което да не тупти развълнувано. Господин дьо Ламоаньон изтри една сълза, а Вилроа, старият воин, се провикна:
— Дявол го взел, принце, вие сте истински благородник!
Най-смайваща обаче беше пълната промяна, настъпила у скептично настроения Шаверни, и потресаващото въздействие, което съобщението на Гонзаг оказа върху самата принцеса. Шаверни продължи да се съпротивлява доколкото можеше, но при последните думи на принца всички го видяха да зяпва от удивление.
— Щом е успял да направи това — каза той на Шоази, — дявол да ме вземе, ако не му простя всичко останало!
Орор дьо Кайлюс се беше изправила, разтреперана и бледа като призрак. Кардинал дьо Биси се видя принуден да я подкрепя. Тя остана неподвижна, впила поглед във вратата, през която току-що беше излязъл Пейрол. Върху лицето й последователно се изписваха ту силен страх, ту надежда. Нима наистина щеше да види дъщеря си? Та нима известието, което бе намерила в часослова си на страницата на „Miserere“, не я предупреждаваше точно това? Бяха й казали да дойде и тя беше тук. Щеше ли да се наложи да защитава дъщеря си? Но каквато и да бе неизвестната заплаха, сърцето й биеше учестено преди всичко от радост! О, как щеше да литне душата й към нея още Щом я зърне! Осемнайсет години сълзи, възнаградени с една-единствена усмивка! Тя чакаше. Заедно с нея чакаха всички.
Пейрол беше излязъл през терасата, гледаща към покоите на принца. Скоро той се върна, водейки за ръка доня Крус. Гонзаг пристъпи напред, за да ги посрещне.
— Колко е красива! — раздаде се всеобщ вик на възхищение. Сетне доверениците на принца, влизайки отново в ролята си, полугласно занареждаха думите, които им бяха внушили:
— Каква поразителна семейна прилика!
Но стана тъй, че доброжелателите отидоха по-далеч и от продажниците. Вглеждайки се ту в госпожа принцесата, ту в доня Крус, двамата председатели, маршалът, кардиналът и всички херцози единодушно заявиха:
— Тя прилича на майка си.
Така в крайна сметка се оказа, че точно онези, които трябваше да отсъдят, вече ни най-малко не се съмняваха, че госпожа принцесата е майката на доня Крус. Но въпреки това, върху лицето на принцесата отново се появи предишният израз на объркване и страх. Тя се вглеждаше в девойката и очите й бавно се изпълваха с нещо като ужас.
О, не, не такава бе виждала тя в мечтите си своята дъщеря. Дъщеря й едва ли би могла да бъде по- красива, но по-различна — несъмнено. И студенината, почувствувала внезапно да я обзема в същия този миг, когато цялата й душа би трябвало да се устреми към отново намереното дете, тази студенина я ужасяваше. Нима бе недостойна майка?
Към този страх се прибавяха и нови терзания. Какво ли е било миналото на това очарователно дете с дръзко искрящи очи, чиято стройна снага притежаваше необичайна гъвкавост, а от цялото и същество лъхаше онази прекомерна грациозност, която строгото семейно възпитание обикновено не дава на наследничките на херцозите?
Шаверни, който окончателно се беше съвзел от преживяното вълнение и сега ужасно съжаляваше, че макар и само за миг, но е повярвал на Гонзаг, изрази мисълта на принцесата със свои думи и при това много по-добре, отколкото би го сторила самата тя.
— Прелестна е! — пошушна той на Шоази, когато позна доня Крус.
— Ти какво, да не би вече да си влюбен? — попита Шоази.
— Бях — отвърна дребничкият маркиз, — но името Ньовер просто я смазва и никак не й отива.
Красивите каски на нашите улани биха стояли зле на главата на някое дяволито и непринудено в движенията си парижко хлапе. Има невъзможни превъплъщения.
Гонзаг изобщо не беше забелязал това, но Шаверни го виждаше. Защо ли?
Преди всичко, защото Шаверни беше французин, а Гонзаг — италианец. От всички жители на земята, французинът стои най-близко до жената, що се отнася до деликатността и способността да схваща нюансите. Освен това, хубавецът принц дьо Гонзаг вече наближаваше петдесетте, докато Шаверни бе още съвсем млад. Колкото повече остарява човек, толкова повече се отдалечава от жената. Гонзаг изобщо не се беше досетил за това, но не можеше и да се досети. Неговата миланска изисканост бе по-скоро дипломация, отколкото далновидност. За да забележи такива подробности, човек би трябвало да притежава или изострената чувствителност на Орор дьо Кайлюс, жената и майката, или пък да бъде малко късоглед и да гледа нещата съвсем отблизо, както дребничкият маркиз.
Междувременно, с пламнало чело, сведен поглед и усмивка на устните, доня Крус продължаваше да стои пред подиума. Единствено Шаверни и принцесата забелязваха усилията, които полагаше, за да държи очите си затворени. Та тя просто изгаряше от желание да погледне!
— Госпожице Дьо Ньовер — обърна се Гонзаг към нея, — идете да прегърнете вашата майка!
За миг радостта на доня Крус бе напълно откровена, а спонтанният й порив — неподправен. Точно тук се проявяваше изключителната находчивост на Гонзаг, който дори не си беше правил труда да използува за тази главна роля някоя професионална актриса. Доня Крус беше искрена. Тя веднага вдигна ласкав поглед към онази, която смяташе за своя майка, пристъпи напред и разтвори ръце. Но ръцете й паднаха като отсечени и девойката отново сведе очи. Един студен жест на принцесата я беше приковал на място.
Отстъпвайки пред подозренията, угнетявали доскоро самотата й, и сякаш в отговор на мислите, на които я бе навела външността на доня Крус, принцесата попита полугласно:
— Какво са направили с дъщерята на Ньовер? — После, повишавайки глас, продължи: — Бог ми е свидетел, че имам сърце на майка. Но ако дъщерята на Ньовер се завърнеше при мен омърсена дори с едно-единствено петънце, забравила макар и за един-единствен миг гордостта на своя род, аз бих покрила лицето си и бих казала: Ньовер е мъртъв завинаги.
— По дяволите! — помисли си Шаверни. — Бих се обзаложил, че миговете са били доста повече!
В този момент обаче единствен той беше на това мнение. Студенината на госпожа дьо Гонзаг изглеждаше неуместна и дори неестествена. Докато говореше, от дясната й страна се разнесе едва доловим шум, сякаш вратичката зад завесата тихо се беше отворила, но принцесата не му обърна никакво внимание.
Събирайки молитвено ръце, сякаш за да покаже, че тук всяко съмнение би било богохулство, Гонзаг възкликна:
— О, госпожо! Госпожо! Възможно ли е вашето сърце да говори така? Госпожица дьо Ньовер, вашата дъщеря, е по-непорочна и от ангел!
В очите на клетата доня Крус заблестяха сълзи. Кардиналът се наведе към Орор дьо Кайлюс.
— В случай, че имате най-малко някакви конкретни и изповедими причини, за да се съмнявате все още… — започна той.
— Причини ли? — прекъсна го принцесата. — Сърцето ми остана ледено, очите — сухи, ръцете — неподвижни, нима това не са причини?
— Но милостива госпожо, ако това са единствените ви съображения, то аз наистина не бих могъл да се противопоставя на очевидно единодушното мнение на съвета.
Орор дьо Кайлюс хвърли наоколо мрачен поглед.
— Добре виждате, че имам право — прошепна кардиналът на ухото на херцог дьо Мортемар. — И ако това не е лудост.
— Господа! Господа! — извика принцесата. — Нима вече сте ме осъдили?
— Успокойте се, госпожо! — отговори председателят дьо Ламоаньон. — Всички присъствуващи тук ви обичат и уважават, всички и На първо място знатният принц, който ви е дал своето име…
Принцесата наведе глава. Придавайки известна строгост на гласа си, председателят дьо Ламоаньон продължи:
— Направете така, както ви диктува съвестта, госпожо, и не се страхувайте от нищо. Нашият съвет няма за цел да наказва. Заблуждението не е престъпление, а нещастие, и ако сгрешите, вашите роднини и приятели ще проявят необходимото съчувствие.
— Да сгреша! — повтори принцесата, без да вдигне глава. — О, да, често съм била мамена, но щом тук няма кой да ме зашити, то аз сама ще се защитавам. Дъщеря ми трябва да носи със себе си
