закичваше със зелената кокарда на Камий Демулен91, ту гостоприемно приласкаваше казаците92; тези думи прилягат чудесно и на самото родословие на възпитаника на Дюбоа93, най-остроумния принц, който някога е пропилявал държавното време и злато по оргии.
Разглеждайки картината на Мозес, Казимир Делавин94 се удивил, че вижда кралицата сред такова множество, при това без охрана. Орлеанският херцог, отскоро Луи-Филип, се усмихнал и отговорил: — Охрана има, но не се вижда.
През месец февруари 1672 година Monsieur95, брат на краля и родоначалник на Орлеански род, встъпи във владение на Пале Роаял. На 21 същия месец Луи XIV му го предостави като дял от апанажната собственост96. Там Анриет-Ан Английска, херцогиня Орлеанска поддържаше блестяща свита. Също там в края на 1692 година Шартърският херцог, син на Monsieur, бъдещият регент, се ожени за госпожица дьо Блоа, последната от извънбрачните дъщери на краля и госпожа дьо Монтеспан.
По време на Регентството вече и дума не ставаше за трагедии. Печалната сянка на Мирам трябваше да се забули, за да не вижда онези мили среднощни вечери, на които, както твърди Сен Симон97, Орлеанският херцог се събирал с „твърде необичайни компании“. Но театрите все пак послужиха за нещо, тъй като на мода бяха дошли момичетата от Операта.
Красивата херцогиня дьо Бери, дъщерята на регента, между две чаши вино и с Сплескан с емфие нос, също вземаше участие в необичайните компании, които, както добавя Сен Симон, включваха „само дами с посредствена нравственост и люде от нисък произход, но във висша степен остроумни и разпуснати…“
Въпреки близките им отношения, дълбоко в себе си Сен Симон не обичаше регента. Но ако историята не може напълно да потули достойните за съжаление слабости на принца, то поне ни показва забележителните му достойнства, които крайностите не успяха да погубят. Пороците му се дължаха на неговия вероломен наставник, но за сметка на това всичко, което му бе останало като добродетели, толкоз по-здраво се бе вкоренило в него, колкото повече усилия бяха полагали, за да го унищожат. Оргиите му, а това наистина е рядко явление, нито веднъж не получиха кървав обрат. Той бе човечен, той бе добър. Може би щеше да бъде и велик, ако не бяха примерите и съветите, отровили младостта му.
По онова време градината на Пале Роаял беше много по-обширна, отколкото днес. Тя се простираше между улиците „Ришельо“ и „Бон-з-Анфан“, а в дълбочина, покрай Ротондата, стигаше чак до улица „Ньов де Пьоти Шан“. Значително по-късно, едва при Луи XIV, Луи Филип Жозеф, херцог Орлеански, построи каменните галерии с цел да изолира и разхубави градината.
По времето, когато се случи нашата история, огромни габъри, подрязани във формата на италиански портици, заобикаляха сводестите дървесни масиви и цветните лехи. Красивата алея от индийски кестени, засадени от Ришельо, бе в своя пълен разцвет. В началото на нашия век Краковското дърво, последен представител на тази алея, все още съществуваше.
Две други алеи с брястове, с подкастрени като топки корони, пресичаха парка на ширина. В средата му обширен полумесец обхващаше басейн с бликащ фонтан. Вляво и вдясно на отиване към двореца се намираха кръговете на Меркурий и Диана, заобиколени от гъсти масиви храсти. Зад басейна, между двете просторни морави, се зеленееше каре уханни липи.
Източното крило на двореца, много по-внушително от това, в което по-късно на мястото на прословутата Галерия на Мансар98 бе построен „Театр Франсе“, чийто връх завършваше с фронтон, носещ пет фасадни прозореца, обърнати към градината и гледащи към кръга на Диана. Тук се намираше работният кабинет на регента.
В Големия театър, претърпял твърде малко изменения от времето на кардинала, даваше своите представления Операта. Самият дворец, освен парадните зали, включваше покоите на Елизабет-Шарлот дьо Бавиер, принцеса Палатин, вдовствуваща херцогиня Орлеанска, втора жена на Monsieur; тези на Орлеанската херцогиня, съпругата на регента, както и апартаментите на Шартърския херцог. Принцесите, с изключение на херцогиня дьо Бери и абатеса дьо Шел, живееха в западното крило, по посока на улица „Ришельо“. Операта, намираща се от другата й страна, заемаше част от днешното място на Двора на фонтаните и улица „Валоа“. Задната й страна гледаше към градището на улица „Бон-з-Анфан“. Един покрит проход, известен под галантното име „Кур-о-Ри“99, отделяше входа, предназначен за дамите от Операта от този, който водеше към апартаментите на регента. Те се радваха на благоволението да се ползуват от градината на двореца. По онова време тя не беше отворена за широката публика, както в наши дни, но беше много лесно да получиш разрешение да влезеш в нея. Освен това почти всички къщи на улиците „Бон-з-Анфан“, „Ришельо“ и „Ньов де Пьоти Шан“ имаха балкони, издадени тераси, задни врати и дори външни каменни стълбища, позволяващи свободния достъп до градината. Обитателите им дотолкова бяха убедени в правото си да се ползуват от нея, че когато по-късно Луи Филип Жозеф Орлеански реши да огради Пале Роаял, те го дадоха под съд.
Всички съвременни автори са единодушни в твърдението си, че паркът на двореца е предразполагал към извънредно приятно прекарване, за което ние несъмнено можем само да съжаляваме. Днес няма нищо по- неприятно от мястото за разходка, окупирано от гувернантки, където се вият две алеи хилави брястове. Трябва да се вярва, че с построяването на галериите е бил прекъснат притокът на свеж въздух, което е навредило на растителността. Днес нашият Пале Роаял е просто един много красив двор, но не и градина.
Но тази нощ той бе същинско вълшебство, истински рай, приказен палат! Регентът, който общо взето не проявяваше особен вкус към показност, този път бе нарушил навиците си и правеше нещата наистина великолепно. Вярно, говореше се, че парите за празненството дава господин Ло, но какво значение имаше това! На този свят много хора са на мнение, че важен е само крайният резултат. Ако наистина Ло бе този, които плащаше разноските в своя собствена чест, значи разбираше от реклама, и толкоз. Той напълно заслужено би могъл да живее в нашето мошеническо време, когато един писател си създава слава, откупувайки всички екземпляри от първите четиринайсет издания на книгата си, и при това с толкова шум, че петнайсетото най-сетне се продава, или почти се продава; като някои зъболекари, които за да спечелят двайсет хиляди франка пръскат десет хиляди екю по съобщения, или пък като някой театрален директор, който всяка вечер настанява в залата триста-четиристотин свои приятели, за да докаже на истинските двеста и петдесет зрители, че вдъхновението във Франция е все още живо.
Но не само в качеството му на изобретател на ажиото можем да гледаме на господин Ло като на действителния предтеча на съвременната банка. Този празник бе в негова чест; той имаше за цел да възвеличи системата му, а също и неговата личност. За да може прахът, който хвърляше в заслепените очи на околните да достигне местоназначението си, трябва да го хвърляш отвисоко. Господин Ло бе почувствувал нужда от пиедестал, откъдето да хвърля прах в очите на хората: на следващия ден трябваше да се изпече нова фурна акции.
И тъй като парите нищо не му струваха, той направи празника си наистина великолепен. Излишно е дори да споменаваме залите на двореца, украсени за случая с неописуем разкош. Действието се разиграваше преди всичко в градината, въпреки напредналия сезон. Тя бе покрита по цялото си протежение. Основният декор изобразяваше заселнически лагер в Луизиана, на брега на Мисисипи, златната река. Всички парижки оранжерии бяха задължени да внесат лептата си, за да бъдат създадени цели масиви от екзотични храсти; навсякъде се виждаха само тропически цветя и плодове от земния рай. Фенерите, с които щедро бяха накичени дърветата и колоните, бяха индиански, или поне така се говореше, само индианските шатри, издигащи се тук-там изглеждаха прекалено изискани, но приятелите на господин Ло твърдяха един през друг:
— Просто не можете да си представите колко напредничави са туземците в тази страна!
И тъй, след като веднъж приемем малко необичайния стил на шатрите, бихме могли да кажем, че всичко бе издържано в едно много приятно рококо. Имаше умело нагласени в дълбочина пейзажи, цели гори, изрисувани върху платно, картонени скали със страховит вид, водопади, които се пенеха така, сякаш във водата им бе сложен сапун. В средата на централния басейн се издигаше символичната статуя на Мисисипи, чиито черти малко нещо наподобяваха тези на господин Ло. Богът държеше урна, от която се изливаше вода. Зад него, в самия басейн стърчеше някакво съоръжение, имащо за цел да изобрази бентовете, строени от бобрите във водоемите на Северна Америка. Господин дьо Бюфон100 все още не бе написал историята на тези интересни, изобретателни и трудолюбиви