една най-обикновена дума, господа, която обаче въплъщава щастието на простите хорица, и която, уви, сякаш не е създадена за нас, тъй наречените големци, разбиха семейството ми! — Той силно наблегна на последната дума. — Семейството ми, добре ме чуйте, моето домашно огнище, уюта ми, душата ми! О, ако знаехте само какви мъки могат да причинят лошите на добрите! Ако знаехте с какви кървави сълзи плаче човек, призовавайки глухото провидение! Ако само знаехте! Кълна се в честта и в опасението на душата си, че на драго сърце бих дал и име, и богатство, за да бъда щастлив като простите хорица, които си имат дом, предана съпруга, едно приятелско сърце и деца, които ви обичат, а вие обожавате, с една дума — семейство, онази частица от райското блаженство, която милосърдният бог великодушно е благоволил да отрони върху нас!
Човек би казал, че в това излияние принцът бе вложил цялата си душа. Последните му думи бяха
