две-три минути тя се приведе над циганката и направи над главата и рязко движение, наподобяващо ръсене. Главата на бавачката ми натежа като олово.
— Спиш ли, Мабел? — попита тихо Флор.
— Да, спя — отвърна старицата.
В първия момент реших, че разиграват някаква комедия.
Преди да пристигнем в стана, Флор беше отрязала от косата на Анри и от моята по един кичур и ги бе сложила в малък медальон, който носеше на шията си. Сега тя отвори медальона и сложи кичурчето от косата на Анри в неподвижната ръка на старицата.
— Искам да знам къде е — прошепна тя отново.
Старицата се размърда и изпъшка. Уплаших се, помислих, че, ще се събуди. Флор силно я побутна с крак, сякаш искаше да ми докаже колко дълбок е сънят и. После повтори:
— Чуваш ли, Мабел, искам да знам къде е той!
— Чувам — обади се циганката. — Търся го. Какво ли ще да е това място? Дали пещера? Или подземие? Взели са му наметалото и връхната дреха. Ах! — потръпвайки възкликна тя. — Разбрах! Това е гроб!
Обля ме ледена пот.
— Жив ли е? — попита Флор.
— Жив е — отвърна Мабел. — Спи.
— Къде се намира гробът?
— На север от стана. Преди две години там погребаха стария Хаджи. Главата на мъжа почива върху костите на Хаджи.
— Искам да отида там — каза Флор.
— На север от стана — повтори старицата. — Първият процеп между скалите. Трябва да се повдигне един камък и да се слезе по три стъпала.
— Как да го събудя?
— Имаш нож.
— Ела! — каза ми Флор.
И без каквито и да било предпазни мерки, избута встрани главата на Мабел, която се търкулна върху чувала с мъх. Старицата остана неподвижна. С удивление забелязах, че очите й са широко отворени. Излязохме от шатрата. Около тлеещия огън спяха цигани. Флор носеше лампата, като я прикриваше с полата на наметалото си. Тя ми посочи друга шатра, намираща се по-далеч, и рече:
— Там са християните.
Онези, които искаха да убият Анри, моя беден приятел!
Тръгнахме на север от стана. По пътя Флор ме накара да отвържа три дребни галицийски кончета, вързани с юларите си за забити в земята колове, които пощипваха листата на ниските клони на дърветата.
След няколко крачки открихме процепа между две скали и се промъкнахме в него. Три стъпала, изсечени в гранита, водеха към входа на гробницата, затворен с голям камък, който с общи усилия успяхме да отместим. На светлината на лампата видяхме Анри, проснат полугол върху влажната земя, потънал в мъртвешки сън, опрял глава на един човешки скелет. Хвърлих се към него, прегърнах го, зовях го. Напразно!
Флор стоеше зад нас.
— Ти го обичаш много, Орор — каза тя, — но ще го обикнеш още повече.
— Събуди го! — извиках аз. — Заклевам те, събуди го!
Флор остави лампата на земята и взе ръцете на Анри в своите.
— Тук моята магия е безсилна — отвърна тя. — Той е упоен с омайното биле на шотландските джипси и ще спи дотогава, докато нажежено желязо не докосне дланите и петите му.
— Нажежено желязо! — повторих аз, без да разбирам.
— Да побързаме! — добави Флор. — Сега аз рискувам живота си също толкова, колкото и вие!
Тя запретна фустана си и измъкна от гънките на ризата си, утежнена от зашитите в подгъва й парченца олово, малък нож с дръжка от рог. После заповяда:
— Събуй го!
Машинално се подчиних. Анри носеше сандали с кожени навуща. Ръката ми трепереше толкова силно, че не успявах да развържа ремъците им.
— Бързо! Бързо! — повтаряше Флор.
През това време тя нагряваше върха на малкия си нож на пламъка на лампата. Чух леко изсъскване, когато нажеженото острие се заби в дланта на Анри. После Флор отново нагря ножа и прободе и другата ръка. Анри не помръдваше.
— Петите! — извика Флор. — По-бързо! Нужни са четири болки едновременно!
Върхът на ножа отново раздели пламъка. Флор подхвана някаква песен на своя непознат език. После убоде петите на Анри. Устните му се присвиха.
— Дължах това на добрия млад сеньор — рече тя, наблюдавайки пробуждането му. — На теб също, моя засмяна Орор. Без вас щях да умра от глад. Без мене вие никога нямаше да тръгнете по този път. Аз ви въвлякох в тази клопка.
Омайното биле на шотландските магьосници се приготвя от сока на същата онази червеникава и къдрава маруля, която испанците наричат „lechuga pequena“76, примесен с известно количество преварен тютюн и най-обикновен екстрат от полски мак. Упойващото му въздействие е мълниеносно. А колкото до начина, по който може да се прекъсне този толкова близък до смъртта сън, аз вече ви разказах, мамо, какво видях. Убождането с нажежено желязо, както твърди моята малка Флор, е абсолютно безрезултатно, ако не се съпроводи от циганската песен. Също както в унгарските приказки, казваше моята очарователна приятелка, ключът на съкровищницата на Офен никога не би отключил кристалната врата в скалата, ако онзи, който го притежава, не знае магическите думи „мара морандо“.
Бях притиснала устни към челото му, когато Анри отвори очи. Той хвърли смаян поглед наоколо, после бледите му устни дариха всяка от нас с усмивка. Когато погледът му падна върху скелета на стария Хаджи, на лицето му тутакси се появи обичайното невъзмутимо и сериозно изражение.
— Виж ти! — възкликна той. — Ама че другар са ми избрали. След месец щяхме да сме си лика- прилика.
— Да тръгваме! — подкани ни Флор. — На разсъмване трябва да сме далеч от планината.
Анри беше вече на крака.
Малките кончета ни чакаха пред входа па процепа. Флор тръгна напред, за да ни води, тъй като неведнъж беше идвала по тези места. Така на лунна светлина започнахме да изкачваме последните хребети на Баладрон. На изгрев слънце се намирахме вече срещу Ескориал. Вечерта пристигнахме в испанската столица.
Бях много щастлива, тъй като се условихме, че Флор ще остане с нас. След това, което беше направила, тя вече не можеше да се върне при своите събратя.
— Ще си имаш сестричка, моя малка Орор — рече ми Анри.
В продължение на един месец всичко вървеше чудесно. Флор пожела да се възпита в християнската вяра; тя беше покръстена в манастира „Преображение господне“ и прие първото си причастие заедно с мен в параклиса на непълнолетните. Тя беше набожна по свой начин, при това напълно искрено, но монахините от „Преображение господне“, от които беше зависима в качеството си на новопокръстена, изискваха от нея по-друга благочестивост. Но моята бедна Флор, или по-скоро Мария де ла Санта Крус, не можеше да им даде онова, което не притежаваше.
И ето че една чудесна утрин я видяхме облечена в старите си дрехи на циганка. Анри се усмихна и рече:
— Мила птичко, доста се забави преди да отлетиш.
А аз, мамо, аз плачех, защото обичах моята скъпа мъничка Флор, обичах я с цялата си душа!
Когато на раздяла ме целуна, нейните очи също се насълзиха, но другото беше по-силно от нея. Тя си тръгна с обещанието, че ще се върне. Уви! Още същата вечер я видях на Пласа Санта, заобиколена от тълпа прости люде. Тя танцуваше под звуците на една баска тамбура, преди да почне да гадае бъдещето на
