— В градината има нещо като караулна будка — каза Монтобер, — и началници на охраната са ту Фаенца, ту Салдан.
— Същинска мистерия!
— Нека бъдем търпеливи. Още днес ще разберем всичко. Хей, Шаверни!
Малкият маркиз трепна, сякаш внезапно го бяха събудили.
— Шаверни, но ти сънуваш!
— Шаверни, та ти си онемял!
— Говори, Шаверни, кажи нещо, наругай ни поне!
Малкият маркиз подпря глава на бялата си ръка.
— Господа — рече той, — вие продавате душата си на дявола по три-четири пъти на ден и то за някакви си обгербвани хартийки, докато аз, заради тази прелестна девойка, бих я продал само веднъж, това е всичко!
След като остави Кокардас-младши и Амабл Паспоал в кухнята, настанени удобно пред обилна гощавка, Пейрол излезе от двореца през градинската порта. Той тръгна по улица „Сен Дени“, сви зад църквата „Сен Маглоар“ и се спря пред вратата на друга градина, чиито зидове почти се губеха под огромните сведени клони на многодетни брястове. Ключът от тази врата се намираше в джоба на разкошното манто на господин Пейрол. Той влезе. Градината беше безлюдна. В дъното на една сводеста, тайнствено закътана алея се виждаше съвсем нов павилион, построен в гръцки стил, с обкръжен от статуи портик. Павилионът беше истинско украшение! Последното произведение на архитекта Опенорд52! Господин Пейрол тръгна по сумрачната алея и стигна до павилиона. В преддверието се навъртаха множество прислужници в ливрея.
— Къде е Салдан? — попита Пейрол.
Никой не беше виждал господин барона Салдан от предишния ден.
— А Фаенца?
Същият отговор. Върху изпитото лице на иконома се изписа безпокойство. „Какво ли може да означава това?“ — помисли той, но без повече да разпитва слугите, се поинтересува дали госпожицата може да го приеме. Прислужниците веднага се разтичаха. Чу се гласът на първата камериерка. Госпожицата очакваше господин Пейрол в будоара си.
— Изобщо не съм спала! — извика тя още щом го зърна. — Не можах да мигна цяла нощ! Не искам повече да живея в тази къща! Уличката, дето минава оттатък зида е същинско разбойническо свърталище.
Това беше същата възхително красиво девойка, която преди малко видяхме да влиза при господин дьо Гонзаг. Без да подценяваме тоалета й, уверено можем да твърдим, че тя бе още по-очарователна, ако това, разбира се, изобщо беше възможно, в своята утринна роба. Широкият бял пеньоар загатваше за съвършенството на снагата й, едновременно крехка и силна; нейната разплетена, разкошна черна коса падаше на гъсти вълни върху раменете й, а малките й боси крачета ситнеха в сатенени чехли. За да пристъпи тъй близо и безбоязнено до такава чаровница, човек трябваше да бъде направен от камък. Господин Пейрол притежаваше всички качества, необходими за поверителната длъжност, която изпълняваше при своя господар. По невъзмутимост той би могъл да си съперничи с Масрур, началник на чернокожите евнуси на халифа Харун ал Рашид. И сега, вместо да се възхищава на прелестите на красивата си събеседничка, той побърза да й съобщи:
— Доня Крус, господин принцът желае да ви види тази сутрин в двореца.
— Не може да бъде! — извика девойката. — Аз; да изляза от затвора си?! Да пресека улицата! Аз! Аз! Сигурен ли сте, че не сънувате прав, господин Пейрол?
Тя го погледна в очите, избухна в смях и се завъртя два пъти на пета. Все тъй равнодушен, икономът добави:
— Господин принцът желае да дойдете в двореца в подходящ тоалет.
— Аз! — възкликна отново девойката. — В подходящ тоалет?! Пресвета дево, не вярвам на нито една ваша дума!
— Въпреки това аз говоря напълно сериозно, доня Крус. След един час трябва да сте готова.
Доня Крус се погледна в едно огледало, присмя се на собственото си отражение, после избухна като барут:
— Анжелик! Жюстин! Мадам Ланглоа! Ама че са мудни тези французойки! — изпъшка тя, разгневена, че не ги вижда пред себе си още преди да ги е повикала. — Мадам Ланглоа! Жюстин! Анжелик!
— Нужно им с все пак малко време — понечи да възрази флегматичният довереник.
— Я си вървете! — кресна му доня Крус — Нали изпълнихте поръчението си! Ще дойда.
— Не, аз ще ви заведа — поправи я Пейрол.
— Ох, колко досадно! — въздъхна доня Крус — Санта Мария! Да знаете само как бих искала да видя нечие друго лице, освен вашето, драги ми господин Пейрол!
В същия миг влязоха заедно трите парижки камериерки мадам Ланглоа, Анжелик и Жюстин. Доня Крус вече дори не мислеше за тях.
— Не искам онези двама мъже да остават нощем в дома ми — каза тя. — Те ме плашат.
Ставаше дума за Фаенца и Салдан.
— Такава е волята на негово височество — отвърна икономът.
— Нима съм робиня? — извика буйното дете, почервеняло от гняв. — Нима аз поисках да дойда тук? Щом съм затворничка, нека поне сама избирам тъмничарите си! Обещайте ми, че повече никога няма да видя тези мъже, иначе няма да дойда в двореца!
Мадам Ланглоа, първата камериерка на доня Крус, се приближи до Пейрол и прошепна няколко думи в ухото му.
Лицето на иконома, което и без това беше твърде бледо, придоби оловносив оттенък.
— А вие видяхте ли това? — попита той с треперещ глас.
— Да, видях го — отвърна камериерката.
— Кога?
— Преди малко. Намерили са и двамата.
— Къде?
— Пред тайния изход към уличката.
— Не понасям да се шушука в мое присъствие! — прекъсна ги надменно доня Крус.
— Простете, мадам — смирено отвърна икономът. — Знайте само, че вече никога няма да видите двамата мъже, които са ви неприятни.
— В такъв случай да ме обличат! — заповяда красавицата.
— Снощи и двамата вечеряха долу — разказваше междувременно мадам Ланглоа на Пейрол, изпращайки го по стълбището. — Салдан, който беше дежурен, реши да изпрати господин Фаенца. После чухме звън на шпаги в уличката.
— Доня Крус ми спомена за това — прекъсна я Пейрол.
— Шумът не трая дълго — продължи камериерката. — Преди малко, излизайки на уличката, един прислужник се препънал в два трупа.
— Ланглоа! Ланглоа! — чу се гласът на прекрасната затворничка.
— Идете ги вижте — добави камериерката и се втурна нагоре по стъпалата. — Те са там, в дъното на градината.
В будоара трите камериерки се заеха с леката и приятна задача, каквато е тоалетът на една хубава девойка. Много скоро доня Крус се отдаде изцяло на блаженото усещане да се види тъй красива. Нейното огледало й се усмихваше. Пресвета Дево! Никога не е била толкова щастлива от самото си пристигане в този голям град Париж, от който през една тъмна есенна нощ бе успяла да види само дълги и мрачни улици.
— Най-сетне! — казваше си тя. — Най-сетне моят прекрасен принц ще изпълни обещанието си. Ще видя и ще ме видят! И Париж, който толкова много са ми хвалили, ще бъде за мен не само един усамотен павилион сред студена градина, заобиколена от стени!
И цялата сияеща, тя току се отскубваше от ръцете на камериерките и се завърташе в танц из стаята като палаво дете, каквото всъщност и беше.
