— Ето ни най-сетне на сигурно място, моя малка Орор — рече гой. — Сега трябва да се изсушиш, а аз да се превържа.
— Така си и знаех, вие сте ранен! — проплаках аз.
— Дребна работа. Ела!
Той се насочи към дома на чифликчията, който ни беше предал. Стопанинът и жена му разговаряха и се смееха, седнали край чудесен буен огън. Да повали мъжа на земята и да го върже ведно с жена му беше за Анри въпрос на не повече от миг.
— Млък! — заповяда им той, тъй като те явно мислеха, че ще ги убият, и надаваха жални писъци. — Преди време щях да подпаля кочината ви и окото ми нямаше да мигне. Вие напълно го заслужавате. Сега обаче няма да ви причиня никакво зло; ето вашият ангел-хранител!
И той ме погали по мократа коса. Настоявах да му помогна да се превърже. Раната се намираше на рамото му и кървеше обилно от усилията, които бе правил. Докато дрехите ми съхнеха, седях увита в голямото наметало, което Анри беше изоставил при бягството си в стаята на горния етаж. Накъсах няколко платнени ивици и превързах раната му.
— Вече не ме боли, ти ме излекува! — усмихна ми се той.
Чифликчията-благородник и жена му не помръднаха, все едно бяха мъртви. Анри се качи до нашата стая и бързо се върна с багажа ни. Към три часа през нощта напуснахме чифлика, възседнали голямо старо муле. Анри го беше взел от обора. На тръгване той хвърли две златни монети върху масата и каза на стопанина и жена му:
— Ако онези се върнат, предайте им поздрав от кавалера дьо Лагардер и им кажете следното: „Бог и Светата дева ще закрилят сирачето. Сега Лагардер няма намерение да се занимава с вас, но този час скоро ще настъпи!“
Голямото старо муле струваше много повече, отколкото би могло да се предположи на пръв поглед. Пристигнахме в Естрела на разсъмване и се спазарихме с един мулетар да ни преведе през планината до Бургос. Анри искаше на всяка цена да се отдалечи от френската граница. Враговете му бяха французи.
Той възнамеряваше да се спрем чак в Мадрид.
Ние, бедните деца, имаме пълна свобода на въображението и винаги, когато стане дума за нашите неизвестни родители, то трескаво започва да работи. Много ли сте богата, мамо? Трябва да сте наистина много високопоставена, щом така упорито преследват дъщеря ви.
Ако сте богата, не бихте могла дори да предположите какво означава едно дълго пътешествие през прекрасната и аристократична испанска земя, ширнала горделивата си нищета под възхитителния блясък на небесата си. Бедността озлобява сърцето. Знам това, макар че съм още много малка. Днес рицарската раса на победителите на маврите е в упадък. От всичките си древни и прословути добродетели, испанците са запазили единствено своето комично високомерие, загърнато в дрипи.
Гледката е прекрасна; жителите са унили и мързеливи, затънали до гуша в срамна нечистоплътност. Онази красива девойка, която с такова изящество носи своята кошница с плодове, може и наистина да е повод за лирично вдъхновение, но това, което виждате, не е кожата на лицето и, а дебела маска от мръсотия. Вярно, реки има, но Испания все още не е открила употребата на водата.
Мястото, където живеят стотина пладнешки разбойници, се нарича село. Назначава се и кмет. Той, а и всички негови подчинени са, разбира се, също благородници. Землището на селото така и остава необработено. Колкото и безлюден да е пътят, винаги минават достатъчно пътници, за да могат сто и единият аристократи и техните семейства да хапнат по глава лук на ден.
Кметът, по аристократ от своите поданици, е също така по-алчен и по-крадлив. Случвало се е подобни самодържци да изяждат и по две глави лук за двайсет и четири часа. Но онези, които по този начин правят от стомаха си бог, свършват зле. Тях ги дебне еспинголата71. Богатият не трябва тъй дръзко да злоупотребява с даровете божи.
В странноприемниците много рядко може да се намери нещо за хапване. Те са създадени с единствената цел да прерязват гърлото на пътниците, които отиват на оня свят, без да са вечеряли. Гостилничарят мълчалив горд мъж, ви предоставя купчинка слама, покрита със сивкав парцал. Това е легло. Ако по някаква случайност през нощта не ви заколят, на сутринта плащате и заминавате, без да сте закусили.
Да не говорим за монасите и полицейските пристави!
Въоръжените с древни кремъклийки просяци са също тъй известни в цял свят, а за никого не е тайна, че мулетарите са естествените съюзници на планинските разбойници. Всеки испанец, комуто се налага да пропътува три левги в която и да било посока, по-напред изпраща да повикат нотариуса, за да му продиктува завещанието си.
От Памплона до Бургос преминахме през стотици премеждия, но нито едно от тях нямаше отношение към нашите преследвачи. А аз искам да ви разкажа само за тях, мамо. Предстоеше ни да ги срещнем още веднъж преди да стигнем до Мадрид.
Бяхме минали през Бургос, за да избегнем опасната близост на планинските вериги на Стара Кастилия. Спестяванията на моя приятел се топяха бързо, а ние напредвахме твърде бавно, толкова много препятствия срещахме по пътя. Разказът за едно пътуване през Испания прилича на сбор от премеждия, подбрани наслуки от нечие присмехулно и романтично въображение.
Най-сетне оставихме зад гърба си Валядолид и ваяните дантели на неговата сарацинска камбанария. Бяхме изминали повече от половината път.
Беше вечер. Пътувахме край границата на Леон с намерението да стигнем до Сеговия. Нямахме водач и яздехме все същото муле. Пътят беше чудесен. Бяха ни казали, че някъде край Адаха има странноприемница, където най-сетне бихме могли да похапнем добре.
Но слънцето вече залязваше зад върхарите на хилавата гора, която се простира чак до Саламанка, а ние не забелязвахме и следа от странноприемница. Свечеряваше се; по пътя все по-рядко се виждаха мулетари. Настъпваше времето на нежеланите срещи. Слава богу, тази вечер нямахме никакви неприятности, но за сметка на това извършихме едно добро дело. Точно тогава, мамо, срещнахме малката Флор, моята мила циганка, първата ми и единствена приятелка.
Мина много дълго време, откакто се разделихме, но въпреки това съм уверена, че тя си спомня за мен. Веднъж, два-три дни след пристигането ни в Париж, се намирах в приземната стая и пеех. Изведнъж от улицата дочух вик; стори ми се, че познах гласа на Флор. Минаваше някаква карета, голяма пътническа карета без гербове. Завеските бяха спуснати. Несъмнено бях се заблудила. Но оттогава много често заставам на прозореца с надеждата да зърна нейната тъй изящна и гъвкава снага, крачето й на фея, едва докосващо паважа, и черните й очи, искрящи зад дантеления воал. Но аз съм луда! Откъде накъде Флор ще бъде в Париж?!
Пътят се виеше над една пропаст. На самия и ръб се беше свило спящо дете. Аз го забелязах първа и помолих Анри да спре мулето. Скочих на земята и коленичих до детето. Беше малка красива циганка на моите години! Никога не бях виждала по-мило създание от Флор: тя бе самата прелест, изящество и нежна дяволитост.
Сега Флор навярно е очарователна млада девойка.
Не знам защо, но изпитах непреодолимото желание да я целуна. Ласката ми я събуди. Тя с усмивка ми върна целувката, но при вида на Анри се изплаши.
— Не се страхувай — успокоих я аз, — това е моят най-добър приятел, моят любим баща, който ще те обича, защото аз вече те обикнах! Как се казваш?
— Флор. А ти?
— Орор.
Тя отново се усмихна и промълви:
— Старият поет, който съчинява нашите песни, говори често за сълзите на Орор, блестящи като бисери във венчетата на цветята. Обзалагам се обаче, че никога не си плакала. Аз пък често си поплаквам.
Не разбрах какво искаше да каже с нейния стар поет. Анри ни викаше. Внезапно тя сложи ръка на сърцето си и възкликна:
— О, колко съм гладна!
Видях, че силно пребледня. Взех я в прегръдките си. Анри също скочи от мулето. Флор ни каза, че не е яла почти два дни. Имахме малко хляб, който Анри й даде заедно с хереса, останал на дъното на кратуната.