Веднъж през отворения прозорец на една къща зърнах някакво момиченце, коленичило пред една жена с нежна и величествена красота. Детето плачеше, но това бяха щастливи сълзи; усмихната и развълнувана, майката се бе склонила над него, за да го целуне по косата. О, мамо, какво върховно блаженство! Стори ми се, че усещам целувката ви по челото си. Знам, вие също сте много нежна, много красива! Вие навярно също умеете да утешавате с усмивка! Тази картина винаги се появява в сънищата ми. Завиждам на сълзите на онова момиченце. Но, мамо, нима бих завидяла на каквото и да било, ако се намирах между вас и него?!
Не съм коленичила пред когото и да било, освен пред свещеник. Вярно е, словата са му благи, но божият глас говори единствено чрез майчините уста.
Чувате ли ме, търсите ли ме, тъгувате ли за мен? Споменавате ли ме във вашите молитви? Сънувате ли ме, така, както ви сънувам аз?
Струва ми се, че когато мисля за вас, вие също мислите за мен. Понякога сърцето ми ви говори; чувате ли ме? Мила мамо, ако някога бог ме дари с безмерното щастие да ви видя, ще ви попитам дали понякога сърцето ви не е потрепвало безпричинно. Да, мамо, защото точно тогава до вас е долитал зовът на сърцето ми!
…Родена съм във Франция; не ми казаха къде. Не знам и точно кога съм родена, но трябва да имам двайсетина години. Сън ли е това, или реалност, защото ако е спомен, то той е твърде далечен и смътен! Понякога като че ли наистина си припомням една жена с ангелско лице, която с усмивка се скланяше над люлката ми. Вие ли сте това, мамо?
После — непрогледен мрак, огласян от шума на някаква битка. А може и нощна детска треска да е било, кон знае! Някой ме носеше на ръце. Нечий гръмовен глас ме караше да треперя. Бягахме в тъмнината. Беше ми студено.
За мен този спомен остана непроницаема загадка. Моят приятел навярно знае всичко, но всеки път, когато започна да го разпитвам за моето детство, той само тъжно се усмихва и се умълчава.
За първи път се помня ясно в испанските Пиренеи, облечена като момиченце. Пасях козите на един кентеро64, който без съмнение ни оказваше гостоприемство. Приятелят ми беше болен и често чувах да казват, че вече умира. Тогава го наричах татко. Вечер, когато се завърнех от поляните, той ме караше да коленича до леглото му, сам долепяше дланите на малките ми ръчици една от друга и казваше на френски:
— Орор, моли се на бога да оживея.
Една нощ дойде свещеникът, за да го причести. Той се изповяда и плака. После, като мислеше, че не го чувам, каза:
— Ето че малката ми дъщеричка ще остане съвсем сама.
— Мислете за бога, синко! — увещаваше го свещеникът.
— Мисля, отче, и още как мисля! Бог е милостив и аз никак не се безпокоя за себе си, а за моята нещастна дъщеричка, която ще остане съвсем сама в света. Отче, ще бъде ли голям грях, ако я отведа със себе си?
— Да я убиете?! — ужасен извика свещеникът. — Синко, но вие бълнувате!
Приятелят ми само поклати глава и нищо не отговори! Аз тихичко се приближих, погледнах го право в очите — о, мамо, да знаете само колко изпито и посърнало беше клетото му лице! — и казах:
— Приятелю Анри, не ме е страх да умра и искам да отида в гробището заедно с теб.
Той ме грабна с горящите си от треската ръце. Спомням си, че непрекъснато повтаряше:
— Как да я оставя сама! Как да я оставя съвсем сама!
После заспа, продължавайки да ме стиска в обятията си. Понечиха да ме отделят от него, но навярно по-лесно биха ме убили. Мислех си:
— Ако си отиде, поне ще ме отнесат заедно с него.
Събуди се след няколко часа. Цялата бях плувнала в неговата пот.
— Спасен съм — прошепна той, и когато ме видя, все тъй сгушена до него, добави: — Прекрасно мое ангелче, ти ме излекува!
…По-рано никога не бях се вглеждала в него, но един ден го видях толкова красив, колкото е всъщност и какъвто завинаги остана за мен.
Бяхме напуснали дома на кентерото, за да навлезем по-навътре в страната. Приятелят ми беше възстановил силите си и сега работеше по хорските ниви като надничар. По-късно разбрах, че го е правел, за да ме изхрани.
Това се случи в една богата алкерия65 в околностите на Венаск. Собственикът й се занимаваше със земеделие, а освен това продаваше и алкохол на контрабандистите.
Моят приятел строго ми беше заръчал да не си показвам дори нога вън от малкото дворче зад къщата, а също и никога да не влизам в общото помещение. Но една вечер в алкерията се спряха да похапнат някакви господа, които идваха от Франция. Аз си играех на двора с децата на господаря. Те поискаха да видят господата и аз най-безразсъдно ги последвах. Благородниците бяха двама и седяха на масата, заобиколени от прислужници и въоръжена охрана, общо седмина на брой. Онзи, който заповядваше на останалите, направи знак на спътника си. Всички ме погледнаха. Първият големец ме повика, и ме погали, докато другият отиде при собственика на алкерията и двамата започнаха тихо да си говорят нещо. Когато се върна, го чух да казва:
— Тя е!
— На конете! — заповяда тутакси знатният велможа. После хвърли на собственика на алкерията една кесия, пълна със злато, и се обърна към мен: — Ела, малката, ще отидем на нивата да потърсим баща ти.
Аз само това и чаках, толкова много ми се искаше да го видя, макар и само миг по-рано, и смело се качих на коня зад един от благородниците. Нямах никаква представа къде е пътят за нивата, където работеше баща ми. Пътувах вече половин час и се смеех, пеех, олюлявайки се в такт с равномерния ход на големия кон. Бях щастлива като кралица! После попитах:
— А скоро ли ще стигнем при моя приятел?
— Скоро, много скоро — отвърнаха ми, но ние все продължавахме да пътуваме. Свечеряваше се. Уплаших се. Понечих да сляза от коня, но знатният велможа заповяда:
— В галоп!
Мъжът, който ме държеше, тутакси запуши устата ми с ръка, за да заглуши виковете ми. Изведнъж обаче видяхме през полето към нас да препуска някакъв конник, който летеше като вихър. Беше яхнал впрегатен кон, без седло и сбруя; косата му се вееше на вятъра заедно с дрипите на окъсаната му риза. Пътят заобикаляше едно сечище, през което течеше река. Той беше преплувал реката и минал напряко, през сечището.
Той просто летеше към нас, настигаше ни! Не можех да позная баща си, обикновено тъй нежен и кротък; не можех да позная моя приятел Анри, винаги усмихнат, когато беше до мен. Човекът, който ни догонваше, беше страховит, прекрасен като бурно небе. С едно последно усилие конят изскочи на пътя и изтощен рухна на земята. Приятелят ми стискаше в ръце палешника на ралото си.
— Дръжте го! — извика знатният велможа.
Но моят приятел го изпревари и размахвайки с две ръце палешника на ралото, нанесе два удара. Двама въоръжени с шпаги прислужници се търкулнаха на земята, обливайки се в собствената си кръв. При всеки свой удар, приятелят ми викаше:
— Аз съм тук! Аз съм тук! Лагардер! Лагардер!
Човекът, който ме държеше, понечи да побегне, но приятелят ми дори за миг не го беше изпуснал от поглед. Той веднага се хвърли подире му и минавайки по телата на двамата прислужници, с един удар на палешника го просна на земята. Не, мамо, не припаднах. По-късно едва ли бих могла да имам тази смелост, но през цялото време на ужасната битка аз гледах с широко отворени очи, размахвах малките си ръчици с всички сили и виках:
— Смелост, приятелю Анри! Смелост! Смелост!
Трудно ми е да кажа дали битката продължи повече от минута, но той вече беше успял да яхне коня на един от убитите и притискайки ме към гърдите си, препусна в галоп.
Вече не се върнахме в алкерията. Моят приятел ми каза, че собственикът й го бил предал, и
