— Сигурен ли си, че не се е прибрал през стълбището? — попита го младата девойка.
— Сигурен ли? — повтори Жан-Мари. — Че то у нас човек може ли да бъде сигурен в нещо? Доста късничко беше, когато зърнах Гърбавия да влиза. Дори леко нададох ухо.
— Не си сторил добре — прекъсна го строго Орор.
— Просто исках да разбера дали майстор Луи си е дошъл. И дума да не става за любопитство, не съм от тия!
— И чу ли нещо?
— Нищо, ама нищичко.
Той сложи покривка на масата.
— Къде ли може да е отишъл? — продължаваше междувременно да се пита Орор.
— Ба! Това единствено Гърбавия може да ни го каже, госпожице. — рече Беришон. — Все пак много странно е, наистина, че един такъв левент като господин кавалера, исках да кажа — като майстор Луи, може да си има вземане-даване с някакъв кривокрачо, изгърбен като тирбушон! Сигурно е само едно — ние си оставаме все с пръст в устата, докато той си влиза и излиза през неговата си задна врата.
— Та нима господарят не е той? — прекъсна го отново девойката.
— Виж, колкото до това, той си е господар и да влезе, и да излезе — съгласи се Беришон. — Господар е и да се затвори с маймуната си, при това без окото му да мигне, бога ми! Тъй си е, госпожице, а през това време съседите ги дрънкат едни — не ти е работа.
— Прекалено много бъбрите със съседите, Беришон — укори го Орор.
— Аз?! — възмути се хлапето. — Милостиви боже, и това ли трябваше да чуя! Значи съм бърборко, тъй ли? Благодаря. Чуваш ли, бабо — продължи той, провирайки русата си глава през вратата, — оказа се, че съм бърборко!
— Отдавна го знам, мъничето ми — отвърна добрата жена. — А също и това, че си ленивец.
Беришон скръсти ръце на гърдите си.
— Добре де, добре, щом е така! — провикна се той. — В такъв случай, щом притежавам всички тези пороци, колкото по скоро ме обесят, толкоз по-добре. Аз, дето никога, ама никога и думица не съм обелил. Единственото, което правя, е просто ей тъй, мимоходом, да чуя какво се говори. Та нима е грях? А доста нещица се говорят, имайте ми вяра! Но виж, да се набърквам в разговорите на всички тези лавкаджийки — не съм от тия, аз се държа на положение! — Тук той сниши глас и продължи: — При все че доста трудно е да се въздържи човек, когато отвсякъде го засипват с въпроси.
— Значи са те разпитвали, Жан-Мари, така ли?
— И още как, госпожице.
— И какви въпроси ти задаваха?
— Ами, как да ви кажа, въпроси доста нетактични.
— Но кажи най-сетне какво са те питали! — възкликна Орор нетърпеливо.
— Разпитваха ме за всичко — разсмя се Беришон с невинен вид. — Кои сме, що сме, какво правим, откъде идваме, къде отиваме, на каква възраст сте, на колко години е господин кавалерът, майстор Луи, исках да кажа; дали сме французи, дали сме католици, дали възнамеряваме окончателно да се установим тук, какво не ни е харесало там, откъдето идваме; дали вие, госпожице, постите в петък и събота, дали се изповядвате в „Сент Йосташ“ или в „Сен Жермен л’Оксероа“. — Той си пое дъх и продължи нататък: — И туй-цък, и онуй-цък, и дрън-дрън та пляс! Защо сме дошли да живеем точно на улица „Шантр“, вместо да се настаним някъде другаде; защо вие никога не излизате — точно по този повод госпожа Мойньоре, акушерката, се обзаложи с госпожа Гишар, че имате само един крак; защо майстор Луи излиза толкова често; защо Гърбавия …Ах! — възкликна той. — Гърбавия ужасно ги озадачава! Леля Балао рече, че приличал на човек, дето си има вземане-даване с Лукавия…
— Беришон, как може да се забъркваш в подобни клюки! — възмути се Орор.
— Ето, точно тук грешите, госпожице, никой по-добре от мен не знае да се държи на положение. Но да ги чуете само, особено жените! Ах, за бога, тези жени, тези жени! Какво да ви разправям, не мога дори носа да си покажа на улицата, без да ми проглушат ушите… „Ей, Беришон, ангелче божие! — ми вика вехтошарката отсреща. — Ела да опиташ ябълковия ми сок!“ А тя наистина го прави чудесен, госпожице. „Виж ти, виж ти! — обажда се и дебелата гостилничарка. — Туй ангелче с удоволствие би си сръбнало малко чорбица.“ Ами масларката! Ами онази, дето кърпи стари кожи! Та дори и жената на прокурора, ами да! Аз обаче отминавам горд като аптекарски прислужник. Гишар, Мойньоре, Балао, вехтошарката отсреща, масларката, кожарката, пък и другите само дето напразно си правят труда. Това обаче не ги обезсърчава. Чуйте ги какво говорят, госпожице — разсмя се Беришон, — тъкмо ще се позабавлявате. Ей я Балао, една такава мършава и черна, на туй отгоре и с очила: „Доста миловидничко е туй девойче, пък и добре засукано!“ Става дума за вас. „На около двайсетина годинки ще да е, нали тъй, миличък?“ — Не знам! — отвръща Беришон с дебел глас, после продължава с фалцет: „Абе то че е миличка, миличка е!“ — Сега пък дърдори Мойньоре. — „Човек не би казал, че е племенница на прост ковач. Всъщност, тя племенница ли му е, пиленце?“ — Не! — отново отвръща Беришон с дебел глас, който веднага след това се извисява в тенор: „В такъв случай трябва да му е дъщеря, как иначе? Нали тъй, миличък?“ — Не! И се опитвам да отмина, госпожице. Но къде ти! Гишар, Дюран, Морен и Бертран веднага ме заобикалят. „Но щом не му е дъщеря — казват, — значи му е жена?“ — Не! „Тогава по-малка сестра?“ — Не! „Че как може така, нито да му е жена, нито сестра, нито дъщеря, нито племенница! Значи е сираче, което е осиновил… Дете, което е отгледал по милост, тъй ли?“ — Не! Не! Не! Не! — изкрещя Беришон, колкото му глас държи.
Орор сложи изящната си бяла ръчица върху неговата.
— Не си бил прав, Беришон — укори го тя с тих и тъжен глас. — Излъгал си. Аз наистина съм дете, което той е осиновил. Аз съм сираче, отгледано по милост.
— И таз добра! — опита се да възрази Жан-Мари.
— Следващият път, когато те разпитват, ще им кажеш точно това — продължи Орор. — Аз не се срамувам. Защо да премълчаваме благодеянията на моя приятел?
— Но, госпожице…
— Нима наистина не съм само едно бедно, изоставено дете? — продължаваше Орор замислено. — Без него, без благодеянията му…
— И таз хубава! — извика Беришон. — Ако майстор Луи, щом така трябва да го наричаме, чуе това, ужасно ще се разгневи! Милост! Благодеяния! Ама и вие, госпожице!
— Опазил ни бог да чуем нещо друго, когато става дума за мен и него! — промълви девойката, върху чието бледо чело бе избила лека руменина.
Беришон бързо се приближи.
— Значи знаете… — смутолеви той.
— Какво? — сепна се Орор, разтреперана.
— Ама че работа! Госпожице…
— Говори, Беришон, искам да чуя! — И тъй като хлапето се колебаеше, тя величествено се изправи и отсече: — Заповядах ти да говориш! Чакам!
Беришон сведе очи и смутено заизвива салфетката, която държеше в ръка.
— Че какво пък толкоз! — измърмори той най-сетне. — Това са сплетни, нищо повече от сплетни! Те казват така: „Знаем ние, много добре знаем! Той е твърде млад, за да й бъде баща, а щом е толкова предпазлив, значи не е и неин мъж…“
— Доизкажи се! — прошепна Орор, чието мъртвешки пребледняло чело се бе покрило с капчици пот.
— Ами че то, госпожице, когато човек не е нито бащата, нито братът, нито съпругът…
Орор закри лицето си с ръце.
VII. Майстор Луи
Беришон вече горчиво се каеше за това, което бе казал. Той със страх наблюдаваше разтърсваната от ридания гръд на Орор и си мислеше:
— Дано само не влезе точно в този момент!
Орор стоеше с наведена глава. Вълните на разкошната й коса се стичаха по ръцете й, през чиито пръсти
