И двамата доволно потриха ръце.
— Да не губим повече време, гълъбче, ами да се поогледаме — рече Кокардас. — Ето ти тук две врати.
Той посочи стаята на Орор и площадката на горния етаж. Паспоал се поглади по брадичката.
— Ще хвърля един поглед през ключалката — каза той, насочвайки се към стаята на Орор, но един страховит поглед на Кокардас го спря насред път.
— Гръм да ме порази! — избоботи гасконецът. — Виж, това няма да позволя! Малката немирница се облича, нека запазим благоприличие!
Паспоал смирено сведе очи.
— Ах, благородни ми друже — рече той, — колко си честит с такова целомъдрие!
— Такъв съм си, дявол го взел, и бъди уверен, любезни ми, че познанството ти с човек като мен в крайна сметка ще ти се отрази добре. Истинските философи владеят чувствата си.
— Аз пък съм роб на моите — въздъхна Паспоал, — но те са тъй необуздани!
Кокардас бащински го потупа по бузата.
— Победа без риск е триумф без радост — тържествено изрецитира той. — Я се качи да видиш какво има горе.
Паспоал тутакси се изкатери по стълбището досущ като котка.
— Заключено! — каза той, натискайки бравата на вратата на майстор Луи.
— Отлично, миличък! А сега дай да си поприпомним нарежданията на господин дьо Гонзаг.
— Той ни обеща по петдесет пистола — прекъсна го Паспоал.
— При известни условия. Първо…
Вместо да продължи, той измъкна пакета, който носеше под мишница. Паспоал направи същото. В този момент вратата на горния етаж, която Паспоал бе намерил заключена, безшумно се завъртя на пантите си и от полумрака изникна бледото хитро лице на Гърбавия. Той внимателно се заслуша. Двамата учители по фехтовка разглеждаха пакетите си с нерешителен вид.
— Дали пък наистина е толкова необходимо? — попита Кокардас и с недоволен вид потупа своя пакет.
— Чиста формалност — отзова се Паспоал.
— Ама че работа! Хайде, нормандецо, спасявай положението!
— Нищо по-просто. „Ще носите лакейски ливреи“ — ни рече Гонзаг и ние наистина ги носим, но… под мишница.
Гърбавия се разсмя.
— Под мишница! — възкликна Кокардас възхитен. — Та ти си бил дяволски мъдър, пиленце!
— Мисля, че ако не бяха моите слабости и тираничната им власт щях да стигна далеч — бе скромният отговор на Паспоал.
Двамата оставиха върху масата пакетите, съдържащи споменатите ливреи.
— На второ място — продължи Кокардас, — господин дьо Гонзаг ни нареди да се уверим дали носилката и носачите чакат на улица „Шантр“.
— Вече е сторено — уведоми го Паспоал.
— М-да, всичко хубаво — рече Кокардас, почесвайки се по ухото, — но там има две носилки. Ти какво мислиш, гълъбче?
— От много глава не боли — реши Паспоал. — И без това никога не съм се возил на носилка.
— Ха тъй! Нито пък аз!
— На връщане към двореца ще ги накараме да ни носят един подир друг.
— Решено! Трето: „Ще влезете в къщата“.
— Вече сме в нея.
— „Там има една млада девойка…“
— Виж, благородни ми друже — възкликна Паспоал, — виж как цял се разтреперах!
— И пребледня като платно. Какво ти става?
— Достатъчно е само да стане дума за този пол, комуто дължа всичките си нещастия…
Кокардас здравата го тупна по рамото.
— Гръм да ме удари, любезни ми! — прогърмя той. — Знам, че приятелите си дължат взаимно уважение, но ако продължаваш да ми проглушаваш ушите с твоите пороци, кълна се, ще ги отрежа!
Паспоал дори не обърна внимание на граматическата грешка, тъй като много добре разбра, че става дума за неговите уши, а той много държеше на тях, макар че бяха дълги и червени.
— Но ти не ми позволи да се уверя, че младата девойка е тук — измънка той.
— Тук си е момето, я по-добре чуй! — сряза го Кокардас.
В съседната стая избухна весел смях. Брат Паспоал сложи ръка на сърцето си.
— „Ще вземете младата девойка — продължи да декламира урока си Кокардас, — или по-скоро най- учтиво ще я помолите да се качи в носилката и след това ще я придружите до павилиона…“
— „И ще употребите сила само в краен случай“ — допълни Паспоал.
— Точно така! И мисля, че петдесет пистола не са никак лоша цена за такава работа!
— Ама че щастливец е този Гонзаг! — разчувствува се Паспоал.
Кокардас тутакси се хвана за шпагата. Паспоал на свой ред го хвана за ръката и възкликна:
— По-добре ме убий още сега, благородни ми друже, тъй като това е единственият начин да се потуши огъня, който ме изгаря. Ето гърдите ми, пронижи ги с удар смъртоносен!
Известно време Кокардас го наблюдаваше с дълбоко съчувствие, след което заяви:
— Ама че дивотия! Едно си баба знае, едно си баба бае! Туй пиленце очевидно няма да изхарчи нито един от петдесетте си пистола за комар и пиене!
Шумът в съседната стая се усили. Внезапно Кокардас и Паспоал трепнаха; зад гърба им нечий треперлив и пронизителен гласец едва чуто бе произнесъл:
— Време е!
Те мигновено се обърнаха. До масата бе застанал Гърбавия от двореца на Гонзаг и най-невъзмутимо разопаковаше пакетите им.
— Гръм да ме порази! — смая се Кокардас. — Този пък откъде изникна?
Паспоал предпазливо бе отстъпил назад.
Гърбавия подаде едната ливрея на Паспоал, а другата — на Кокардас.
— И по-бързо! — заповяда той, без да повишава глас.
Двамата приятели се колебаеха, особено гасконецът, който изобщо не можеше да се примири с мисълта, че трябва да облече лакейски одежди.
— По дяволите! — избоботи той. — Ти пък защо се бъркаш?
— Ш-шт! — изсъска Гърбавия. — Побързайте!
През вратата до тях долетя гласът на доня Крус:
— Чудесно! Липсва само носилката.
— Побързайте! — властно ги подкани Гърбавия и в същото време загаси лампата.
Вратата на стаята на Орор се отвори и във всекидневната нахлу смътна светлина. Кокардас и Паспоал се отдръпнаха зад стълбището, където набързо се преоблякоха. Гърбавия беше открехнал един от прозорците, гледащ към улица „Шантр“. В нощта се разнесе тихо изсвирване. Една от носилките тутакси се размърда. Междувременно двете камериерки пипнешком прекосяваха стаята. Гърбавия им отвори вратата.
— Готови ли сте? — попита тихо той.
— Готови сме — отзоваха се Кокардас и Паспоал.
— Тогава на работа!
В същия миг доня Крус излезе от стаята на Орор с думите:
— Май наистина ще се наложи да намеря носилка! Нима този тъй изискан иначе дявол не е помислил за това?
Гърбавия затвори вратата зад нея. Във всекидневната настъпи пълен мрак. Доня Крус не се боеше от хората; тъмнината вселяваше у нея страх от демоните. Бяха призовали дявола на шега и сега на доня Крус й се струваше, че вече усеща в мрака рогата му. Тя отстъпи към вратата на Орор с намерението да я отвори, но в същия миг две яки космати ръце стиснаха нейните. Ръцете принадлежаха на Кокардас-младши. Доня
