следа върху здравите му скулести страни: той бе истински гал — мъж, изваян сякаш от слонова кост, но достатъчно беше човек да зърне мъжествения рисунък на лицето му, за да се убеди в измамливостта на леката женственост, дължаща се на цвета на кожата. В същото време огнените му очи, искрящи под гордо извитите дъги на веждите, правият, рязко очертан нос, изсечените сякаш от бронз устни, засенчени от фини, леко засукани мустачки и волевата брадичка издаваха изключителна сила и решителност на характера.
Целият му костюм, от чорапите до жакета и наметалото, беше от черно кадифе, с копчета от черен кехлибар без никаква украса. Беше гологлав и не носеше шпага.
Той бе още горе, на стълбището, а погледът му вече диреше Орор. Но когато я видя, сдържа порива си, неохотно сведе очи и макар че изгаряше от желание да се втурне към нея, стъпките му се забавиха. Може би някой от онези проницателни люде, които виждат всичко и подлагат всичко на анализ, би открил тайната на този мъж от пръв поглед. Животът му преминаваше в принудителни самоограничения и дори днес, когато бе толкова близо до щастието, той отказваше да посегне към него. И тъй, майстор Луи имаше желязна воля и тя беше достатъчно силна, за да даде такава сурова закалка на това нежно, любещо и страстно като на жена сърце.
— Чухте ли ме, Орор? — попита той, спускайки се по стъпалата.
Франсоаз Беришон показа силно зачервеното си лице на вратата на кухнята и с кънтящ глас, който би направил чест на някой сержант по време на строеви упражнения, избоботи:
— Бива ли тъй, майстор Луи, бива ли да карате едно бедно дете да плаче така!
— Нима сте плакала, Орор? — живо попита новодошлият.
Той беше вече насред стаята. Девойката сключи ръце около врата му.
— Анри, приятелю мой — каза тя, поднасяйки му челото си за целувка, — много добре знаете, че младите момичета са луди. Добрата Франсоаз просто не е видяла добре, изобщо не съм плакала. Погледнете очите ми, Анри, и вижте дали в тях има сълзи.
Тя се усмихваше, щастлива, толкова щастлива, че майстор Луи не можа да се сдържи да не й се полюбува, макар и само за миг.
— А ти какво ми каза, мъниче? — попита Франсоаз и строго погледна Жан-Мари. — Че нашата госпожица си била изплакала очите!
— И таз добра! — отвърна Беришон. — Че знам ли и аз, бабо, може и вие да не сте чула добре, може и аз да не съм видял добре, освен ако, разбира се, нашата госпожица не желае да се разбере, че е плакала.
Беришон беше нормандец до мозъка на костите си. Франсоаз прекоси всекидневната, носейки основното ястие на вечерята.
— И така да е — рече тя, — но нашата госпожица е непрекъснато сама. Че то това живот ли е?!
— Не съм ви молила да се оплаквате от мое име — промърмори Орор, цялата пламнала от смущение.
Майстор Луи й подаде ръка и те преминаха в стаята, където бе сервирана вечерята. Седнаха един срещу друг, а Беришон, както обикновено, застана зад Орор, за да й прислужва. След няколко минути, през които се опитваше да си даде вид, че се храни, майстор Луи каза:
— Оставете ни, детето ми, нямаме повече нужда от вас.
— Да донеса ли другите блюда? — попита Беришон.
— Не — побърза да отговори Орор.
— Тогава ще ви донеса само десерта.
— Марш! — каза майстор Луи и му посочи вратата.
Подсмихвайки се, Беришон излезе.
— Бабо — каза той на Франсоаз, когато влезе в кухнята, — според мен двамата ще се хванат гуша за гуша.
Добрата жена само повдигна рамене.
— Майстор Луи изглежда много ядосан — не мирясваше Жан-Мари.
— Я се захващай за съдовете! — сопна се Франсоаз. — Майстор Луи е много по-умен от всички нас, взети заедно. Той е силен като бик, макар да е тъничък в кръста, и смел като лъв, но бъди спокоен, нашата госпожичка Орор би тръшнала четирима като него!
— Ба! — удиви се Беришон. — Няма вид на такава!
— Точно заради това — отсече старата жена и за да приключи разговора, добави: — Още си малък. Хайде, на работа!
— Както изглежда не сте щастлива, Орор? — попита майстор Луи след като Беришон напусна стаята.
— Виждам ви твърде рядко! — отвърна девойката.
— Укорявате ли ме за това, мило дете?
— Опазил ме бог! Вярно е, понякога се измъчвам, но нима някой би могъл да попречи на безумните мисли да спохождат бедната глава, на една затворничка? Анри, знаете, че децата се боят от тъмнината, но настъпи ли ден те тутакси забравят страховете си. Такава съм и аз, вашето присъствие е достатъчно, за да разсее капризното ми отегчение.
— Вие ми засвидетелствувате обичта на послушна дъщеря, Орор, и аз съм ви благодарен за това — отвърна майстор Луи, отклонявайки поглед от нея.
— А вие, Анри, бащина ли обич изпитвате към мен? — попита девойката.
Майстор Луи стана и заобиколи масата. Орор сама му подаде един стол и с небивала радост възкликна:
— Така, разбира се! Елате! Много отдавна не сме си приказвали. Помните ли как някога минаваше времето ни?
Но Анри беше умислен и тъжен.
— Времето вече не ни принадлежи — отвърна той.
Орор взе ръцете му в своите и го погледна в очите тъй нежно, че клетият майстор Луи усети под клепачите си онова опарване, което предхожда и поражда сълзите.
— И вие ли страдате, Анри? — промълви тя.
Той поклати глава и се опита да се усмихне:
— Грешите, Орор. Веднъж сънувах сън, един тъй прекрасен сън, че ми отне завинаги покоя. Но това се случи само веднъж и сънят беше единствен. Сега съм буден и не храня вече никакви надежди. Аз дадох клетва и изпълнявам обета си. Наближава мигът, в който животът ми ще се промени. Прекалено стар съм, мило мое дете, за да започвам нов живот.
— Прекалено стар! — повтори Орор и прелестните й зъбки блеснаха в искрен изблик на смях.
Майстор Луи обаче не се смееше.
— На моите години хората имат вече семейство — едва чуто рече той.
Орор веднага стана сериозна.
— А вие сте лишен от всичко това, Анри, приятелю мой. Вие имате само мен.
Майстор Луи бързо отвори уста, но думите заседнаха в гърлото му и той отново сведе очи.
— Вие имате единствено мен — повтори Орор. — Но какво съм аз за вас, освен препятствие към щастието!
Той понечи да я прекъсне, но тя не му позволи:
— Знаете ли какво се говори? Казват: „Тя не е нито негова дъщеря, нито негова сестра, нито пък съпруга…“ Те казват…
— Орор — на свой ред я прекъсна майстор Луи, — осемнайсет години вие сте била и сте моята едничка радост.
— Вие сте великодушен и аз съм ви много признателна за това — промълви девойката.
За миг и двамата замълчаха. Смущението на майстор Луи беше очевидно. Орор първа наруши тишината:
— Анри, не знам нищо нито за вашите намерения, нито за постъпките ви, но и с какво ли право бих могла да ви укорявам?! Но аз съм винаги сама и непрестанно мисля за вас, еднички мой приятелю. Има мигове, когато се досещам за всичко, сигурна съм в това. Мигове, в които сърцето ми се свива и очите ми се
