Тя вдигна каната, като измърмори следните странни думи:
— Превъртяхме два пъти ключа на вратите и залостихме кепенците. По-добре беше изобщо да не се забъркваме в подобни истории.
— Колко убити намериха в крепостния ров на следния ден? — попита Анри.
— Седмина, ако се брои и младият господар.
— Имаше ли разследване?
— Че как иначе, дойде аржелеският кмет, прокурорът на Тарб, а и някои други. Тъй е то, правосъдието си казва думата, то винаги си я казва, само че се отмята. Съдиите рекоха, че нашият стар господар имал право, и то само заради ей-онова прозорче, дето го намериха отворено.
Тя сочеше с пръст един приземен прозорец, пробит в самата крепостна стена и разположен точно под разклатените основи на моста.
Разбрах, че магистратите обвинили покойния млад господар в това, че искал да се промъкне в замъка през този прозорец. Но защо? Старата жена сама отговори на въпроса, който си задавах:
— Ами че защото нашата млада господарка беше богата.
Ето тази покъртителна история, разказана с няколко думи. Но приземният прозорец ме обайваше. Не можех да откъсна поглед от него. Точно там, без съмнение, те са си определили любовна среща. Отместих дървената чиния, поставена пред мен. Анри направи същото, после заплати вечерята и ние излязохме от странноприемницата. Пред самата врата минаваше път, който водеше към крепостния ров. Тръгнахме по него. Жената ни последва.
— Ей там — рече тя и посочи стълба, който крепеше моста откъм крепостната стена, — точно там младият господар остави детето си.
— Ах, имало е и дете! — възкликнах аз.
Погледът, който Анри ми хвърли тогава бе толкова загадъчен, че аз и до ден-днешен не мога да го определя. Нерядко и най-простите ми думи предизвикваха у него подобни ненадейни реакции, които ми се струваха напълно неоснователни. Това обаче подхранваше въображението ми и аз прекарвах живота си в напразно търсене на отговора на всички тези загадки около мен.
Мамо, хората на драго сърце се надсмиват над клетите сираци, които виждат едва ли не навсякъде знак за своя произход. За мен обаче в този инстинкт има божи промисъл и нещо във висша степен трогателно. Да, така е, ние трябва да дирим непрестанно и никога да не изоставяме трудната си и неблагодарна задача. И ако препятствието, което едва-едва сме приповдигнали, рухне върху нас и ни повали, ние се изправяме отново, още по-смели, дотогава, докато ни обземе отчаянието. А този час настъпва едва със смъртта. Но колко излъгани надежди преди да дойде този час! Колко химери! Колко разочарования!
Погледът на Анри сякаш искаше да ми каже:
— Орор, детето бяхте вие!
Сърцето ми заби учестено и аз вече гледах стария замък с други очи.
Но веднага след това Анри попита:
— Какво стана с детето? И жената отвърна:
— Умря!
VI. Докато слагаха масата
Дъното на крепостния ров се беше превърнало в тучна ливада. От мястото, където стояхме, отвъд прекършения свод на моста виждахме полегатия край на рова, през чийто отвор се забелязваха селцето Тарид и първите дървеса на Анския лес. Над крепостните стени, вдясно от нас, стърчеше острият назъбен връх на стария параклис на Кайлюс.
Анри обгърна пейзажа с продължителен мрачен поглед. Понякога като че ли се ориентираше. Шпагата му, която държеше в ръката си като бастун, чертаеше непонятни линии по тревата. Устните му помръдваха, сякаш говореше сам на себе си. Изведнъж той посочи с пръст мястото, където стоях и извика:
— Ето тук, тук трябва да е било!
— Тъй си е — отвърна женицата, — точно тук намерихме тялото на младия господар.
Аз се отдръпнах, треперейки от глава до пети.
— Какво направиха с тялото? — попита Анри.
— Чух да разправят, че го откарали в Париж, за да го погребат в гробището „Сен Маглоар“.
— Разбира се — помисли Анри на глас. — „Сен Маглоар“ беше феодално имение на Лорен.
Да, мамо, оказваше се, че клетият млад благородник, убит през онази ужасна нощ, е бил от знатния род Лорен.
Анри стоеше с наведена глава, потънал в дълбок размисъл. Забелязах, че от време на време крадешком ме поглежда. После се опита да се изкачи по малката стълба, намираща се в началото на моста, но прогнилите стъпала се разпаднаха под краката му. Той се върна към крепостната стена и с дръжката на шпагата си опита здравината на капаците на приземния прозорец.
— Солидна работа, обковани са с желязо — обади се жената, която вървеше подире му досущ като чичероне. — Не са го отваряли, откакто идваха магистратите.
— Добра жено — обърна се към нея Анри, — какво чухте в онази нощ през залостените си кепенци?
— О, божичко! Драги ми господине, сякаш всички демони се бяха развилнели край крепостната стена. Не можахме да мигнем. През деня ония разбойници бяха идвали при нас да пият. Когато си лягах, рекох си: „Нека бог закриля онези, които утре няма да видят изгрева!“ Чухме яростен звън на шпаги, викове, проклятия и два мъжки гласа, които от време на време викаха: „Аз съм тук!“
Мамо, в главата ми бушуваше рояк от мисли. Тези думи, а може би и девиз, ми бяха познати. Бях ги чувала от устата на Анри още в детските си години, а по-късно ги срещнах изписани на латински върху печатите, скрепящи онзи тайнствен плик, който моят приятел пазеше като съкровище.
Почти бях уверена, че Анри е бил замесен в цялата тази трагедия, но единствен той можеше да го потвърди.
…Слънцето вече залязваше, когато потеглихме обратно по пътя към долината. Сърцето ми бе свито. Още много пъти се обръщах, за да видя отново мрачния гранитен колос, извисяващ се върху огромния си пиедестал.
През нощта сънят ми бе спохождан от привидения: една жена в траур с малко дете на ръце, склонила се над пребледнял млад мъж с промушени гърди.
Вие ли бяхте жената, мамо?
На следния ден, на палубата на кораба, който щеше да ни пренесе през океана и Ламанша до бреговете на Фландрия, Анри ми каза:
— Много скоро ще узнаете всичко, Орор. Дано бог даде да бъдете по-щастлива!
Когато изричаше тези думи, гласът му бе тъжен. Но нима е възможно да ме сполети нещастие, когато се събера със семейството си! Дори и така да е, аз пак искам да ви срещна, мамо…
Слязохме от кораба в Остенде. В Брюксел Анри получи някаква солидна на вид депеша с държавния печат на Франция. Още на следващия ден заминахме за Париж.
Беше вече тъмно, когато минахме под Триумфалната арка, докъдето стига пътят от Фландрия и започва градът. Пътувах в карета заедно с Франсоаз. Анри яздеше пред нас. Постепенно се вглъбявах в себе си, мамо. Нещо ми подсказваше: „Тя е тук!“ Вие сте в Париж, мамо, уверена съм в това. Усещам въздуха, който дишате.
Минахме по дълга улица между два реда високи сиви къщи, после свърнахме в малка пресечка, която ни изведе до някаква църква, заобиколена от гробище. Тогава разбрах, че това са църквата и гробището „Сен Маглоар.“ Срещу него се издигаше величествен и аристократичен на вид дворец, дворецът на Гонзаг.
Анри скочи от коня си и ми подаде ръка, за да сляза. Влязохме в гробището. Зад църквата, оградена с проста дървена решетка, се намираше отворена ротонда, между чиито аркади се виждаха многобройни внушителни гробници.
Минахме зад дървената решетка. Една висяща под свода лампа слабо осветяваше ротондата. Анри се спря пред една мраморна гробница, върху която беше изваяно изображението на млад мъж. Той целуна челото на статуята. После го чух да казва със сълзи в гласа:
