веднага под сълзите, които не успява дори да изсъхнат, засия горда усмивка.
— Ще ме обикнат други — рече тя със заплашителен тон, след това с горчивина добави: — Раят се оказа затвор! Вие ме измамихте, принце. Тук ме очакваше едни разкошен будоар в павилион, откъснат сякаш от някакъв приказен палат. Мрамор, възхитителни картини, драперии от златоткано кадифе, позлатена облицовка, тавани, натежали от кристал… но наоколо: зловеща мъглива градина, почернели морави, върху които един по един падат клетите листи, поразени от студа, който смразява и мен; безмълвни камериерки, дискретни прислужници, свирепи телохранители и на всичко отгоре за майордом, този бледен като мъртвец човек, този Пейрол!
— Имате ли някакви оплаквания от господин Пейрол? — попита Гонзаг.
— Не, той е роб и на най-малките ми желания. Говори ми винаги много любезно, дори почтително, и всеки път, когато се доближи до мен, перото на шапката му мете пода.
— Е, чудесно!
— Вие се шегувате, господине! Нима не знаете, че точно той държи под ключ вратата ми и играе ролята на пазач на харема?
— Но, доня Крус, вие наистина преувеличавате!
— Принце, пленената птица дори не поглежда позлатата на своята клетка. Отегчавам се при вас. Тук аз съм затворничка и търпението ми вече се изчерпа. Настоявам да ми върнете свободата! Гонзаг се усмихна.
— Защо ме криете от погледите на всички? — попита тя. — Искам да ми отговорите!
И тя повелително вдигна очарователната си главица. Гонзаг продължаваше да се усмихва.
— Вие не ме обичате! — продължи доня Крус, изчервявайки се, но не от свян, а от разочарование. — А щом не ме обичате, не можете и да ме ревнувате!
Гонзаг хвана ръката й и я поднесе към устните си. Тя още повече се изчерви.
— Стори ми се… — прошепна тя, свеждайки поглед. — Веднъж ми бяхте казал, че не сте женен. Но на всички мои въпроси на тази тема, онези, които ме заобикалят отвръщат с мълчание… Когато видях, че ми — предоставяте всевъзможни учители, когато видях, че ме учите на всичко, което създава обаянието на френските дами — и защо ли да не го кажа? — аз повярвах, че съм обичана.
Тя млъкна, колкото крадешком да погледне Гонзаг, в чиито очи се четеше задоволство и възхита, и продължи:
— И аз се стараех, стараех се да стана още по-достойна и добра, залягах със усърдие и кураж. И това нищо не ми костваше. Струваше ми се, че няма достатъчно непреодолимо препятствие, което да се противопостави на волята ми. Но вие се усмихвате! — извика тя с жест на неподправен гняв. — Света Дево, не се усмихвайте така, принце, или ще ме докарате до лудост! — Тя се изправи пред него и с тон, който не търпеше повече никакви увъртания, попита: — Щом не ме обичате, какво искате от мен?
— Искам да ви направя щастлива, доня Крус — отвърна Гонзаг тихо. — Искам да ви направя щастлива и могъща.
— Направете ме свободна по-напред! — извика с негодувание прекрасната пленница и, тъй като Гонзаг се опитваше да я успокои, повтори: — Направете ме свободна, свободна, свободна! Това ми стига, не искам нищо друго! — След това, давайки воля на необузданото си въображение, тя възкликна: — Искам Париж! Искам Париж от вашите обещания! Същият този шумен и бляскав Париж, който дочувам през стените на моя затвор. Искам да изляза, искам да се покажа навсякъде. За какво са ми тези накити между четири стени? Погледнете ме! Да не мислите, че ще се задуша в сълзите си? — И тя избухна в звънък смях. — Погледнете ме, принце, ето, успокоих се. Повече никога няма да плача, ще се смея винаги, стига да ми покажат Операта, за която само съм чувала, празниците, танците…
— Доня Крус — хладно я прекъсна Гонзаг, — тази вечер ще сложите най-скъпите си накити.
Тя вдигна към него предизвикателен и любопитен поглед.
— И аз ще ви отведа на бала на господин регента — завърши Гонзаг.
За миг доня Крус остана като зашеметена. Нейното подвижно и очарователно личице промени цвета си поне два-три пъти.
— Вярно ли е това? — попита тя най-сетне, все още терзана от съмнения.
— Вярно е — отвърна Гонзаг.
— И вие наистина ще го направите! — извика тя. — О, принце, прощавам ви всичко! Вие сте добър, вие сте мой приятел!
Тя се хвърли на врата му, после, отдръпвайки се от него, се понесе в лудешки танц, като същевременно говореше:
— Балът на регента! Ще отидем на бала на регента! Колкото и да са дебели стените, колкото и да е студена и пуста градината, а прозорците затворени, аз все пак чух да се говори за бала на регента и знам, че на него ще се видят истински чудеса! А аз, аз ще бъда там! О, благодаря! Благодаря ви, принце! — извика тя. — Да знаете само колко сте красив, когато сте добър! Балът ще бъде в Пале Роаял, нали? Аз просто умирах от желание да видя Пале Роаял!
От дъното на стаята, където се намираше, доня Крус с един скок се озова до Гонзаг и коленичи на една възглавничка в нозете му. След туй, станала изведнъж сериозна, тя кръстоса изящните си ръце върху коляното на принца и гледайки го втренчено, попита:
— А какъв тоалет да облека? Гонзаг загрижено поклати глава.
— Доня Крус — рече той, — на баловете на френския кралски двор има нещо, което възвеличава и кичи едно красиво лице много повече и от най-модния тоалет.
Доня Крус се опита да отгатне.
— Усмивката ли? — попита тя като дете, на което задават наивна гатанка.
— Не — отвърна Гонзаг.
— Изяществото?
— Не, доня Крус, вие притежавате и едното, и другото. Това, за което ви говоря…
— Аз го нямам. И какво е то? — И понеже Гонзаг се бавеше с отговора, тя нетърпеливо добави: — А вие ще ми го дадете ли?
— Ще ви го дам, доня Крус.
— Но тогава какво е това, което аз не притежавам? — попита кокетката и в същото време хвърли тържествуващ поглед към огледалото. Вярно е, че огледалото не можеше да замести отговора на принца.
— Име — отвърна Гонзаг.
И ето, че доня Крус изведнъж се сгромоляса от върха на своето блаженство. Име! Тя нямаше име! Пале Роаял не беше Пласа Санта зад Алказар. Тук не ставаше дума да танцува под звуците на баска тамбура, с колан от фалшиви цехини на кръста. О, клетата доня Крус! Наистина, Гонзаг току-що й беше обещал нещо, но обещанията на Гонзаг… Освен това, току-така дава ли се име? Гонзаг сякаш искаше да предвари точно това възражение.
— Ако нямахте име, скъпо дете — рече той, — цялата ми нежна обич би била безпомощна. Но вашето име беше просто изгубено и аз го намерих. Вие носите едно от най-прославените имена във Франция.
— Но какво говорите? — слиса се момиченцето.
— Вие имате род — продължи Гонзаг с тържествен тон, — могъщ род, сроден с нашите крале. Баща ви беше херцог.
— Баща ми! — повтори доня Крус — Бил херцог, казвате? Нима е мъртъв?
Гонзаг наведе глава.
— А майка ми? — гласът на клетото дете трепереше.
— Майка ви е принцеса — отвърна Гонзаг.
— Значи е жива! — извика доня Крус и сърцето й лудо затупка. — Вие казахте: „Тя е принцеса“! Тя е жива! Майка ми! Моля ви, говорете ми за моята майка!
Гонзаг сложи пръст на устните си.
— Не сега — прошепна той.
Но доня Крус не можеше да бъде залъгана с подобно тайнствено поведение. Тя стисна ръцете на Гонзаг и заяви:
— Вие ще ми разкажете за моята майка, и то още сега! Боже мой! Как ще я обичам! Нали е много
