Принцесата, трепереща и още по-бледа, вкопчи ръце в лакътниците на креслото си и се надигна. При това движение, кърпичката й падна на пода. Мадлен се наведе бързо, за да я вдигне и джобът на престилката и сребристо иззвънтя. Принцесата впи в нея своя леден и ясен поглед.
— Вие имате злато — промълви тя.
После, с жест, който не подобаваше нито на благородното й потекло, нито на гордия й характер, с жест на подозираща жена, която ма всяка цена иска да разбере, тя бързо бръкна в джоба на Мадлен. Прислужницата с плач закърши ръце. Принцесата извади шепа златни монети, десет-дванайсет испански дублона60.
— Господин дьо Гонзаг скоро се завърна от Испания — прошепна тя.
Мадлен се хвърли на колене пред нея.
— Госпожо, госпожо! — проплака тя. — Благодарение на това злато моят малък Шарло ще може да учи. Този, който ми го даде, идва също от Испания. Заклевам ви в бога, госпожо, не ме прогонвайте преди да ме изслушате!
— Излезте! — заповяда принцесата.
Мадлен понечи отново да я умолява, но принцесата с властен жест й посочи вратата и повтори: — Излезте!
След като Мадлен се подчини, принцесата се отпусна в креслото и покри лицето си със своите прозрачнобели слаби ръце.
— И аз щях да обикна тази жена — промълви тя, потръпвайки от ужас. — О, никой, никой! — продължи Орор, докато върху лицето й се изписваше силният страх от самотата. — Господи, направи така, че никому да не се доверявам! — За миг тя остана неподвижна, скрила лице в шепите си, после от гърдите й се откъсна ридание. — Дъщеря ми! Дъщеря ми! — прошепна принцесата със сърцераздирателен глас. — Света Дево, как бих искала да е мъртва! Така поне ще я намеря близо до теб!
Бурните пориви бяха твърде редки у тази крееща натура и когато настъпваха, клетата жена оставаше сломена за дълго време. Изминаха няколко минути, преди да успее да възпре риданията си. Когато възвърна гласа си, тя възкликна:
— Смърт! Спасителю мой, изпрати ми смърт! — После погледна разпятието над олтара и продължи: — Господи, нима не страдах достатъчно! Колко време още ще продължи това мъчение? — Орор простря ръце и с цялата искреност на изтерзаната си душа повтори: — Смърт! Господи Исусе! Христе свети, заклевам те в твоите рани и страданието ти на кръста! Света Дево, заклевам те в твоите сълзи! Смърт, изпратете ми смърт!
Ръцете й паднаха като отсечени, тя затвори очи и се отпусна безсилно в креслото. За миг човек би могъл да помисли, че милостивото небе се е вслушало в горещата й молба, но много скоро лека тръпка разтърси цялото й тяло и конвулсивно свитите й ръце помръднаха. Принцесата отвори очи и се взря в портрета на Ньовер. Очите й останаха сухи и отново възприеха онази присъща за тях неподвижност, в която имаше нещо ужасяващо.
В часослова, който Мадлен Жиро беше оставила на ъгъла на олтара, имаше една страница, на която книгата се отваряше съвсем сама, дотолкова навикът беше похабил подшивката. Тази страница съдържаше Френския превод на псалома „Miserere mei, Domine“. Принцеса дьо Гонзаг я произнасяше многократно всеки ден. След около четвърт час тя протегна ръка към часослова. Книгата се разтвори на страницата с псалома. Известно време принцесата взираше уморения си поглед в нея, но без да вижда. Внезапно тя потрепера и нададе вик. После разтърка очи и се озърна наоколо, сякаш искаше да се увери, че не сънува.
— Но книгата не е мърдала оттук! — прошепна тя.
Ако я беше видяла в ръцете на Мадлен, веднага би престанала да вярва в чудеса. Да, защото тя повярва в чудо. Великолепната й снага се изправи в цялото си величие, очите й възвърнаха блясъка си; тя бе отново тъй красива, както и в годините на своята младост. Прекрасна, величествена, силна. Тя коленичи пред олтара. Пред очите й беше отворената книга. И за втори път принцесата прочете редовете, изписани от непозната ръка върху бялото поле на страницата и отговарящи на първия стих от псалома, в който се казваше: „Смили се над мен, господи“. Непознатият почерк отговаряше: „Имайте вяра, и бог ще се смили. Имайте смелост да защитите дъщеря си. Идете на семейния съвет, дори да сте болна или умираща… и си спомнете за сигнала, който някога бе знак между вас и Ньовер.“
— Неговият девиз! — прошепна Орор дьо Кайлюс. — Аз съм тук! Детето ми! — възкликна тя със сълзи на очи. — Дъщеря ми! — После решително произнесе: — Смелост, за да я защитя! Да, аз имам смелост и ще я защитя.
IX. Пледоарията
В този час парадната зала на двореца Лорен, която сутринта бе опозорена от недостойния търг, а утре щеше да бъде осквернена от стадото амбулантни търгаши, излъчваше сякаш сетния си ослепителен блясък. Без съмнение, никога досега, дори и по времето на великите херцози дьо Гиз, под нейния свод не се беше събирало по-отбрано общество.
Гонзаг с пълно право се беше постарал нищо да не липсва на импозантната тържественост на церемонията. Поканите, изпратени от името на краля, датираха от предишния ден. Човек би могъл да си помисли, че става въпрос за важно държавно дело, за един от онези прословути кръвни трибунали, на които семейно са се решавали съдбините на някоя велика нация. Освен председателят дьо Ламоаньон, маршал дьо Вилроа и вицеканцлерът д’Аржансон, които представляваха регента, на почетния президиум се намираха още кардинал дьо Биси, седнал между принц дьо Конти и испанския посланик; стария херцог дьо Бомон- Монморанси, настанил се до братовчед си Монморанси-Люксембург; Грималди, принцът на Монако; двамата Ла Рошфуко, единият от които херцог дьо Мортемар, а другият — принц дьо Тонай-Шарант; Косе, Брисак, Грамон, Аркур, Кроа, Клермон-Тонер.
Тук споменаваме само принцовете и херцозите. Що се отнася до маркизите и графовете, те наброяваха няколко дузини. Дребните благородници и пълномощниците, а те бяха много, седяха в подножието на подиума.
Това достопочтено общество съвсем естествено се разделяше на две групи: онези, които Гонзаг бе спечелил на своя страна, и независимите. В лагера на привържениците му влизаха един херцог, един принц, значителен брой маркизи, немалко графове и кажи-речи всички титулувани дребни риби. Гонзаг възлагаше надежди на красноречието си и на своето неоспоримо право, за да спечели и останалите.
Преди откриването на заседанието си побъбриха свойски. Никой не знаеше със сигурност защо се свикваше съветът. Мнозина смятаха, че става въпрос за някакъв арбитражен спор между принца и принцесата заради имота на Ньовер.
Гонзаг разполагаше с горещи привърженици; госпожа дьо Гонзаг бе защищавана от неколцина почтени възрастни благородници и един-двама млади странствуващи рицари.
След пристигането на кардинала си проби път и друго мнение. Оценката, която прелатът даде на сегашното душевно състояние на принцесата, наведе присъствуващите на мисълта, че ще се обсъжда въпросът за налагането на опекунство.
— Тази женица е кажи-речи съвсем побъркана! — беше заявил кардиналът, който изобщо не подбираше думите си.
Така се утвърди и всеобщото убеждение, че принцесата няма да се яви пред съвета. Въпреки това я поканиха, от благоприличие. За тази отсрочка, при това не без известно високомерие, настоя самият Гонзаг, за което всички му бяха признателни. В два и половина господин дьо Ламоаньон зае председателското място; негови помощници станаха кардиналът, вицеканцлерът и господата дьо Вилроа и Клермон-Тонер. Главният секретар на Парижкия върховен съд взе перото в качеството на съдебен секретар; четирима кралски нотариуси поеха задълженията на помощник-секретари. И петимата положиха клетва. След това думата бе дадена на Жак Талман, главният секретар, за да прочете акта за свикване на съвета.
По същество актът гласеше, че Филип Френски, херцог Орлеански, регент, е възнамерявал лично да председателствува този семеен съвет както заради приятелските чувства, които изпитва към господин принц дьо Гонзаг, така и заради братската обич, свързвала го някога с покойния херцог дьо Ньовер, но че държавническите интереси, които не може да си позволи да пренебрегне макар и за един-единствен ден, независимост личните си предпочитания, го задържат в Пале Роаял. На мястото на негово кралско
