— Братко, ето ме. Бог ми е свидетел, че направих каквото можах, за да изпълня обещанието си.
Зад нас се разнесе лек шум. Обърнах се. Старата Франсоаз Беришон и внукът й Жан-Мари бяха коленичили в тревата от другата страна на дървената ограда. Анри също коленичи. Той дълго и мълчаливо се моли. После се изправи и ми каза:
— Орор, целунете този лик.
Подчиних се и попитах защо. Той понечи да ми отговори, но се разколеба и накрая рече:
— Защото беше благородна душа, момичето ми, и защото го обичах!
Аз отново целунах леденото чело на статуята. Анри притисна ръката ми към сърцето си, за да ми благодари.
Ах, мамо, да знаете само как обича той, когато наистина обича! Може би пък да не ми е било писано да ме обикне.
Малко след това вече бяхме в къщата, където дописвам тези редове, предназначени за вас, мила мамо. Анри я беше наел предварително.
Откакто престъпих прага на този дом, изобщо не съм го напускала. Тук се чувствувам по-самотна откогато и да било, тъй като в Париж Анри е много по-зает, отколкото преди. Виждам го едва ли не само на масата. Забранено ми е да излизам, а преди да застана на прозореца трябва много да внимавам.
Ах, мамо, с каква готовност бих му се подчинявала, ако беше ревнив, с каква радост бих забулвала лицето си, бих се крила, бих се пазила единствено за него! Но аз помня фразата, произнесена в Мадрид: „Правя го не заради себе си, а заради вас.“
Да, мамо, прави го не заради себе си, тъй като човек ревнува само онази, която обича.
Самотна съм. През моите спуснати пердета виждам шумната, сновяща тълпа. Тези хора до един са свободни. Виждам и къщите от другата страна на улицата. На всеки етаж живее по едно семейство; виждам млади жени и техните прелестни засмени дечица. Те са щастливи. Виждам също и прозорците на Пале Роаял, вечер често осветени заради баловете на регента. Дамите от кралския двор минават с каретите си, до чиито врати яздят великолепни конници. Чувам музиката на танците. Понякога не мога да мигна цяла нощ. Но достатъчно е да ме дари с ласка, достатъчно е да промълви някоя нежна думица, за да забравя всичко това, мамо, и да бъда щастлива.
Човек би сметнал, че се оплаквам. Не, мамо, не мислете, че ми липсва нещо. Анри винаги ме отрупва с щедрости н внимание. Нима някой би могъл да го кори за това, че толкова отдавна е хладен към мен!
Чуйте, мамо, понякога на ум ми идва странна мисъл. Струва ми се, тъй като знам колко е чувствително благородното му сърце, че по произход, а може би и по богатство аз стоя по-високо от него. Това го отдалечава от мен. Той просто се страхува да ме обикне.
О, ако бях сигурна в това, с каква радост бих се отрекла от богатството си, как бих потъпкала знатния си произход! Та нима предимствата на произхода могат да се сравнят с радостите на сърцето?! И нима бих ви обичала по-малко, мамо, ако бяхте някоя бедна женица!
…Преди два дни гърбушкото отново го навести. Но аз все още не съм ви разказала за този загадъчен гном, единственото същество, което нарушава нашето уединение. Гърбавия идва при нас, тоест при Анри, по всяко време. Често го виждаме да влиза и излиза от стаята на горния етаж. Хората от квартала гледат на него едва ли не като на таласъм. Никога досега не сме ги виждали заедно с Анри, а в същото време те са просто неразделни! Поне така твърдят клюкарките от улица „Шантр“.
И наистина, никога не съм срещала по-странна и по-тайнствена дружба. Самите ние, имам предвид себе си, Франсоаз и Жан-Мари, никога не сме виждали заедно тези неразделни приятели. Те дни наред стоят заключени в горната стая, после един от тях излиза, докато другият остава да пази бог знае какво потайно съкровище. И това продължава, откакто сме дошли тук — цели петнайсет дълги дни, а аз, въпреки обещанията на Анри, знам толкова, колкото и първия ден.
Та бях започнала да ви разказвам: онази вечер Гърбавия дойде да навести Анри и вече не излезе. Двамата останаха затворени в горната стая цяла нощ. На следния ден Анри беше още по-тъжен. По време на обеда подхванахме разговор за знатните дами и господа. Анри с дълбока горчивина каза:
— На онези, които стоят твърде високо, им се завива свят. Не трябва да се разчита на признателността на принцовете. Всъщност — и тук той сведе очи, — каква ли услуга би могла да бъде заплатена с тази презряна монета — признателността?! Ако знатната дама, за която бих рискувал честта и живота си, не може да ме обикне само защото стои твърде високо, а аз — прекалено ниско, бих заминал толкова далеч, че дори не бих разбрал дали ме ругае в признателността си.
Мамо, убедена съм, че Гърбавия му е говорил за вас.
Ах, но това е самата истина! Той бе рискувал живота и честта си заради вашата дъщеря. Той направи дори много повече: отдаде на дъщеря ви осемнайсет години от прекрасната си младост. С какво би могла да бъде заплатена такава невероятна щедрост?
Мамо! Мамо! Колко много греши той, нали? Как ще го обичате, как бихте ме презирала, ако сърцето ми, с изключение на онази частица, която е само ваша, не му принадлежеше изцяло! Не посмях да кажа това, тъй като в негово присъствие нещо често ме възпира да говоря. Чувствувам, че отново ставам свенлива, но някак по-иначе и същевременно много по-често, отколкото в детските ми години.
Не, това не би било дори неблагодарност, а просто подлост! Та аз му принадлежа изцяло; той ме опаси, той ме създаде. Какво щях да бъда без него? Мъничко прах на дъното на малък беден гроб!
Но нима има майка, било тя херцогиня и братовчедка на краля, която не би се гордяла да има за зет кавалера Анри дьо Лагардер, най-хубавия, най-смелия, най-предания от мъжете?!
Вярно, аз съм само едно бедно дете, не познавам земните величия и не мога да ги съдя, но ако сред тези знатни господа и дами се намери само едно покварено сърце, само една дотолкова извратена душа, че да ми каже на мен, Орор:
— Забрави Анри, забрави приятеля си…
О, мамо, аз просто бих полудяла! Ето че една непоносима мисъл ме кара да се облея в студена пот. Казах си: Ами ако майка ми… Опазил ме бог да го изрека! Би било богохулство.
О, не, мамо, вие сте точно такава, каквато винаги съм си мечтала да бъдете, каквато винаги съм ви обожавала! Ще ме обсипете с целувки, а после с усмивки. Каквото и да е знатното име, което небето ви е отредило, вие притежавате нещо много по-прекрасно от него — вашето сърце! Знам, че моята мисъл ви наскърбява и ето — сгушвам се в скута ви, за да измоля прошка.
Вече е много тъмно. Оставям перото и затварям очи, за да видя в съня си вашето кротко лице. Елате, обична моя майчице, елате!…
Това бяха последните думи от ръкописа на Орор. Тя обичаше тези страници, нейните най-добри другари.
— До утре! — прошепна им тя, прибирайки ги в касетката.
Навън вече бе паднала нощ. Прозорците на къщите от другата страна на улица „Сент Оноре“ един подир друг светваха. Вратата лекичко се открехна и на по-светлия фон на съседната стая, където гореше лампа, се открои простоватичкото лице на Жан-Мари Беришон.
Жан-Мари беше син на същия онзи миловиден паж, когото видяхме в една от първите глави на тази история да носи писмото на Ньовер до кавалера дьо Лагардер. Пажът беше паднал убит на война и старата му майка бе останала само, с един внук.
— Госпожице — каза Жан-Мари, — баба пита къде да сложи масата, тук или във всекидневната.
— Но колко е часът? — сепна се Орор.
— Време е за вечеря, госпожице — отвърна Беришон.
— Колко закъснява! — помисли си Орор, после добави на глас: — Сложи масата тук.
— С удоволствие, госпожице.
Беришон донесе лампата и я постави върху камината. От кухнята, намираща се в дъното на всекидневната, долетя грубоватият глас на Франсоаз:
— Пердетата не са спуснати добре, мъниче. Придърпай ги. Беришон леко повдигна рамене, но въпреки това побърза да се подчини.
— Бога ми — промърмори той, — ще рече човек, че ни е страх и от боклукчийските гальоти!
Беришон се намираше донякъде в положението на Орор: не знаеше нищичко, а умираше от желание да узнае.