— Бога ми — възкликна бившата циганка, — не обичам дълго време да размишлявам, моя малка Орор! Главата ми просто гъмжи от идеи, но те са неясни и изобщо не искат да излязат оттам. Мисля, че на теб по би ти отивало да станеш знатна госпожица, отколкото на мен, но мисля също, че не е нужно човек да си измъчва чак толкова мозъка с разни гатанки. Аз съм християнка, но въпреки това съм запазила една добра черта от вярата на моите приемни бащи: да приемам времето такова, каквото се случи, и събитията така, както се развият, като за утешение си казвам: „Съдба!“ Има например едно нещо, с което не мога да се съглася — че господин дьо Гонзаг е пладнешки разбойник и убиец. Прекалено е възпитан за това. Ще ти кажа, че в Италия има колкото щеш Гонзаговци, едни истински, а други — лъжливи, и че твоят Гонзаг е без съмнение лъжлив. Освен това ще ти кажа, че ако твоят преследвач беше негово височество принц дьо Гонзаг, майстор Луи никога не би те довел точно в Париж, където, както е известно всекиму, живее негово височество принцът.
— Но тогава защо са тези предпазни мерки? — попита Орор. — Забранено ми е да излизам, дори да се показвам па прозореца…
— Ба, просто те ревнува! — отсече доня Крус.
— О, Флор! — прошепна Орор с укор.
Доня Крус се завъртя на един крак около себе си и на устните й се появи най-дръзката от нейните усмивки.
— Ще бъда принцеса чак след два часа, така че все още мога да говоря каквото си искам. Да, твоят печален красавец, твоят майстор Луи, твоят Лагардер, твоят странствуващ рицар, твоят крал и бог е ревнив! Ах, дявол го взел, както казват в кралския двор, та нима не го заслужаваш?!
Орор се изчерви като череша. Макар и магьосница, доня Крус дори не подозираше колко точна се бе оказала нейната стрела. Тя наблюдаваше Орор, която не смеееше да я погледне.
— Я виж ти — възкликна тя, целувайки я по челото, — стана огън червена от гордост и радост! Доволна е, че я ревнуват. Все тъй ли е красив като звезда? И все тъй горд? И по-кротък от дете? Хайде, кажи ми, признай ми съвсем тихичко на ухото, че го обичаш!
— Защо тихичко? — попита Орор, изправяйки глава.
— Тогава високо, щом искаш.
— Да, високо: обичам го!
— Ха тъй, това са думи на място! Целувам те за твоята искреност. А щастлива ли си? — попита доня Крус, пронизвайки я с големите си черни очи.
— Разбира се.
— Много щастлива?
— Щом е тук.
— Прекрасно! — възкликна циганката и хвърляйки леко презрителен поглед около себе си, добави: Dobre dicha, dicha dulce!
Това беше една испанска поговорка, от която нашите водевилисти бяха извели прословутата аксиома „С любимия и колибата е рай“. След като огледа най-обстойно всичко, доня Крус рече:
— Да, тук любовта не е излишна. Къщата е грозна, улицата зловеща, а мебелите са просто ужасни. Знам, знам много добре, малката ми, че следва задължителният отговор: „Какво е дворецът без него…“
— Ще ти отговоря нещо друго — прекъсна я Орор. — Ако пожелая дворец, достатъчно е да кажа само една дума.
— Хайде де!
— Това е точно така.
— Нима е станал толкова богат?
— Няма нещо, което да съм пожелала и той веднага да не ми го е дал.
— Действително — промълви доня Крус, която вече не се смееше, — този човек не прилича на другите мъже. В него има нещо странно, нещо възвишено. Никога не съм свеждала поглед пред другиго, освен пред него… Ти не знаеш, но каквото и да разправят, магьосници все пак има. Мисля, че твоят Лагардер е един от тях.
Тя беше напълно сериозна.
— Що за нелепост! — извика Орор.
— Виждала съм магьосници! — все тъй сериозна, произнесе циганката. — Искам да бъда наясно. Хайде, пожелай си нещо и същевременно си мисли за него.
Орор се разсмя. Доня Крус седна до нея.
— Направи ми удоволствие, моя малка Орор — ласкаво настоя тя. — Хайде, никак не е трудно!
— Сериозно ли говориш? — удиви се Орор.
Доня Крус допря устни до ухото й и прошепна:
— Някога обичах един човек, бях просто полудяла. Един ден той сложи ръка на челото ми и рече: „Флор, този човек не може да те обича“. Аз тутакси оздравях. Нали виждаш, че е магьосник.
— А онзи, когото обичаше, кой беше? — попита Орор бледа като платно.
Без да отговори, доня Крус отпусна глава на рамото й.
— Той е бил! — извика Орор с неописуем страх. — Сигурна съм, че това е бил той!
IX. Трите желания
В очите на доня Крус блестяха сълзи. Силни тръпки разтърсваха цялото тяло на Орор. И двете бяха привлекателни, и двете бяха красиви. В този миг съотношението между характерите им се променяше: доня Крус, обикновено тъй невъздържана и дръзка, бе обзета от тиха тъга, докато в очите на Орор се разгаряше искрата на ревността.
— Ти, моя съперница! — промълви тя.
Въпреки нейната съпротива, доня Крус я привлече към себе си и я целуна.
— Той те обича — тихо каза тя. — Обича те и ще обича само теб!
— Но ти?!
— Аз оздравях и сега мога да наблюдавам с усмивка и без омраза вашето щастие и взаимната ви нежност. Убеди ли се, че твоят Лагардер е магьосник?
— Не ме ли мамиш? — попита Орор.
Доня Крус сложи ръка на сърцето си.
— Ако зависеше само от мен — рече тя с високо вдигнато чело и открит поглед, — вие щяхте да бъдете щастливи!
Орор се хвърли на шията й.
— Но аз все пак настоявам на изпитанието! — извика доня Крус. — Не ми отказвай, моя малка Орор. Пожелай си нещо, моля те!
— Но аз нищо не искам.
— Как така?! Нямаш никакви желания?
— Нито едно!
Доня Крус насила я накара да се изправи и я повлече към прозореца. Пале Роаял цял сияеше. Под портика течеше сякаш поток от разкошно пременени жени.
— Дори на бала на регента ли не искаш да отидеш? — попита доня Крус внезапно.
— Аз! — измънка Орор, чието сърце учестено затуптя.
— Не лъжи!
— Но защо да лъжа?
— Добре! Мълчанието означава съгласие. Ти искаш да отидеш на бала на регента. — И като плясна с ръце, тя започна да брои: — Едно!
— Но аз нямам нищо! — възрази Орор, която със смях се поддаваше на чудатостите на своята приятелка. — Нито скъпоценности, нито рокли, нито накити…
— Две! — обяви доня Крус и отново плесна с ръце. — Значи искаш скъпоценности, рокли и накити? И внимавай, мисли за него, иначе нищо няма да се получи!
Колкото повече напредваше операцията, толкова по-сериозна ставаше циганката. В прекрасните й черни очи вече нямаше и помен от предишната увереност. Това очарователно дете вярваше в магии;
