желязо.
— Тези пък кои са? — попита Йон.
— Хора, които ще те придружат, ако приема услугите ти. Гърбавия се склони в церемониален поклон.
— Услуга за услуга — рече той, — но в такъв случай по-добре се откажете от услугите ми. Любезни господа — продължи Езоп II, обръщайки се към двамата юначаги, — не си правете повече труда да местите вашата железария, ние никак не си подхождаме.
— Все пек… — започна Гонзаг със заплашителен вид.
— Никакво „все пак“! Дявол го взел! Та вие познавате онзи човек също толкова добре, колкото и самият аз. Той е избухлив, изключително избухлив, бих казал дори брутален. Достатъчно е само да зърне зад гърба ми тези разбойнически мутри…
— По дяволите! — избоботи възмутено Кокардас.
— Възможно ли е такова безочие?! — добави брат Паспоал с негодувание.
— Така че настоявам да действувам сам, или и пръста си няма да помръдна — заключи Езоп II с категоричен тон.
Гонзаг и Пейрол отново се спогледаха.
— Толкова много ли държиш на гърба си? — попита принцът подигравателно.
— Колкото и тези храбреци на ръждивите си железа — отвърна Гърбавия с поклон. — С него си изкарвам хляба.
— Тогава него ще държа отговорен за всичко — рече Гонзаг, гледайки го втренчено. — И добре запомни: служиш ли ми вярно, ще бъдеш възнаграден! В противен случай…
И без да довърши изречението си, той му подаде поканата. Гърбавия я взе и заднишком започна да отстъпва към вратата, отмервайки трикратни поклони на всеки три крачки.
— Поласкан съм от доверието на ваше височество. Тази нощ ваше височество ще чуе да се говори за мен — промълви той, но когато забеляза, че по таен знак на принца Кокардас и Паспоал се готвят да го последват, веднага повиши глас: — Я по-полека! По-полека! Къде останаха нашите уговорки?
И като отблъсна Кокардас и Паспоал с ръка, за която и на ум не би им дошло, че е надарена с такава сила, Гърбавия се поклони дълбоко за последен път и прекрачи прага на залата. Двамината храбреци понечиха да го последват, но той затръшна вратата под носа им, а когато най-сетне хукнаха подире му, коридорът беше вече пуст.
— Бързо! — обърна се принцът към Пейрол. — До половин час домът на улица „Шантр“ трябва да бъде заварден! За останалото — както се разбрахме!
В същото време Гърбавия спокойно ситнеше по безлюдната в този час на деня улица „Кенкампоа“.
— Спестяванията ми тъкмо бяха на привършване — промърмори той. — По дяволите, ако знаех как да се сдобия с бален тоалет и с покани!
ЧАСТ ТРЕТА
I. Домът с двата входа
Той се намираше на същата онази стара и тясна уличка „Шантр“, която доскоро оскверняваше околностите на Пале Роаял. От улица „Сент Оноре“ към Лувър водеха три улички: „Пиер Леско“, улица „Библиотечна“ и улица „Шантр“, и трите мрачни, кални, с лоша слава, мърсящи прелестите на Париж, удивен донемайкъде от факта, че не може да се отърве от тази кощунствена проказа, разяждаща самия му център. От време на време, особено в наши дни, човек може да чуе следното: „Там, в онзи непрогледен мрак, който и слънцето едва-едва разсейва и то само в хубавите летни дни, е извършено престъпление.“ Понякога жертвата беше някоя мърлява жрица на Венера, пребита от пияни джебчии; друг път — беден провинциален буржоа, чийто труп откриваха зазидан в някоя стара стена. Тази престъпления предизвикваха всеобщ ужас и отвращение. Скверната воня на вертепите долиташе до самите прозорци на разкошния дворец, жилище на кардинали, принцове и крале. Но нима и целомъдрието на самия Пале Роаял е тъй отдавнашно? Та не са ли ни разказвали нашите бащи за онова, което се е вършело в неговите дървени и каменни галерии? Днес Пале Роаял представлява една напълно благопристойна грамада от зидария. Дървените галерии отдавна вече не съществуват, а колкото до останалите, то те са предоставени на най- целомъдреното място за разходка в целия свят. Кракът на парижанина не стъпва тук. В същото време това е място за срещи на всички провинциални чадъри. Но при все прословутата им благопристойност, в ресторанчетата на твърди цени, от каквито горните етажи просто гъмжат, чичковците от Кемпер или Карпантрас все още обичат да си припомнят странните нрави на Пале Роаял от времето на Империята61, а по-късно и на Реставрацията62. На чичковците просто лиги им потичат, докато в същото време свенливите им племеннички се наслаждават на разкошния двуфранков пир, преструвайки се, че изобщо не ги слушат.
Днес, точно на мястото, където някога се виеха трите кални вади „Шантр“, „Пиер Леско“ и улица „Библиотечна“, един огромен палат, приканващ на трапезата си с хиляди куверти цяла Европа, извисява величествени фасади към площада пред Пале Роаял и улиците „Сент Оноре“, „Кок Еларжи“ и „Риволи“. От прозорците му се вижда новият Лувър, законен син на стария Лувър и досущ подобен на него. Тук въздухът и светлината се ширят на воля; калта е изчезнала кой знае къде, от вертепите няма и помен, а безобразната проказа се е заличила внезапно, без да остави дори белези. Но къде тогава са се дянали джебчиите и техните дами?
През осемнайсети век трите улици, които току-що най-позорно заклеймихме, бяха наистина ужасяващо грозна но нито по-тесни, нито по-мръсни от своята съседка, главната улица „Сент Оноре“. Тук-там над разбития им паваж, сред схлупените къщурки, се издигаха великолепните портали на аристократически дворци.
Жителите на тази улица по нищо не се различаваха от обитателите на околните кръстовища: предимно дребни буржоа, амбулантни търговци и сарачи. По онова време в Париж имаше много по-злокобни места.
На ъгъла на улиците „Шантр“ и „Сент Оноре“ се издигаше скромна, спретната и почти нова къща. Входът й, ниска сводеста порта, се намираше откъм улица „Шантр“, и за да стигне до нея, човек трябваше по- напред да изкачи трите стъпала на малко каменно стълбище. Едва от няколко дни в къщата се беше настанило някакво младо семейство, чието поведение силно озадачаваше любопитните съседи. Мъжът беше млад, поне ако се съдеше по съвсем юношеската красота на лицето му, огнения поглед и пищната руса коса, обрамчваща откритото му ясно чело. Казваше се майстор Луи и гравираше дръжки на шпаги. Заедно с него живееше и едно съвсем младо момиче, красиво и нежно като ангел, чието име обаче така и никой не разбра. Неведнъж ги бяха чували да разговарят помежду си. Те никога не си говореха на ти и не живееха като съпрузи. Прислужваха им една стара жена, която никога не обелваше нито дума, и един шестнайсет- седемнайсетгодишен хлапак, който полагаше наистина героични усилия, за да бъде също толкова дискретен. Младата девойка не излизаше никога, макар и само за миг, и човек би могъл да я помисли за затворничка, ако преди малко не я бяха чули да пее с прекрасния си ясен глас.
Майстор Луи, напротив, излизаше твърде често и нерядко се прибираше по късна доба. В такива случаи той никога не минаваше през вратата с каменното стълбище. Къщата имаше два входа: за втория се минаваше през стълбището на съседната сграда и майстор Луи се прибираше у дома точно оттам.
Откакто се бяха настанили в къщата нито един външен човек не беше прекрачвал прага й, с изключение на някакъв дребен гърбав човечец с кротко и сериозно изражение на лицето, който, без да пророни никому нито думица, винаги влизаше и излизаше през задния вход и никога през вратата с каменното стълбище. Без съмнение това беше някакъв личен познат на майстор Луи, тъй като любопитните съседи нито веднъж не го бяха виждали в схлупената приземна стая, където младата девойка прекарваше времето си заедно със старицата и хлапака. Никой в квартала не си спомняше да е виждал Гърбавия преди идването на майстор Луи и семейството му, така че той също разпали всеобщото любопитство, и то почти толкова, колкото и самият майстор Луи, красивият и необщителен гравьор. Вечер, след края на работния ден, когато дребните буржоа от съседните къщи бъбреха пред прага на домовете си, човек можеше да бъде уверен, че тема на
