кесията!
Племенникът дон Санчес, чиито дълги зъби продължаваха да тракат и все тъй без да каже дума, хвърли върху масата две-три пълни шепи дублони; чичото стори същото.
Анри ги наблюдаваше с удивление.
— Хе-хе! — подсмихна се чичото като разбъркваше купчинката злато. — Какво ще кажете, човек едва ли би могъл да спечели толкова само с шлифоване на дръжки на шпаги при майстор Куенса, а? Не се гневете, сеньор кавалер, не сме дошли тук с намерението да разкриваме тайната ви. Не искаме и да знаем защо знаменитият Лагардер се унижава с този занаят, който похабява белотата на ръцете и изтощава гърдите, нали тъй, племеннико?
Племенникът тромаво се поклони.
— Дошли сме, за да си поговорим с вас по един семеен проблем — завърши словоохотливият идалго.
— Слушам ви — каза Анри.
Вуйчото седна и отново запали пуретата си.
— Да, да, по един семеен проблем — подхвана той, — по едно най-обикновено семейно дело. Нали тъй, племеннико? И трябва да ви съобщя, сеньор кавалер, че всички в нашия род сме храбри колкото Сид67, ако не и повече. Например аз, същият, който ви говори, веднъж срещнах двамина идалго от Биская. Бяха едри и силни мъжаги. Но ще ви доразкажа тази презабавна историйка друг път. Сега не става дума за мен, а за моя племенник дон Санчес. Племенникът ми дон Санчес ухажваше най-почтено една красива девойка от Салватиера, и макар иначе да е приятен момък, заможен и не глупав, девойката твърде дълго време се колеба, докато най-сетне се влюби, но в друг. Представете си само, сеньор кавалер! Нали тъй, племеннико?
Мълчаливият дон Санчес утвърдително изсумтя.
— Нали знаете — продължи дон Мигел, — че втурнат ли се два петела подир една и съща кокошка, боят е неизбежен! Градът не е голям и двамата младежи се срещат всеки божи ден. Накрая чашата на търпението преля и племенникът ми вдигна ръка, но се оказа недостатъчно бърз и плесницата изяде самият той. Проклятие! Досещате се какво може да означава за един Кренча получаването на плесница, не е ли тъй, племеннико мой дон Санчес?! Само меч може да изкупи подобно оскърбление!
При тези думи дон Мигел погледна Анри и му намигна със страховит и същевременно добродушен вид. Само един испанец е способен да се превъплъти едновременно в таласъм и Санчо Панса.
— Все още не сте ми казали какво искате от мен — каза Анри. Два или три пъти той неволно беше погледнал към пръснатото върху масата злато. Та ние бяхме толкова бедни!
— Хайде де! — провикна се дон Мигел. — Толкова е лесно да се досети човек, по дяволите! Нали тъй, племеннико дон Санчес. Кренча никога не са получавали плесници. Това е истински прецедент в историята. Разбирате ли, сеньор кавалер, Кренча са истински лъвове, особено що се отнася до моя племенник, но…
Тук той направи многозначителна пауза.
Лицето на моя приятел Анри просветна и погледът му отново се насочи към купчинката дублони.
— Мисля, че ви разбирам — рече той, — и съм на вашите услуги.
— Ха така! — извика дон Мигел. — Кълна се в свети Яков, това се казва достоен рицар.
Невъзмутимостта на племенника дон Санчес изчезна сякаш по чудо и той доволно потърка ръце.
— Знаех си аз, че ще се спогодим! — продължи чичото. — Дон Рамон не може така да ни разиграва. Този негодник се казва дон Мамиро Нунес Тоналдиа и е от Сан Хосе. Нисък, брадат, широкоплещест.
— Не ми е необходимо да знам това — прекъсна го Анри.
— И още как, по дяволите! И още как! Не трябва да стават грешки! Миналата година например отидох на зъболекар във Фуентераби, нали, племеннико дон Санчес? Дадох му един дублон, за да ме избави от един кътник, който ми причиняваше ужасни страдания. Негодникът му с негодник обаче прибра дублона ми и взе, че вместо болния ми извади съвършено здрав зъб.
Видях как челото на Анри помрачня. Той отново свъси вежди, но дон Мигел не обърна никакво внимание на това.
— Ние си плащаме и искаме работата да бъде свършена бързо и както трябва — продължаваше да нарежда той. — Нали е справедливо? Дон Рамиро е рижав и носи винаги сива шапка с черни пера. Всяка вечер към седем часа минава покрай странноприемницата „Тримата маври“, дето се намира на пътя между Сан Хосе и Ронсесвайес.
— Достатъчно, сеньори! — прекъсна го Анри. — Ние просто не сме се разбрали.
— Че как тъй?! — смая се чичото.
— Помислих, че става дума да науча сеньор дон Санчес да върти шпагата си както трябва.
— Света троице! — възкликна дон Мигел. — В рода де ла Кренча до един сме превъзходни фехтовачи. В зала малкият се фехтова като самият арахангел Михаил, но вън от нея може и да го сполети някоя злополука. Предположихме, че ще се наемете да причакате Дон Рамиро при странноприемницата „Тримата маври“ и да отмъстите за опетнената чест на моя племенник дон Санчес.
Този път Анри не отговори нищо. От студената усмивка, която се появи на устните му, лъхаше такова дълбоко презрение, че чичото и племенникът му объркано се спогледаха. Анри посочи с пръст парите, пръснати върху масата. Без да гъкнат дори, двамата веднага ги напъхаха обратно в джобовете си. Сетне Анри им посочи вратата. Двамата идалго се шмугнаха край него със свалени шапки и превити гърбове, после презглава се втурнаха надолу по стъпалата.
Този ден отново преглъщахме хляба си сух. Анри не беше донесъл нищо, което да сложим в нашите дървени паници.
Бях много малка, за да схвана целия смисъл на тази сцена, но въпреки това тя ми направи огромно впечатление. Дълго време си мислих за погледа, който приятелят ми Анри беше хвърлил към златото на двамината наварски идалго.
Колкото до името Лагардер, отново възрастта и самотата ми пречеха да узная невероятната популярност, която го следваше навсякъде. Но това име звучно оттекна някъде в мен, в душата ми. Дочух зов на бойна тръба. Спомних си уплахата на моите похитители, когато Анри беше извикал това име в лицата им, изправил се съвсем сам срещу всички. По-късно разбрах кой е кавалерът Анри дьо Лагардер и ми стана мъчно. Шпагата му си беше играла с толкова човешки живота; капризите му се бяха забавлявали с толкова женски сърца. Стана ми мъчно, много мъчно! Но можеше ли това да ми попречи да го обичам!
Мила мамо, не знам нищо за света. Възможно е другите млади момичета да са по-различни от мен, но аз го обикнах още повече, когато научих колко много е прегрешавал. Стори ми се, че той има нужда от моите молитви към бога. Стори ми се, че съм нещо много, много важно в живота му. Та той толкова се беше променил, откакто бе станал мой втори баща!
Мамо, не ме вини в прекомерна самомнителност, защото аз наистина чувствувах, че съм неговата нежност, неговата мъдрост и целомъдрие. Може би греша, когато казвам, че го обикнах още повече, да, възможно е, защото може би вече го обичах другояче. Неговите бащински целувки ме караха да се изчервявам и когато оставах сама, тихичко си поплаквах…
Но ето че изпреварвам събитията и ти говоря за неща, които са едва от вчера…
За първи път Анри се зае с образованието ми в Памплона. Той нямаше никакво време, за да ме учи, и никакви пари, за да ми купи учебници, тъй като работният му ден беше твърде продължителен, а трудът му — зле възнаграден. Точно тогава той се учеше на онова изкуство, което по-късно разнесе славата му по цяла Испания под прозвището Ел Синселадор68. Отначало беше муден, несръчен и майсторът му се отнасяше много лошо с него.
И той, бившият гвардейски улан на крал Луи XIV, високомерният момък, който доскоро е убивал само заради една дума, заради един поглед, сега търпеливо понасяше обидите и ругатните на един испански занаятчия! Защото имаше дъщеря! И когато се прибереше у дома с няколко мараведис, спечелени с пот на чело, той беше щастлив като крал, защото аз му се усмихвах.
Мамо, някой друг навярно само съчувствено би се усмихнал, но аз съм сигурна, че на това място вие ще пророните една сълза. Лагардер притежаваше една-единствена книга, един стар „Наръчник по фехтовка“ от метр Франсоа Делапалм от Париж, заклет учител по фехтовка, дипломиран в Парма и Флоренция, член на Майнхаймския Ханддегенбунд69 и на неаполската Академия по
