чиято врата се процеждаше ярка светлина. В другия край на всекидневната имаше една отворена врата и на тази врата имаше ключ.
Паспоал докосна лакътя на Кокардас и тихо прошепна:
— Ключът е от външната страна!
Кокардас утвърдително кимна с глава.
— Многоуважаема госпожо — подхвана той, — ние идваме по много важна работа. Не живее ли тук…?
— Не! — обади се Беришон иззад гърба на баба си. — Не живее тук!
Паспоал се усмихна. Кокардас засука мустак.
— Дявол го взел! — възкликна той. — Ето един многообещаващ млад човек.
— Тъй простодушен на вид — добави Паспоал.
— И с ум като бръснач, бога ми! Но как успя да разбере, че човекът, за когото става дума, не е тук, щом дори не съм го назовал?
— Тук живеем само ние двамата — сухо отговори Франсоаз.
— Паспоал? — рече гасконецът.
— Кокардас? — отвърна нормандецът.
— Я гледай ти! Би ли могъл дори да предположиш, че достопочтената дама може да лъже като нормандска непрокопсаница?
— Бога ми — отвърна Паспоал с проникновения тон на гасконец, — и през ум не би ми минало!
— Хайде, стига! — извика Франсоаз, която такава словоохотливост започваше да дразни. — Не е време да окъснявате по хората. Марш оттук!
— Любезни ми — рече Кокардас, — има известно благоразумие в това, късна доба е вече.
— Безспорно — потвърди Паспоал.
— При все това, обаче — продължи Кокардас — ние не можем да си тръгнем, без да сме получили отговор, ама тъй де!
— Повече от очевидно.
— Тъй че, миличък, предлагам ти най-добросъвестно и без много шум да претърсим къщата.
— Съгласен! — откликна се Амабл Паспоал и приближавайки се бързо до приятеля си, добави: — Извади си кърпата, аз съм приготвил моята. Ти се заеми с малкия, аз ще се погрижа за жената.
При сериозни обстоятелства, Паспоал нерядко превъзхождаше дори самия Кокардас. И така, планът им бе начертан.
Паспоал се запъти към вратата на кухнята. Безстрашната Франсоаз се втурна да му препречи пътя, докато Беришон се опитваше да изскочи на улицата, за да извика за помощ. Кокардас го пипна за ухото и заяви:
— Ако извикаш, ще те удуша, миличък!
Ужасен, Беришон дори не гъкна и Кокардас пристегна кърпата си върху устата му.
Междувременно, с цената на три драскотини и две шепи коса, Паспоал здраво завърза Франсоаз. После я вдигна на ръце и я отнесе в кухнята, където Кокардас отнесе Беришон.
Някои твърдят, че Амабл Паспоал се бил възползувал от положението на Франсоаз, за да я целуне по челото. Ако наистина го е сторил, просто е сбъркал: тя беше грозна от най-ранно детство. Но ние държим да не поемаме никаква отговорност по отношение на Паспоал. Той беше леконравен, толкоз по-зле за него!
С това обаче мъките на Беришон и баба му не свършиха. Завързаха ги здраво един за друг, сетне ги привързаха към крака на шкафа за съдове, след което превъртяха ключа на вратата два пъти. Кокардас- младши и Амабл Паспоал бяха пълни господари на положението.
X. Две домина
Всички магазинчета на улица „Шантр“ бяха вече затворени. Онези от клюкарките, които все още не спяха, продължаваха да се трупат и да вдигат врява пред портата на Пале Роаял. И четирите, Гишар, Дюран, Балао и Морен бяха единодушни — никога досега на празненствата на Негово кралско височество не се бяха стичали толкова много и тъй разкошни тоалети. Днес целият кралски двор бе тук.
Като особа авторитетна и веща, госпожа Балао последна оценяваше тоалетите, обсъждани предварително от госпожите Морен, Дюран и Гишар. След като обелеха коприната и дантелите, те чрез много умел преход се добираха и до самите личности. Според госпожа Балао твърде малко от тези прелестни дами бяха запазили неосквернена първобрачната си роба, за която се говори в Светото писание.
Но вече не толкова заради дамите се блъскаха нашите сплетници край Пале Роаял, отговаряйки достойно на ругатните на носачи и кочияши, защитавайки местата си от по-късно дошлите и газейки в калта с похвално търпение; още по-малко заради принцовете или знатните велможи: на дами се бяха наситили, а на знатни велможи и принцове се бяха нагледали — с лопата да ги ринеш! Видели бяха да минава мадам дьо Субиз заедно с мадам дьо Ла Ферте; двете хубавици Ла Файет, младата херцогиня дьо Розни, чернооката блондинка, дето развали семейството на един син на Луи XIV, госпожиците дьо Бурбон-Бисе, пет-шест Роан от различна величина, Брогли, Шастелюкс, Шоасьол, Колини и тям подобни. Видели бяха да минава негово превъзходителство Тулузкият граф, брат на херцог дю Мен, заедно с жена си, принцесата. Разните му там висши сановници изобщо не влизаха в сметката; едва-едва забелязваха министрите, а посланиците поглеждаха надменно. И въпреки това тълпата не се разотиваше, а от минута на минута ставаше дори по- гъста. Но какво чакаше тълпата? Та тя не би проявила подобно постоянство дори и заради Негово кралско височество регента. Младият крал? Също не. Търсете още по-нагоре! Богът, шотландецът Ло, провидението на целия този народ, който щеше да стане народ-милионер.
Господин Ло от Лористоун, спасителят и благодетелят! Господин Ло, когото само след няколко месеца на същия този площад същата тази тълпа щеше да се опита да удуши! Господин Ло, чиито коне отдавна бездействуваха, заменяни непрестанно от човешки впрягове! И така, тълпата чакаше добричкия господин Ло. Тълпата бе твърдо решена да го чака, ако ще и до сутринта.
И само като си помисли човек, че поетите на драго сърце обвиняват тълпата в непостоянство, в лекомислие и в какво ли не още?! Тази възхитителна тълпа, по-търпелива от стадо овце, която видяхме да се трупа по мокрите тротоари в продължение на цели петнайсет часа, за да види как минава туй или онуй, често — нищо особено, а понякога — нищо и никакво! Ах, ако водените на заколение през последните пет века волове знаеха да пишат!
Тъмна и безлюдна, въпреки близостта на навалицата и светлините, улица „Шантр“ сякаш спеше. Два- три жалки фенера скръбно се оглеждаха в тинестата вада, течаща по средата й. На пръв поглед не се виждаше жива душа, но само на няколко крачки от дома на майстор Луи, от другата страна на улицата, в една дълбока ниша, образувана от неотдавнашното събаряне на две колиби, мълчаливи и неподвижни стояха шестима души, облечени в тъмни дрехи. На земята зад тях имаше две носилки. Тези тук не чакаха господин Ло. Откакто Кокардас-младши и брат Паспоал бяха влезли в дома на майстор Луи, те не откъсваха поглед от затворената му врата.
Останали сами във всекидневната след победоносния завършек на похода им срещу Беришон и Франсоаз, двамата приятели застанаха един срещу друг и с взаимно възхищение се спогледаха.
— Бога ми, детенце — рече Кокардас, — виждам, че все още не си забравил занаята.
— Нито пък ти. Чиста работа, само дето кърпите ни отидоха на вятъра.
Ако понякога сме упреквали Паспоал, то не е било поради несправедливо пристрастие и доказателство за това е, че при случай никога не пропускаме да изтъкнем и добродетелите му: той беше човек пестелив.
Разглезен в разточителство, Кокардас, напротив, дори дума не отвори за носните кърпи.
— И така — подхвана той, — най-трудното е направено.
— До момента, в който някъде не е забъркан Лагардер, всичко върви по мед и масло — забеляза Паспоал.
— А Лагардер е далеч, по дяволите!
— От границата ни делят цели шейсет левги.
