разговорите им са Гърбавия и наемателите на малкия дом. Кои са? Откъде идват? По какви потайни доби майстор Луи, чийто ръце бяха толкова бели, гравираше своите дръжки на шпаги?
Къщата имаше следното разпределение: голяма приземна стая с малка кухня, която гледаше към двора, и стаята на младата девойка, чийто прозорец беше обърнат към улица „Сент Оноре“; кухнята разполагаше с две ниши: едната — за старата Франсоаз Беришон, а другата — за нейния внук, Жан-Мари Беришон. Приземният етаж имаше един-единствен изход — вратата към каменното стълбище, но в дъното на стаята, точно до кухнята, се издигаше вита стълба, която водеше на горния етаж. Там се намираха стаята на майстор Луи, разположена срещу стълбата, и още една стая, чието предназначение обаче оставаше тайна за всички. Тя бе постоянно заключена. Нито старата Франсоаз, нито Беришон, нито дори очарователната девойка не бяха успели до този момент да си изпросят разрешение да надзърнат в нея. В това отношение майстор Луи, най-нежният от мъжете, оставаше непреклонен.
При все това младото момиче изгаряше от желание да разбере какво се крие зад заключената врата; Франсоаз Беришон, иначе дискретна и възпитана жена, просто умираше от любопитство, а малкият Жан- Мари на драго сърце би се лишил от дели два пръста, само за да може да надникне през ключалката й. Но отвътре ключалката беше закрита с една пластинка, която не позволяваше да се види каквото и да било. Едно-единствено човешко същество споделяше тъй ревностно пазената тайна на майстор Луи: Гърбавия. Неведнъж го бяха виждали да влиза и излиза от стаята. И тъй като всичко, което засяга тази мистерия, трябва да бъде необяснимо и странно, нека добавим, че всеки път щом Гърбавия влезеше в стаята, оттам много скоро излизаше майстор Луи, и обратно, след влизането на майстор Луи, от нея почти веднага излизаше Гърбавия. Досега обаче никой не беше виждал заедно тези неразделни приятели.
Сред любопитните съседи имаше и един поет, който живееше — съвсем естествено — на последния етаж. След като доста поизмъчи мозъка си, той обясни на клюкарките от улица „Шантр“, че в древния Рим жреците на Веста, Опс, Рея, или още Кибела63, добрата богиня, дъщеря на Небето и Земята, жена на Сатурн и майка на боговете, имали за задача да поддържат един свещен огън, който никога не трябвало де угасва. Според думите на поета, тези госпожици се сменяли: докато едната се грижела за огъня, другата се занимавала със свои работи. Той считаше, че по всяка вероятност Гърбавия и майстор Луи са сключили помежду си някакъв подобен договор, и твърдеше, че в стаята има нещо, което не бива да се изоставя без надзор нито за миг, така че се налага майстор Луи и Гърбавия да го пазят на смени. С една дума, като се изключат, разбира се, полът и вярата, и те били нещо като весталки. Версията на поета имаше известен успех: той и преди минаваше за малко нещо побъркан, но от този момент нататък започнаха да гледат на него като на съвършен идиот, въпреки че така и не успяха да намерят по-добро обяснение от неговото.
Вечерта на същия ден, когато в двореца на Гонзаг заседаваше тържественият семеен съвет, младата девойка, която се грижеше за домакинството на майстор Луи, беше съвсем сама в своята стаичка. Това бе много приятна, макар и скромна стая, в която всеки предмет красноречиво свидетелствуваше за изрядна чистота и изтънчен вкус. Креватът, скован от дърво на дива череша, блестеше с драперията на ослепително белите си муселинови завеси. В нишата между кревата и стената висеше малък съд за светена вода, закичен с раздвоена чемширена клонка. Няколко благочестиви книги по лавиците, прикрепени към дървената ламперия, един гергев, няколко стола и китара върху един от тях, а на прозореца — клетка с прелестна пойна птичка: такива бяха предметите, мебелиращи или украсяващи това непретенциозно, но подредено с много вкус убежище. Нека не забравяме и кръглата масичка с пръснатите върху нея няколко листа хартия. Младата девойка пишеше.
Нали ги знаете тези луди-млади — не изпускат от ръка иглата или перото дори след като денят отдавна вече си е отишъл! Почти нищичко не се виждаше, а тя все още продължаваше да пише.
Последните дневни лъчи, надничащи през прозореца, чийто завеси току-що бяха дръпнати, ясно осветяваха лицето и, предоставяйки ни поне възможността да я опишем. Тя бе несъмнено чаровница, едно от онези кротки същества, чиято лъчезарна жизненост сама по себе си е напълно достатъчна, за да ощастливи цяло едно семейство. Всяка нейна черта бе сякаш изваяна, за да създава удоволствие: детинското чело, нослето с прелестни розови ноздри, устните, чиято усмивка разкриваше същинска бисерна огърлица. Но погледът на нейните големи теменуженосини очи, полуприкрити от дългите копринени ресни на миглите, беше загрижен. В противен случай едва ли бихте й дали годините, на които човек вече обича. Беше висока, макар и с доста крехко телосложение. Когато не я наблюдаваха от всяко нейно движение лъхаше целомъдрено-гальовна притома.
Обичайното изражение на лицето й бе кротостта, но в очите й, сияещи под дръзко пречупените дъги на черните вежди, искреше спокойна и смела гордост. Косата й, също черна, с топъл отблясък на старо злато, бе толкова пищна и дълга, че на човек понякога му се струваше, че главата й се привежда под нейната тежест; разкошните й вълни щедро се разливаха върху шията и раменете, обрамчвайки очарователното й личице като ореол.
Има жени, които трябва да бъдат любени страстно, но за един-единствен ден; други биват обичани дълго време със спокойна нежност, но нея човек трябваше да обича страстно и завинаги. Тя беше ангел, но преди всичко — жена.
Името й, което съседите не знаеха, а на Франсоаз и Жан-Мари Беришон изрично бе забранено да произнасят още с пристигането им в Париж, беше Орор. Име глупаво и претенциозно за някоя хубавичка салонна госпожичка, смешно за една мома с червени ръчища, или пък за някоя лелка с блеещо гласче, но очарователно за онези, които могат да го вплетат като цвете във венеца на своето душевно съвършенство. Имената са като накитите, които подтискат едни, а други възвисяват.
Орор беше съвсем сама. Когато сенките на здрача скриха върха на перото, тя спря да пише и се унесе в мечти. До нея долитаха хилядите улични шумове, но тя изобщо не ги чуваше. Седеше, заровила изваяната си бяла ръчица в косата, склонила леко глава, вдигнала очи към небесата, сякаш произнасяше мълчалива молитва.
Тя се усмихваше на бога. Внезапно, така, както се усмихваше, една сълзица, един бисер за миг трепна на ръба на клепача й, после бавно се търкулна по меката й гладка буза.
— Колко много закъснява! — прошепна девойката.
Тя събра пръснатите върху масичката листа и ги прибра в малко ковчеже, което скри под възглавницата на леглото си. — До утре! — промълви девойката, сякаш се разделяше с близък приятел.
После затвори прозореца, взе китарата и наслуки изтръгна от нея няколко мелодични акорда. Тя чакаше. Днес беше препрочела всички страници, скрити сега в ковчежето. Уви, разполагаше с предостатъчно време за четене! Тези страници разказваха нейната история, поне онова, което знаеше от нея. Историята на нейните чувства, на сърцето й.
Но защо беше писала всичко това? В първите редове на своя ръкопис, които отговаряха на този въпрос, Орор споделяше:
„Започвам да пиша една вечер, когато съм сама и съм чакала цял ден. Това не е предназначено за него; първото нещо, което правя и което не е предназначено за него. Не бих искала да види тези страници, в които ще говоря непрекъснато и единствено за него. Защо? Не знам, трудно ми е да отговоря на този въпрос.
Щастливи са онези, които си имат дружки и могат да им доверят всичко, насъбрало се в душата им, било то мъка или радост. Аз нямам нито една приятелка. Сама съм, съвсем сама. Имам единствено него, но видя ли го, онемявам. А и какво ли бих могла да му кажа? Гой никога за нищо не ме пита.
И въпреки това се залавям за перото не заради себе си. Не бих писала, ако не хранех надежди, че някой ще прочете тези редове, ако не докато съм жива, то поне след смъртта ми. Мисля, че ще умра много млада. Не го желая, опазил ме бог да си втълпявам подобно нещо! Ако умра, знам, че той ще ме жали, а аз ще съжалявам за него дори на небето. Но може би оттам най-сетне ще мога да прозра в душата му. Когато за първи път ме споходи тази мисъл, наистина ми се искаше да умра.
Каза ми, че баща ми е умрял. Майка ми навярно е още жива. Майчице моя, пиша за вас. Сърцето ми изцяло му принадлежи, но то принадлежи и на вас. Така бих искала да попитам онези, които знаят, за да ми разкрият тайната на тази двойна нежност. Нима имаме две сърца?
Пиша за вас. Струва ми се, че от вас не бих скрила нищо, че на драго сърце бих ви допуснала и до най- потайните кътчета на моята душа. Но дали не бъркам? Нима една майка не е приятелката, която трябва всичко да узнае, лекарят, който може да излекува всяка болест?
