изречени с такъв плам, че предизвикаха сред присъствуващите силно вълнение. Всички бяха покъртени до дъното на душата. Налице беше вече нещо много повече от любопитство, налице беше едно почтително състрадание към този тъй високомерен само допреди миг човек, към това земно величие, към този принц, който с треперещ глас и сълзи на очи беше изложил на показ ужасяващата рана на своето съществование. Повечето от съдиите бяха люде семейни и, въпреки нравите на епохата, бащината и съпружеска струйка в тях силно трепна.
Останалите, безскрупулни негодяи или спекуланти, изпитаха някакво смътно вълнение, подобно на внезапно прогледнали слепци, или пък на онези пропаднали момичета, които отиват на театър, за да изплачат всичките си сълзи по страданията на изтерзаната добродетелност.
Сред всеобщото умиление равнодушни останаха само двама души: госпожа дьо Гонзаг и Шаверни. Принцесата седеше все тъй свела очи и сякаш бе изпаднала в унес, независимо от това, че леденото й държане безусловно не свидетелствуваше в нейна полза пред вече предубедените й съдници. Колкото до дребничкия маркиз, той се въртеше в креслото си и току процеждаше през зъби:
— Моят именит братовчед е един съвършен негодник!
По самото държане на госпожа дьо Гонзаг всички разбраха какви страдания е бил принуден да понесе клетият принц.
— Това е прекалено! — каза Мортемар на кардинал дьо Биси. — Нека бъдем справедливи, това наистина е прекалено!
По кръщелно господин дьо Мортемар се наричаше Виктюрниан, както и всички членове на прославения род Ла Рошешуар. Общо взето Виктюрниановци бяха добри хора и злите езици напълно неоснователно ги обвиняват, че нито един от тях не е изобретил пудрата. Дамите, например…
Кардинал дьо Биси изтърси трохите емфие от околовратника си. Всеки от членовете на високопочитаемия президиум полагаше усилия, доколкото това бе по силите му, да запази строгия си официален вид. В същото време, в подножието на подиума изобщо не се стесняваха. Жирон усърдно триеше сухите си очи; Ориол, по-чувствителен или по-обигран, ронеше горещи сълзи; барон Батц хлипаше.
— Каква душа! — възкликна Таран.
— Каква прекрасна душа! — додаде Пейрол, който току-що беше влязъл.
— Ах! — прочувствено въздъхна Ориол. — И такова сърце да остане неразбрано!
— Нали ви казах, че ще научим любопитни неща — прошепна кардиналът, след като се посъвзе. — Но я да чуем по-нататък, Гонзаг още не е свършил.
И действително, бледен и сякаш разхубавен от вълнението, Гонзаг отново подхвана:
— Аз не съм злопаметен, господа. Опазил ме бог да се сърдя на тази злочеста, измамена майка. Майките са доверчиви, защото обичат всеотдайно. И ако аз съм страдал, нима и тя не е изпитвала жестоки мъки?! Дългото страдание омаломощава и най-крепкия дух, отслабва разума. Казали са й, че съм враг на дъщеря й, че преследвам свои интереси… Представете си, господа! Аз и интереси… Аз, Гонзаг, принц дьо Гонзаг, най- богатият човек във Франция след Ло!
— Преди Ло — подметка Ориол. Наистина, нямаше кой да му възрази.
— Казали са й — продължи Гонзаг: — „Този човек има съгледвачи навсякъде, негови агенти кръстосват из цяла Франция, Испания, Италия… Този човек се занимава с дъщеря ви повече и от самата вас…“ — Той рязко се обърна към принцесата и попита: — Казвали са ви това, нали, госпожо?
Без да вдигне глава, без дори да мръдне, Орор дьо Кайлюс промълви:
— Да, казвали са ми го.
— Чуйте! — извика Гонзаг, призовавайки за свидетели целия съвет. После отново се обърна към жена си: — А не ви ли подшушнаха и това, злощастна майко: „Ако търсите дъщеря си напразно, ако усилията ви останат безрезултатни, то е защото срещу вас действува потайно същият този човек, чиято вероломна ръка проваля издирванията ви и ги насочва по погрешна следа.“ Казвали са ви го, госпожо, вярно ли е?
— Да, казвали са ми го — повтори принцесата.
— Чувате ли?! Чувате ли, вие, съдници мои и перове! — извиси глас Гонзаг. — А не ви ли казаха и друго, госпожо? Че ръката, която действува в сянка, че тази вероломна ръка е ръката на вашия съпруг? Нима не са ви убеждавали, че детето може би отдавна вече не е между живите, че има достатъчно низки люде, за да убият едно дете, че може би… Не, няма да се доизкажа, госпожо, но знам, че са ви казали и това.
Бледа като мъртвец, Орор дьо Кайлюс за трети път отговори:
— Казаха ми го.
— И вие повярвахте? — попита принцът с изменен от негодувание глас.
— Да, повярвах — студено отвърна принцесата.
При тези думи от всички краища на залата се разнесоха удивени възгласи.
— Но, госпожо, вие се погубвате! — едва чуто прошепна кардиналът на ухото на принцесата. — Бъдете уверена, че до каквото и заключение да стигне господин дьо Гонзаг, за виновна ще бъдете призната вие.
Принцесата обаче отново бе потънала в предишната си безмълвна неподвижност. Председателят дьо Ламоаньон се накани да и отправи някакъв упрек, но Гонзаг го възпря с почтителен жест.
— Моля ви, господин председател! — каза той. — Оставете, господа! На този свят съм се нагърбил с едно тежко задължение и го изпълнявам доколкото това е по силите ми. Господ ще ми държи сметка за усилията на онзи свят. И за да ви кажа цялата истина, главната цел на това тържествено събрание беше да накара госпожа принцесата да ме изслуша поне веднъж в живота си. Съпрузи сме вече цели осемнайсет години, а аз така и не можах да изпрося това благоволение. Аз, изгнаникът от първия ден на нашата сватба, исках да стигна до нея, исках да се покажа такъв, какъвто съм пред онази, която изобщо не ме познава. И аз успях, благодарение единствено на себе си, тъй като притежавам талисмана, който най-сетне ще и отвори очите. — После, обръщайки се вече само към принцесата, той продължи сред дълбока тишина, която цареше в залата: — Казали са ви самата истина, госпожо: аз имах повече агенти от вас във Франция, Испания и Италия, тъй като, докато вие се вслушвахте в подлите обвинения, отправени срещу мен, аз работех за вас. На всички клевети аз отвръщах с издирвания, още по-ревностни и по-упорити от вашите. Защото аз също търсех, търсех непрестанно и неуморно, използувайки цялото си богатство и влияние, търсех с моето злато, но и с моето сърце! И днес — ето че сега ме слушате най-внимателно — днес, най-сетне възнаграден за толкова години страдания, аз заставам пред вас, която презирате и мразите мен, човека, който ви почита и обича… аз заставам пред вас, за да ви кажа: Разтворете обятия, щастлива майко, ето вашето дете! — Той се обърна към Пейрол, който очакваше нарежданията му и с висок глас заповяда:
— Доведете госпожица Орор дьо Ньовер!
X. Аз съм тук!
Тук ние сравнително точно успяхме да предадем думите на Гонзаг, но онова, което перото е безсилно да опише, бе неговият патос, величието на позата му, непоколебимата убеденост, бликаща от погледа му.
Гонзаг беше изключителен актьор. Той дотолкова се вживяваше в своята предварително заучена роля, че чувствата вземаха връх дори над самия него и от душевните му пориви лъхаше неподправена искреност. В това изкуство той беше постигнал истинско съвършенство. При други обстоятелства и надарен с други амбиции, този човек би разтърсил цял един свят.
Сред слушателите му имаше хора коравосърдечни, обиграни мошеници, сладкодумни, лукавци, преситени от думи магистрати, банкери, тъй трудно поддаващи се на измама, че предварително се бяха превърнали в съучастници на лъжата.
Залагайки на невъзможното, Гонзаг беше постигнал истинско чудо. Повярваха му всички и всички с готовност биха се заклели, че принцът е казал самата истина. Ориол, Жирон, Албре, Таран и другите отдавна вече не изпълняваха задълженията си на клакьори, те бяха просто запленени.
— После ще продължи да лъже, но сега казва истината! — мислеха си те и се удивляваха: — Нима е възможно в този човек да съжителствуват такова благородство и толкова поквара?!
Самите перове, цялата група знатни велможи, които бяха дошли тук, за да го съдят, сега съжаляваха, че понякога са си позволявали да се усъмняват в него. Това, — което го издигаше в очите им, бе рицарската му любов към неговата съпруга, великодушното опрощаване на една дълголетна обида. Още в най-древни времена семейните добродетели са възвисявали достойния на висок пиедестал. В залата нямаше сърце,
