През това време господин Пейрол беше стигнал до края на градината. В дъното на една тясна и мрачна алея, върху купчина сухи листа, бяха проснати две наметала, под които се отгатваха очертанията на човешки тела. Разтреперан, Пейрол повдигна едното наметало, след това другото. Под първото се намираше Фаенца, под второто — Салдан. И двамата имаха една и съща рана на челото, между очите. Зъбите на Пейрол шумно изтракаха. Той бързо пусна наметалата.
VI. Доня Крус
Има една покъртителна история, която всички романисти са описали поне веднъж в живота си: историята за майката-херцогиня и нейното нещастно дете, отвлечено от шотландски джипси, или от калабрийски зингари, от рейнски роми, от унгарски или испански цигани. Ние не знаем, а и не поемаме задължението да узнаем дали нашата красива доня Крус е похитена херцогиня, или истинска циганска щерка. Сигурно е само това, че целия си живот тя бе прекарала сред циганите, пътувайки като тях от град на град, от село на село, и че бе танцувала по градските площади толкова, колкото се искаше от нея, за да припечели някой мараведис. Самата тя ще ни разкаже как е изоставила този свободен, но недоходен занаят, за да дойде в Париж и да живее в павилиона на господин дьо Гонзаг.
Половин час след приключването на тоалета й ние отново я виждаме в стаята на принца, смутена, въпреки своята дързост, и ужасно сконфузена от ефектната си поява в голямата зала на двореца Ньовер.
— Защо Пейрол не ви придружи? — попита я Гонзаг.
— Докато се обличах, вашият Пейрол загуби ума и дума — отвърна девойката. — Напусна ме само за миг, за да се поразходи в градината, а когато се върна, имаше вид на човек, ударен от гръм. Но, ваше височество — възкликна тя и в гласа й звъннаха ласкави нотки, — не сте ме повикали, за да си говорим за вашия Пейрол, нали?
— Не — отвърна Гонзаг и се разсмя, — не съм ви повикал, за да си говорим за моя Пейрол.
— Кажете, по-скоро ми кажете! — извика доня Крус. — Нали виждате, че изгарям от нетърпение! Веднага ми кажете!
Гонзаг внимателно я наблюдаваше. „Дълго време търсих — мислеше си той, — но щях ли да намеря нещо по-добро? Тя й прилича и, кълна се, това не е внушение!“
— Хайде де, кажете ми най-сетне! — настоя доня Крус.
— Седнете, мило дете — рече Гонзаг.
— Нима отново ще се върна в моя затвор?
— Да, но не за дълго.
— Ах! — разочаровано възкликна девойката. — Значи все пак ще се върна! Днес за първи път зърнах едно кътче от града, цялото обляно в слънце. Чудесно беше. Сега самотата ми ще бъде още по- тягостна.
— Не се намираме в Мадрид — забеляза Гонзаг, — трябва да сме предпазливи.
— Защо, кому е нужна тази предпазливост? Нима съм сторила нещо лошо, за да се налага да ме крият?
— Не, разбира се, не, доня Крус, но…
— Чуйте ме, ваше височество! — прекъсна го пламенно тя. — Трябва да ви кажа нещо! Много ми е мъчно! Излишно е да ми напомняте това, сама виждам, че вече не сме в Мадрид, където бях бедна, наистина, където бях едно злочесто сираче, това също е вярно, но където бях свободна, волна като вятъра! — За миг тя млъкна и леко смръщи черните си вежди. После попита: — Знаете ли, ваше височество, че ми бяхте обещал много неща?
— Ще изпълня повече, отколкото съм обещал — отвърна Гонзаг.
— Това също е обещание, а аз започвам вече да не вярвам на обещания. — Веждите й се отпуснаха и мечтателен унес омекоти блясъка на пронизващия й поглед. — Всички ме знаеха — каза тя, — както простите люде, така и велможите. Обичаха ме и когато се появявах, ги чувах да викат: „Елате, елате да видите циганката, която ще танцува Хереското бамболео!“ Ако ли се случеше да закъснея, винаги имаше хора, много хора, които ме чакаха на Пласа Санта, зад двореца Алказар. Нощем в сънищата си отново виждам големите портокалови масиви на двореца, които насищат вечерния здрач с благоухание, виждам къщите с кокетни кули, чиито щори се вдигат наполовина с падането на нощта. Ах, на не един испански гранд отстъпих моята мандолина! Прекрасна страна! — въздъхна тя със сълзи на очи. — Страна на аромати и серенади! Тук сянката на вашите дървета е студена и те кара да зъзнеш!
Тя склони глава на ръката си. Гонзаг, унесен сякаш в мечти, не я прекъсваше.
— А помиите ли? — попита тя ненадейно. — Беше вечер; бях танцувала до по-късно, отколкото обикновено, когато на ъгъла на тъмната уличка, която се изкачва към „Успение Богородично,“ внезапно ви видях пред мен. Уплаших се, но в мен се пробуди и някаква надежда. Когато заговорихте, вашият плътен и ласкав глас накара сърцето ми да се свие, но дори и през ум не ми мина да избягам. Застанахте пред мен така, че да ми препречите пътя, и ме попитахте: „Как се казвате, дете мое?“ — „Санта Крус“ — отвърнах аз. Когато бях с моите братя, гренадските цигани, ме наричаха Флор, но при покръстването свещеникът ми бе дал името Мари дьо ла Сент Кроа. „А, значи сте християнка?“ — казахте вие. А може би вече не си спомняте за това, ваше височество?
— Не, нищо не съм забравил — отвърна Гонзаг разсеяно.
— Ще запомня този миг за цял живот — продължи доня Крус и гласът и трепна. — Обикнах ви още тогава. Как ли? Това не знам. На вашите години можехте да ми бъдете баща; но нима е възможно да намеря по-красив, по-благороден, по-славен възлюбен от вас?
Тя изрече тези думи без да се изчерви. За нея беше непознато чувството, което наричаме свенливост. Гонзаг я целуна по челото, но това бе бащинска целувка. Доня Крус въздъхна тежко, после продължи:
— Тогава ми казахте: „Ти си прекалено красива, момичето ми, за да танцуваш по площадите с една тамбура и колан от фалшиви цехини53. Ела с мен.“ И аз ви последвах; вече нямах своя воля. Влизайки в дома ви, веднага разбрах, че се намирам в собствения дворец на Алберони54. Казаха ми, че вие сте посланикът на френския регент при кралския двор в Мадрид. Но какво значение имаше това за мен! Заминахме още на следния ден. Вие дори не ме поканихте да седна във вашата карета. О, никога досега не съм ви казвала тези неща, ваше височество, тъй като едва успявам да ви зърна и то твърде рядко. Аз съм самотна, нещастна, изоставена от всички. Пропътувах дългия път от Мадрид до Париж, целият този безкраен път, в една карета с плътни и винаги спуснати пердета; пропътувах го със сълзи на очи и изпълнено с мъка сърце! Вече добре разбирах, че съм просто една изгнаница. И колко пъти, Пресвета Дево, колко пъти през тези тихи нощи съжалявах за моите безгрижни вечери, за лудешките танци и изгубения смях!
Гонзаг вече не я слушаше, мислите му бяха далеч оттук.
— Париж! Париж! — извика тя с плам, който го накара да трепне. — Помните ли как ми описахте Париж? Париж, раят за красивите момичета! Париж, един вълшебен сън от неизчерпаеми богатства и ослепителен разкош, едно вечно щастие, един празник, който продължава цял живот! Помните ли как бяхте ме омаял? — Доня Крус хвана ръката на Гонзаг и я стисна. — Ваше височество! Ваше височество! — прошепна жално тя. — Видях в градината ви от нашите красиви испански цветя: изглеждат много немощни и посърнали; те ще загинат тук. Нима искате да ме погубите, ваше височество? — Внезапно тя се изправи, отхвърли назад пищната корона на косата си и в очите й проблясна мълния. — Слушайте — извика тя, — аз не съм ви робиня! Обичам тълпата, самотата ме плаши. Обичам шума, тишината ме смразява. Нужна ми е светлина, движение и най-вече веселие, живително веселие! Веселието ме омайва, смехът ме опиянява, песните ме очароват. Златистото ротанско вино разпалва диаманти в очите ми, а когато се смея, чувствувам, че ставам още по-красива!
— Прелестна лудетина! — промълви Гонзаг и я погали снизходително.
Доня Крус отдръпна ръцете си.
— В Мадрид не бяхте такъв — каза тя и ядно добави: — Имате право, опърничава съм, но искам да стана послушна. Ще си отида.
— Доня Крус! — възкликна принцът.
Тя плачеше. Той извади бродираната си кърпичка и внимателно попи тези възхитителни бисери. И
