доказателството за своето раждане.
— И какво е то? — попита председателят дьо Ламоаньон.
— Доказателството, за което спомена и самият господин дьо Гонзаг — откъснатата страница от регистъра на параклиса на Кайлюс. Откъсната от самата мен, господа! — добави тя, вдигайки чело.
— Точно това исках да знам — помисли си Гонзаг и на висок глас додаде: — Дъщеря ви ще има това доказателство, госпожо.
— Как, нима го няма? — извика Орор дьо Кайлюс.
При това възклицание сред присъствуващите се разнесе продължителен шепот.
— Отведете ме! Отведете ме оттук! — прошепна доня Крус през сълзи.
Когато чу отчаяния глас на клетото дете, нещо трепна в сърцето на принцесата.
— Господи! — промълви тя, простирайки ръце към небето. — Осени ме, господи! Би било ужасно нещастие и непростимо злодеяние да отблъсна собственото си дете! Господи, заклевам те в безпределната си мъка, отговори ми!
Внезапно всички видяха как лицето и просветна, докато силна тръпка разтърси цялото й тяло. Тя се бе обърнала към всевишния и един глас, който никой освен нея не чу, нечий тайнствен глас, който сякаш отговаряше на този сетен зов, произнесе иззад завесата трите думи на девиза на Ньовер:
— Аз съм тук!
Принцесата се облегна на ръката на кардинала, за да не се строполи. Тя просто не смееше да се обърне.
Нима този глас идеше наистина от небесните селения?
Нейното внезапно вълнение подведе Гонзаг, който реши, че е настъпил моментът да нанесе последния удар.
— Госпожо — извика той, — вие призовахте господаря на всемира и той ви отговори, виждам това, чувствувам го! Вашият ангел-хранител е обсебил душата ви и громи попълзновенията на злото. Госпожо, не отблъсквайте вашето щастие след тъй достойно понесените дълги страдания! Забравете десницата, която поставя в ръцете ви едно съкровище. Не жадувам за награди, моля ви само за едно: погледнете вашето дете! Ето я, цялата трепереща и сломена от посрещането на майка си. Вслушайте се в самата себе си, госпожо, и гласът на душата Ще ви отговори!
Принцесата погледна доня Крус. Гонзаг продължи, влагайки в думите си още повече плам:
— Сега, когато я видяхте, в името на живия бог ви питам: това вашата дъщеря ли е?
Принцесата не отговори веднага. Съвсем несъзнателно, тя леко се извърна към завесата. Гласът, доловен само от нея, тъй като в залата никой и не заподозря неговото съществуване, изрече една- единствена дума:
— Не.
— Не! — без колебание повтори принцесата и с решителен поглед обгърна залата. Тя вече не се страхуваше. Който и да беше тайнственият съветник, скрит зад завесата, тя му се доверяваше, тъй като той се сражаваше срещу Гонзаг. Всъщност, той изпълняваше мълчаливото обещание от часослова. Беше казал: „Аз съм тук“; беше дошъл с девиза на Ньовер.
Междувременно хиляди удивени възгласи ехтяха в залата. Възмущението на Ориол и компания беше безгранично.
— Това вече е наистина прекалено! — каза Гонзаг, успокоявайки с ръка прекомерно шумното старание на своя свещен батальон. — Човешкото търпение има граници. Ще се обърна за последен път към госпожа принцесата, за да й кажа: Трябва да имате много основателни, много сериозни и убедителни причини, за да отхвърлите очевидната истина.
— Уви! — въздъхна добродушният кардинал. — Това са моите собствени думи! Но когато жените си втълпят нещо…
— Имате ли такива причини, госпожо? — настоя Гонзаг.
— Да — незабавно се обади тайнственият глас.
— Да — на свой ред отговори принцесата.
Гонзаг беше пребледнял и устните му конвулсивно потръпваха. Той усещаше, че тук, в самия семеен съвет, свикан по негово настояване, се налагаше нечие враждебно, но неуловимо влияние. Чувствуваше го, търсеше го, но напразно.
От няколко минути вдовицата на Ньовер се беше променила до неузнаваемост. Мраморът се бе превърнал в плът. Статуята живееше. На какво се дължеше това чудо? Промяната беше настъпила в същия онзи миг, когато принцесата се бе обърнала за помощ към всевишния. Но Гонзаг не вярваше в бога.
Той изтри потта, избила по челото му и стараейки се всячески да прикрие безпокойството си, попита:
— Нима сте научили нещо ново за дъщеря си, госпожо?
Принцесата запази мълчание.
— Питам, защото има самозванци — продължи Гонзаг. — Наследството на Ньовер е чудесна примамка. Да не би вече да са ви представили друга девойка?
Отново последва мълчание. Гонзаг обаче не се предаваше:
— И са ви казали: „Ето, тази е истинската. Ние я спасихме, ние я закриляхме.“ Всички говорят така!
Понякога и най-умелите дипломати губят самообладание. Председателят дьо Ламоаньон и неговите високопоставени заместници с удивление наблюдаваха принца.
— Прибери си ноктите, пантеро! — промърмори Шаверни.
С мълчанието си тайнственият глас умело се беше превърнал в пълновластен господар на положението. Докато гласът мълчеше, принцесата не можеше да отговори, а разгневеният Гонзаг ставаше все по- непредпазлив. Налетите му с кръв очи пламтяха като въглени на мъртвешки бледото му лице.
— Убедили са ви, че тя е някъде съвсем наблизо — процеди през зъби той, — и че всеки миг е готова да се появи, убедили са ви, нали, госпожо? Жива! Отговорете! Жива, нали?
Принцесата се подпря с ръка върху лакътника на креслото си. Тя едва се държеше на краката си. Би дала две години от живота си, само за да повдигне завесата, зад която се спотайваше онемелият сега оракул.
— Отговорете! — настояваше Гонзаг. — Отговорете!
— Отговорете, госпожо! — пригласяха му и самите съдии. Останала без дъх, Орор дьо Кайлюс напрегнато се вслушваше, О, защо се бавеше оракулът!
— Милост! — промълви най-сетне тя, извръщайки се леко надясно.
Завесата едва забележимо помръдна.
— Какво ли всъщност би могла да отговори! — подсмиваха се хранениците на Гонзаг.
— Жива? — със сломен глас прошепна Орор дьо Кайлюс.
— Жива — беше отговорът.
Сияеща, опиянена от щастие, принцесата вдигна глава.
— Да, жива! Жива! — извика тя. — Жива с божията помощ и напук на вас!
Всички наскачаха, настъпи суматоха. За миг вълнението прие едва ли не стихийни размери. Продажниците говореха един през друг и настояваха за справедливост. Кралските помощници се съветваха помежду си.
— Нали ви казах, нали ви казах, господин херцог! — повтаряше кардиналът. — Но това все още не е всичко и аз започвам да вярвам, че госпожа принцесата изобщо не е луда!
Сред всеобщия смут, гласът зад завесата произнесе:
— Тази вечер, на бала на регента, ще ви кажат девиза на Ньовер.
— Ще видя ли дъщеря си? — едва чуто попита принцесата, готова всеки миг да рухне в несвяст.
Зад завесата се разнесе слабият шум на затваряща се врата и нищо повече. Но тъкмо навреме! Любопитен като жена и обзет от смътни подозрения, Шаверни, който незабелязано се беше промъкнал зад гърба на кардинал дьо Биси, рязко дръпна завесата. Зад нея нямаше нищо, но принцесата нададе сподавен вик. Това беше повече от достатъчно. Шаверни отвори вратата и се втурна в коридора. Там беше тъмно, тъй като навън вече падаше нощ и той не видя нищо, освен кретащата в самия край на галерията фигура на гърбаво кривокрако човече, което спокойно се спусна по стълбището и изчезна от погледа му.
Маркизът се замисли.
