фехтовка, учител по фехтовка на Негово височество Дофина и тъй нататък, и тъй нататък, следван от „Описание на различните нападателни и отбранителни удари, както и на куртоазните мушкания, употребявани в боя на място“ от Джио-Мария Вентура от гореспоменатата Академия по фехтовка в Неапол, редактирано и допълнено от Ж. Ф. Дьоламбр-Солксюр, преподавател по фехтовка във Военната школа, Париж, 1667 година.
Не се учудвайте на паметта ми. Това бяха първите редове, които започнах да сричам. Помня ги и до днес, също толкова добре, колкото и катехизиса.
Така единствено с помощта на своя стар наръчник по фехтовка, моят приятел Анри ме научи на четмо. Никога не съм държала шпага в ръка, но теорията няма тайни за мен. Познавам терците и квартите, естествените защити, първа и втора отбранителна позиция, полуинстинктивното париране, двойното контриране, обичайните и сложни защити, полукръговата атака, преките и странични удари, фронталния удар, лъжливите движения, отстъпленията.
Облекчението дойде едва когато Анри успя да спести пет дуро70, за да ми купи „Алфабето на Саламанка“. Но повярвайте ми, мамо, всичко зависи от учителя, не от книгата. Научих се много бързо да разчитам нелепата безсмислица, стъкмена от трима невежи наемни убийци. Но какво значение можеха да имат за мен превъзнасяните от тях брутални принципи на изкуството да се убива?! Моят приятел Анри търпеливо и спокойно ми показваше буквите. Аз седях на коленете му. Той държеше книгата, а аз стисках в ръка една сламка, с която посочвах всяка буква и я произнасях. Това не беше работа, а истинско удоволствие. Когато четях добре, той винаги ме целуваше. После и двамата коленичехме и Анри произнасяше вечерната молитва. Повярвайте ми, той беше истинска майка, една нежна и добра майка за многообичната си дъщеричка! Та не ме ли обличаше, не решеше ли самият той косата ми? Връхната му дреха бе отдавна овехтяла, но аз имах винаги прилични рокли.
Веднъж го заварих с игла в ръка, опитвайки се да закърпи скъсаната ми пола. О, не се смейте, мамо, не се смейте! Да, това правеше Лагардер, кавалерът Анри дьо Лагардер, човекът, пред когото се свеждат и падат и най-изкусните шпаги!
В неделя, след като накъдреше косата ми и я прибереше в мрежичка, след като лъснеше медните копчета на малкото ми елече така, че да блеснат като злато, и с помощта на една кадифена панделка завържеше на врата ми моя стоманен кръст, първият подарък, който получих от него, той, много важен и горд, ме завеждаше в доминиканската църква в края на града. След като изслушвахме литургията, (той беше станал набожен чрез мен и единствено заради мен), ние излизахме извън градските стени, оставяйки зад гърба си мрачния и скучен град. Колко благ бе чистият въздух за изтерзаните ни затворнически гърди! Как лъчезарно и нежно сияеше слънцето!
Тръгвахме без път през безлюдните поля. Той на драго сърце вземаше участие в игрите ми и се вдетиняваше дори повече от мен.
Към пладне, когато се изморявах, Анри ме отвеждаше на сянка в една китна горичка. Сядаше под някое дърво и ме приспиваше в обятията си, докато самият той оставаше буден, отпъждайки от мен москитите и конските мухи. Понякога само се преструвах, че спя и го наблюдавах през полузатворените си клепки. Той не откъсваше очи от мен и, люлеейки ме, се усмихваше.
Достатъчно е само да затворя очи, за да го видя отново такъв, моят приятел, моят баща, моят благороден Анри! Сега обичате ли го вече, мамо?
Преди, или пък след сън, според капризите ми, тъй като в такива дни кралицата бях аз, на тревата се сервираше обядът: малко черен хляб и мляко. Припомнете си вашите най-вкусни угощения, мамо, за да ги опишете на мен, невежата. Убедена съм обаче, че нашите празници далеч превъзхождат вашите, тъй като за нас хлябът и млякото бяха нашата утеха, потопена в амброзия! За нас празник беше радостта, нежните милувки, лудешкият смях за щяло и нещяло, очарователните детинщини, песните и какво ли не още?! После игрите отново започваха, тъй като той искаше да порасна голяма и силна. Обратния път посвещавахме на спокойния разговор, прекъсван от ей-онова цветенце, което трябваше непременно да имаме, от многоцветната пеперуда, която на всяка цена искахме да уловим, или пък от бялата козичка ей-там, която блееше така, сякаш ни подканваше да я погалим.
В такива моменти, без сам да разбере, Анри формираше моето сърце и съзнание. Той четеше тайно, превръщаше се в истинска жена само и само, за да ме възпита. Така опознах бог и историята на неговия народ, така опознах прелестите на небето и земята.
Понякога в такъв миг, когато двамата бяхме съвсем сами, аз се опитвах да го разпитвам, да разбера какво е било семейството ми. Често му говорех за вас, мамо. Тогава той ставаше тъжен и се умълчаваше. Казваше само:
— Орор, обещавам ви, че ще видите майка си.
Това отколешно обещание ще се изпълни, надявам се, не, уверена съм в това, защото Анри никога не е лъгал! И ако вярвам на предчувствията на сърцето си, този миг вече наближава. О, мамо, как ще ви обожавам! Но нека ви доразкажа всичко, което има отношение към образованието ми. Уроците ми продължиха още дълго време, след като вече бяхме напуснали Памплона и Навара. Никога не съм имала други учители, освен него.
Това не беше негова грешка. Когато майсторският му талант най-сетне се прочу, когато всеки испански гранд пожела, независимо от цената, дръжката на шпагата му да бъде гравирана от дон Луис, Ел Синселадор, той ми каза:
— Трябва да учите, мила дъще. В Мадрид има много известни пансиони и в тях младите момичета научават всичко, което една жена трябва да знае по-късно.
— Но аз искам винаги, винаги и само вие да бъдете моят учител — отвърнах аз.
Той се усмихна и възрази:
— Но аз ви научих на всичко, което знам, моя бедна Орор.
— В такъв случай, добри ми приятелю, изобщо не искам да знам повече от вас — извиках аз.
III. Циганката
Откакто пораснах си поплаквам често, мамо, но съм досущ като децата: сълзите ми още не са изсъхнали, а вече се усмихвам.
Може би когато прочетете това несвързано дърдорене, обърканите ми впечатления, историята с двамината идалго — дон Мигел и племенника му дон Санчес, първите ми уроци по наръчника по фехтовка и разказа за моите бедни детски удоволствия, ще си кажете: Тя е луда!
Вярно е, радостта ме подлудява, но мъката никога не ме е карала да скланям глава. Радостта ме опиянява. Не познавам светските развлечения, а и не ме интересуват; привлича ме само естествената, искрена радост. Жизнерадостна съм, дете съм и се забавлявам с всичко, уви, сякаш не съм изстрадала достатъчно.
Трябваше да напуснем и Памплона, но вече не бяхме толкова бедни. Анри дори беше успял да направи малки спестявания и тази негова предвидливост се оказа добре дошла.
Мисля, че тогава бях на десет години, или приблизително на толкова.
Една вечер той си дойде разтревожен и много загрижен. Тревогата му се увеличи, когато му съобщих, че някакъв мъж, загърнат в тъмно наметало, цял ден беше дебнал на улицата, точно под прозореца ми. Анри дори не седна на масата. Приготви оръжието си и се облече като за дълъг път. Когато нощта падна, той ме накара на свой ред да облека един шаячен сукман и завърза високите ми обуща. После взе шпагата си и излезе. Бях като замаяна. Отдавна не бях го виждала толкова възбуден. Анри скоро се върна, направи един вързоп от дрипавите ни дрехи и каза:
— Заминаваме, Орор.
— За дълго ли? — попитах.
— Завинаги.
— Как? — извиках аз, обгръщайки с поглед нашето малко бедно жилище. — Нима ще оставим всичко това?
— Да, всичко — отвърна той с тъжна усмивка. — На ъгъла срещнах един беден човечец, който ще ни наследи. Да знаеш само колко е щастлив! Какво да се прави, така е устроен светът!
— Но къде отиваме? — попитах отново аз.
