Флор лакомо се нахвърли върху хляба. Когато пийна, тя погледна Анри, след това мен и прошепна:
— Не си приличате. Защо и аз си нямам някого, когото да обичам? — после целуна ръка на Анри и добави: — Благодаря ви, сеньор рицар, вие сте толкова добър, колкото и хубав. Моля ви, не ме изоставяйте на пътя тази нощ!
Анри се колебаеше. Циганите са опасни и хитри разбойници. Изоставянето на това дете можеше и да е клопка, но аз настоявах и се застъпвах за нея толкова убедително, че накрая той склони да вземем малката циганка с нас.
Бяхме наистина много щастливи, за разлика от горкото муле, което сега носеше на гърба си троен товар.
По пътя Флор ни разказа своята история. Тя принадлежеше към един цигански катун, който идвал от Леон и пътувал също за Мадрид. Преди два дни, така и не разбрах защо, върху катуна връхлетял един отряд на „Санта Ермандад“72. Флор се скрила в храсталака, докато спътниците й се разбягали кой накъдето види. След като опасността преминала, Флор поискала да се присъедини към събратята си, но колкото и да вървяла, колкото и да тичала, така и не ги намерила. Пътниците, които разпитвала за тях, я замеряли с камъни. Някакви странни християни (Флор не беше кръщавана) и отмъкнали посребрените медни обици и огърлицата от изкуствени перли.
Настъпила нощ. Прекарала я в купа сено. Казват, че който спи — яде, и за щастие, тъй като горката малка Флор не била вечеряла. На следния ден вървяла от зори до мрак, без да намери нещо, с което да залъже глада си. Селските кучета лаели подире й, хлапетата дюдюкали. Добре че от време на време откривала в праха на пътя отпечатък от египетски сандал; това поддържало духа й.
Обикновено циганите се спират и срещат на определено място, намиращо се между началната точка и крайната цел на тяхното пътуване. Флор също знаеше къде да намери своите, но това било много, много далече, в едно дефиле на планината Баладрон, извисяваща се срещу Ескориал73, на седем-осем левги от Мадрид.
Ние пътувахме в същата посока и аз успях да склоня Анри да отведем малката Флор дотам. И така, ето че тя вече разполагаше с място на моя сламеник в странноприемницата, както и с дял от великолепната „olla podrida“74, която ни поднесоха на вечеря.
Кастилските „ollas podridas“ са ястия, които човек едва ли би открил някъде другаде в Европа. За да се приготвят, са необходими едно свинско краче, малко волска кожа, половинка рог от споминала се от болест коза, зелеви кочани, обелки от ряпа, една полска мишка и крина и половина чесън. Поне такива бяха съставките които успяхме да разпознаем в нашата прословута „olla podrida“ в странноприемницата на селцето Сан Лоренцо, намиращо се между Прескуера и Сеговия, една от най-разкошните, които човек изобщо би могъл да открие във владенията на испанския крал.
От момента, в който малката красива Флор стана наша спътница, пътуването не беше вече толкова монотонно. Тя беше весела почти колкото мен, но много по-осведомена. Умееше да танцува и да пее и ни забавляваше чудесно, разказвайки ни заслужаващите бесило дяволии на своите събратя, циганите.
Полюбопитствувахме на какъв бог се кланят те.
— На една стомна — беше отговорът.
Но в Замора, в провинция Леон, тя беше срещнала един благ отец от Братството на Светото милосърдие, който й беше разказал за величието на християнския бог и сега Флор искаше да се покръсти.
Тя беше с нас цели осем дни: времето да се стигне от Сан Лоренцо в Кастилия до Баладрон. Когато зърнахме мрачната скалиста планина, където трябваше да се разделя с Флор, ме обзе тъга; тогава не знаех, че това е предчувствие. Бях свикнала с нея. Вече осем дни пътувахме, възседнали едно муле, върху което взаимно се крепяхме и бъбрехме през целия път. Тя ме обичаше много, а аз гледах на нея като на сестричка.
Беше горещо, целия ден небето бе покрито с облаци. Беше задушно като пред буря. Още в подножието на планината започнаха да падат едри дъждовни капки. Анри ни загърна в наметалото си и ние продължихме да се изкачваме, пришпорвайки нашето лениво муле под вече проливния дъжд.
От името на събратята си Флор ни беше обещала най-сърдечно гостоприемство; един проливен дъжд не беше в състояние да уплаши Анри, а двете с Флор бяхме готови да срещнем и най-страховитата буря, сгушени на завет в нашето плющящо на вятъра убежище, което още повече ни сближаваше.
Над нас един през друг се търкаляха тежки облаци, оставяйки понякога пролуки, през които надзърташе тъмната синева на небето. На запад хоризонтът представляваше същински пурпурен хаос. Това бе едничката светлина, останала на небето, и тя обагряше всичко в червено. Пътят се виеше спираловидно по стръмен каменист склон. Поривите на вятъра бяха толкова силни, че нашето муле се олюляваше.
— Чудна работа! — извиках аз. — На тази светлина на човек му се привижда какво ли не. Току-що ми се стори, че на хребета на ей онази канара видях двама мъже, изваяни в камъка.
Анри бързо погледна натам.
— Нищо не виждам — каза той.
— Вече ги няма — неочаквано прошепна Флор.
— Да не искаш да кажеш, че там наистина е имало двама мъже? — попита Анри.
Почувствувах, че ме обзема някакъв смътен страх, който отговорът на Флор засили още повече:
— При това не са двама, а най-малко десетина.
— Въоръжени ли са?
— Да.
— Да не би да са твоите събратя?
— Не, сигурна съм в това.
— Отдавна ли ни дебнат?
— От вчера сутринта.
Анри гледаше Флор с недоверие; самата аз не можех да подтисна едно подозрение. Защо не ни беше предупредила?
— Отначало помислих, че са пътници като нас — продължи тя без да я подканяме, изпреварвайки въпроса ни. — Те вървяха по старата пътека на запад; почти всички наши идалго правят същото. Новите пътища използува само простолюдието. Движенията им ми се сториха подозрителни едва след като навлязохме в планината, но не ви предупредих, защото са вече пред нас и вървят по път, където няма опасност да ги срещнем.
Тя ни обясни, че старият път, изоставен заради многото трудности по него, минава по северния склон на Баладрон, докато с наближаването на планинските проходи нашият завива все по на юг. Двата пътя се сливали едва при Прохода на крадците, далеч зад циганския стан.
И наистина, навлизахме все по-навътре в планината, но вече не видяхме нито един от тези фантастични силуети да се откроява на кървавочервеното небе. Сред скалите, докъдето стигнеше погледът, не се виждаше жива душа. Не се забелязваше никакво друго движение, освен трептенето на буките, люшкани от поривите на вятъра.
IV. Флор прави магия
Настъпи нощ. Вече бяхме забравили нашите неизвестни друмници. Сега от нас ги деляха бездънни пропасти и непроходими проломи. Вниманието ни изцяло бе погълнато от нашето муле, което с голяма мъка преодоляваше трудностите на пътя.
Бе вече непрогледна нощ, когато радостният вик на Флор възвести края на мъките ни. Пред очите ни се разкриваше величествена и прекрасна гледка.
От няколко минути вървяхме между два стръмни ската, които скриваха от погледа ни хоризонта и небето. Човек би казал: две огромни крепостни стени. Дъждът беше престанал. Северозападният вятър гонеше облаците пред себе си и прочистваше небето, още по-искрящо след бурята. Луната лееше потоци бяла светлина.
Когато излязохме от дефилето, ние се озовахме пред кръгообразна долина, обкръжена от назъбени върхари, сред които тук-там все още растяха на туфи високопланински борове. Това беше Taza del diablillo75, разположена в средата на Баладрон, чиито най-високи
