столицата. Кита бе напълно способен да ги изгълта всичките, един подир друг. Той не беше лошо момче, но пиеше от шест до осем кани вино на ден, а виното през 1717 година бе скъпо и Кита все някак трябваше да свързва двата края.
Когато нашият гърбушко, наемателят на колибата на Медор, дойде, за да встъпи във владение на имота си, в градината на Ньовер падна голям смях. Цялата улица „Кенкампоа“ се стече да го види. Още от първия път го кръстиха Езоп II и неговият гръб с много удобна гърбица пожъна невероятен успех. Но Кита заръмжа; Медор също.
Кита веднага видя в Езоп II един удачлив съперник и тъй като и към Медор не се отнасяха по-добре, отколкото към него, двамата големи недоволници се обединиха. Кита взе под своя закрила Медор, чиито дълги зъби се оголваха всеки път, щом зърнеше новия собственик на колибата си. Всичко това предвещаваше трагични събития. Никой не се усъмни дори за миг, че на Гърбавия му е съдено да стане плячка на Кита и поради тази причина, а и за да се придържа към библейското предание, му лепнаха втори прякор — Йон. Много хора с изправен гръб нямат честта да носят тъй дълго прозвище. Всъщност, тук нямаше никакво преувеличение: Езоп II, наречен още Йон, по елегантен и точен начин отговаряше на представата за гърбав, налапан от кит. И това беше ни повече, ни по-малко цяло надгробно слово, изречено без време.
Изглежда обаче, че Езоп II никак не се тревожеше от ужасната участ, която го очакваше. Той се настани в колибата и я обзаведе много спретнато с малка пейчица и един сандък. Като се вземе предвид всичко това, дори Диоген в своята бъчва, която всъщност е представлявала амфора, не се е чувствувал по-добре. Пък и Диоген, според твърденията на всички историци, е бил висок пет стъпки и шест пръста55.
Езоп II препаса кръста си с едно въже, на което висеше солидна платнена кесия; купи си писарска плоча, мастилница и пера, и така създаде своя фонд. Когато забележеше, че някъде се готвят да сключат сделка, той дискретно се приближаваше, точно както и Езоп I, неговият злощастен предшественик; потапяше перото си в мастилницата и търпеливо чакаше. Веднага щом сключеха сделка, той подлагаше плочата, закрепена върху гърбицата му; разстилаха акциите върху плочата и се подписваха също толкова удобно, колкото и върху писалището на някой просбописец. След туй Езоп II вземаше в една ръка мастилницата, а в другата — плочата; тя му служеше едновременно и за танур, от който приношението неизменно преминаваше в голямата платнена кесия.
Определена тарифа не съществуваше. По примера на своя прототип, Езоп II приемаше всичко, с изключение на медни монети. Но нима на улица „Кенкампоа“ познаваха медта? В онези благословени времена тя не служеше за нищо друго, освен за добив на меден окис, с който биваха отравяни богатите чичовци.
Езоп II беше тук от десет сутринта. Към един часа следобед той повика един от многобройните търговци на студено месо, сновящи из този панаир на хартията, и си купи чудесен хляб с препечена корица, едно пиле, което доставяше удоволствие само с вида си, и бутилка шамбертен. Какво пък, той просто виждаше, че работата му спори.
Неговият предшественик не би си позволил подобно нещо.
Езоп II седна на своята пейчица, разположи храната върху сандъка си и превъзходно си похапна пред очите на спекулантите, които очакваха неговото благоволение. Недостатъкът на живите писалища, е, че обядват. Но забележете само, какъв захлас! Пред вратата на колибката се образува опашка, но на никой и през ум не му мина да използува широката гърбина на Кита. Принуден да пие на вересия, великанът се наливаше двойно повече, като неспирно ръмжеше, а съюзникът му, Медор, яростно скърцаше със зъби.
— Ей, Йон! — чуваше се от всички страни. — Няма ли най-сетне да се наобядваш?
Йон беше великодушен, отпращаше клиентите си при Кита, но те държаха на Йон. Истинско удоволствие бе да се подписваш върху гърбицата му, а освен това Йон имаше доста остър език. Нали ги знаете колко са духовити гърбавите! Остроумията му вече се носеха от уста на уста. Същевременно Кита продължаваше да го дебне:
Когато се нахрани, Йон извика с пискливия си гласец:
— Ей, войниче, друже мой, искаш ли от моята кокошка?
Кита беше гладен, но завистта му бе по-силна от глада.
— Слушай, ти, жалки нехранимайко, да не мислиш, че ям остатъци! — кресна той, докато Медор се заливаше в лай.
— Тогава прати кучето си насам, войниче, и не ме обиждай — отвърна Йон спокойно.
— Тъй значи, кучето ми искаш! — ревна Кита. — Ще ти го дам! Ей сегинка ще ти го дам! — И той свирна с уста, и извика: — Дръж, Медор! Дръж!
От пет-шест дни Кита упорито обучаваше кучето в градината. Впрочем, на този свят съществува и любов от пръв поглед: Медор и Кита се разбираха чудесно. Медор нададе хрипкав вой и се втурна срещу Гърбавия.
— Внимавай, гърбушко! — развикаха се спекулантите.
Йон изчака спокойно нападението на кучето. В момента, когато Медор се канеше да влезе в някогашната си колиба като в отново покорена страна, Йон хвана пилето си за кълките и му нанесе майсторски удар по муцуната. О, чудо! Вместо да се разяри, Медор тутакси захвана да се облизва; току запремята език наляво и надясно, докопвайки се до парченцата от пилето, полепнали по козината му.
Гръмък взрив от смях посрещна тази чудесна военна хитрост.
— Браво, гърбушко! Браво! — разнесоха се стотици викове.
— Медор, мерзавецо, дръж! Дръж! — продължаваше да крещи великанът.
Подлецът Медор обаче го предаде окончателно. Езоп II току-що го бе купил с цената на една подхвърлена кокоша кълка. Когато видя това, гигантът излезе извън кожата си от яд и на свой ред се втурна срещу колибата.
— Ах, Йон! Горкият Йон! — завайкаха се търговците в един глас.
Йон излезе от колибката си и застана с лице срещу Кита, наблюдавайки го с усмивка. Кита го пипна за врата и го вдигна във въздуха. Йон продължаваше да се смее, но в момента, когато Кита понечи да го тръшне на земята, всички видяха как Гърбавия се вцепени за миг, отблъсна се с крак от коляното на великана и подскочи като котка. Никой не можа да каже как точно стана това, толкова мълниеносно беше движението. Сигурно бе едно: Йон внезапно се озова яхнал дебелия врат на Кита, като на всичко отгоре продължаваше да се смее. Сред тълпата се разнесе одобрително мърморене. Езоп II каза спокойно:
— Искай милост, войниче, или ще те удуша.
Наливайки се с кръв, с пяна на уста, целият облян в пот, великанът полагаше неимоверни усилия да освободи врата си. Когато видя, че не го молят за милост, Езоп II стисна колене. Кита изплези език. Видяха го да става аленочервен, сетне да посинява; Гърбавия трябва да притежаваше железни мускули. След няколко секунди Кита избълва едно последно проклятие и със задавен глас помоли за милост. Тълпата се размърда. Йон тутакси отслаби хватката си, скочи пъргаво на земята, подхвърли една златна монета на победения и заситни да вземе своята дъска, перата и мастилницата си, подвиквайки весело:
— На работа, клиенти мои, на работа!
Орор дьо Кайлюс, вдовица на херцог дьо Ньовер и съпруга на принц дьо Гонзаг, седеше във великолепно кресло с права облегалка, изработено от абаносово дърво, както и цялата мебелировка на молитвената и стая. Тя носеше траура върху себе си; траурът бе белязал и всичко наоколо. Костюмът й, скромен до аскетизъм, съответствуваше напълно на строгата и проста обстановка в нейното самотно убежище.
Това бе стая с четвъртит свод, чиито стени се сключваха около централен медальон, изписан от Йосташ Льозюер56 в онзи аскетичен стил, който характеризира втората половина от живота му. Паната на ламперията от черен дъб, без помен от позлата, бяха украсени с разкошни гоблени, изобразяващи библейски сцени. Между двата прозореца се издигаше олтар, обвит в траурен креп, сякаш последната литургия, отслужена тук, е била заупокойна. Срещу него се намираше портрет в цял ръст на херцог Филип дьо Ньовер на двайсет години. Портретът бе дело на Минар57. Херцогът беше облечен в униформата на генерал-полковник от швейцарската гвардия. Рамката на картината също бе драпирана с черен креп. Стаята напомняше донякъде убежището на вдовица-езичница, въпреки множеството благочестиви изображения, които се виждаха
