едва-що проходили дечица вече разменят играчките си и хвалят стоката си, сополивейки се над някоя нахапана медена курабия, скъсано хвърчило или половин дузина топчета, можете да забележите, когато треската на спекулацията обхване цял един народ: големите деца започват да продават скъпо и прескъпо всичко, което се търси, всичко, което е на мода: менюта на модни ресторанти, номерирани кресла в известни театри, места в претъпканата църква. И всичко това се върши напълно непринудено, без каквито и да било възражения.
Боже мой! Самият господин дьо Гонзаг мислеше като всички други, когато каза: „Не виждам нищо лошо в това, Боа Розе да припечели пет-шест хиляди ливри с подобни дреболии!“
— Стори ми се, че го чух да казва на Пейрол, че му предложили две или три хиляди луидора за пакета покани, който Негово височество е благоволил да ми изпрати — рече той, изваждайки портфейла си. — Що за глупост! Аз ги запазих за моите приятели.
Разнесоха се продължителни аплодисменти. Много от тези господа вече имаха покани в джоба си, но от повече глава не боли, особено когато струват по сто пистола едната. Тази сутрин наистина нямаше по- услужлив човек от господин дьо Гонзаг.
Той отвори портфейла си и хвърли на масата дебела връзка розови писма, украсени с очарователни винетки, които, сред плетеница от амурчета и купища цветя, до една изобразяваха Кредита, Великия Кредит, стиснал в ръка рога на изобилието. Разпределиха си ги веднага. Всеки взе за себе си и за своите приятели, с изключение на малкия маркиз, който все още спазваше известно благоприличие и не препродаваше онова, което му даваха. Изглежда, че благородникът Ориол имаше доста приятели, тъй като напълни джобовете си. Гонзаг ги наблюдаваше. Погледът му срещна погледа на Шаверни и двамата се разсмяха.
Ако някой от тези господа си въобразяваше, че може да измами Гонзаг, той просто се самозалъгваше: Гонзаг не вършеше нищо нахалост и само в кутрето си имаше повече сила, отколкото цяла дузина Ориоловци, умножена по половин стотица Жироновци или Монтоберовци.
— Господа — каза той, — моля ви да оставите две покани за Фаенца и Салдан. Чудно ми е, наистина, че не ги виждам тук.
Действително, беше нечувано Фаенца и Салдан да не се отзоват на повика му.
— Щастлив съм, че можах да направя за вас и този незначителен жест — подхвана Гонзаг, докато настървеното разграбване на поканите, котиращи се тъй високо на улица „Кенкампоа“, продължаваше. — Запомнете добре, че там, откъдето мина аз, ще минете и вие. Вие сте моят свещен батальон: във ваш интерес е да ме следвате, в мой интерес е да държа главите ви винаги на повърхността, над тълпата.
Върху масата бяха останали само двете покани за Фаенца и Салдан. Отново всички почтително и с най- голямо внимание слушаха своя повелител.
— Имам да ви кажа само още нещо — завърши Гонзаг. — Много скоро тук ще се разиграят събития, които ще бъдат загадка за вас. Не се опитвайте, не моля за това, изисквам го, никога не се опитвайте да разберете причините за моето поведение! Получете само паролата и действувайте! Какво от това, че пътят е дълъг и труден, щом в края му, кълна ви се в честта си, се намира богатството!
— Ние ще ви последваме! — извика Навай.
— Всички до един! — добави Жирон.
— Ако ще и в ада! — заключи кръглият като топка Ориол с решителен жест.
— Дявол го взел, братовчеде — полугласно рече Шаверни, — ама че необуздани приятелчета сме си завъдили! Бих се обзаложил, че…
Прекъсна го вик на изненада и възхищение. Самият той остана със зяпнали уста пред дивната хубост на младата девойка, която лекомислено се беше показала на вратата на спалнята на Гонзаг. Очевидно тя изобщо не беше предполагала, че ще намери тук такава многолюдна компания.
В момента, в който прекрачваше прага, върху нейното още съвсем детско личице, цялото сияещо от дяволита жизнерадост, играеше палава усмивка. Когато видя компаньоните на Гонзаг, тя се спря, бързо спусна дантеления си воал, замрежен с гъста бродерия, и остана неподвижна, подобно на очарователна статуя. Шаверни я поглъщаше е очи. Другите с голяма мъка въздържаха любопитните си погледи. Гонзаг, който отначало бе направил рязко движение, се окопити на мига и бързо пристъпи към новодошлата. Той пое ръката й и я поднесе към устните си: жестът му беше повече почтителен, отколкото галантен. Девойката остана безмълвна.
— Прекрасната затворничка! — промълви Шаверни.
— Испанката! — добави Навай.
— Същата, заради която господин принцът държи под ключ малката си къща зад Сен Маглоар!
И като истински познавачи, каквито и бяха, те се възхищаваха на нейната кръшна и едновременно изящна снага, на очарователния глезен, завършващ със стъпалце на фея, на великолепната корона от гъста свилена коса, по-тъмна от черен кехлибар.
Непознатата беше облечена в градски костюм, чиято скромна изисканост издаваше истинската дама. Тя го носеше с подобаващо достойнство.
— Господа — каза принцът, — трябваше още днес да видите това мило и многообично дете, тъй като тя ми е скъпа по ред причини, но, уверявам ви, изобщо не предполагах, че това ще стане толкова рано. Не ще си разреша честта да ви представя на нея сега, още не е време за това. Моля ви, почакайте ме тук. След малко ще имаме нужда от вас.
Той взе девойката за ръка и я въведе в апартамента си, чиято врата се затвори зад тях. Да бяхте видели как веднага изражението върху всички лица се смени, с изключение на физиономията на малкия маркиз дьо Шаверни, която си остана все тъй дръзка, както и преди.
Учителят вече го нямаше и тези брадати ученици до един се почувствуваха във ваканция.
— Ха наслука! — извика Жирон.
— Стига вече превземки! — обади се Монтобер.
— Господа — побърза да вземе думата Hoce, — точно по този начин се появил и кралят заедно с мадам дьо Монтеспан, и то пред целия кралски двор… Шоази, твоят многоуважаем чичо разказва за това в мемоарите си. Присъствували Негово Високопреосвещенство дьо Пари, канцлерът, трима кардинали и две игуменки, без да се смята отец Льотелие. Кралят и графинята трябвало тържествено да се сбогуват и всеки поотделно да се върне в лоното на добродетелността. Как ли пък не: мадам дьо Монтеспан се разплакала, Луи Велики се разхленчил, а после и двамата се сбогували със строгите си съдници.
— Колко е красива! — каза Шаверни, унесен в мечти.
— Чакайте, знаете ли какво ми дойде на ум? — обади се Ориол. — Дали пък семейният съвет не се събира заради нечий развод!
Разнесе се всеобщ вик на удивление, после всеки се съгласи, че това не е невъзможно. Нямаше човек, който да не знае каква дълбока пропаст съществува между принц дьо Гонзаг и неговата съпруга.
— Този загадъчен човек е хитър като лисица — рече Таран, — и е напълно способен да изостави жената и да задържи зестрата!
— И точно за това ще трябва да дадем гласовете си — добави Жирон.
— Какво ще кажеш за това, Шаверни? — попита дебелият Ориол.
— Ще кажа, че щяхте да сте подлеци, ако не бяхте глупаци — отвърна малкият маркиз.
— Бога ми, малки братовчеде — извика Hoce, — ти си на години, когато лошите навици се изкореняват! Иде ми да…
— Хайде, хайде! — намеси се миролюбивият Ориол. Шаверни дори не беше погледнал Hoce.
— Колко е красива! — повтори той.
— Шаверни е влюбен! — развикаха се всички.
— Само заради това му прощавам — добави Hoce.
— Всъщност, знае ли някой нещо за това момиче? — попита Жирон.
— Нищо — отвърна Навай, — освен това, че господин дьо Гонзаг я крие много грижливо, и че Пейрол е робът, натоварен със задачата да удовлетворява капризите на тази прелестна особа.
— Пейрол не си ли е развързал езика?
— Пейрол никога не говори.
— Трябва да е в Париж не повече от седмица или две — обади ce Hoce, — тъй като миналия месец кралица и господарка в малката къща на нашия скъп принц беше Нивел.
— Пък и оттогава нито веднъж не сме вечеряли там — добави Ориол.
