Гърбавия

Паспоал нададе вик: вратата на стаята на Орор се бе отворила.

— Това пък какво е? — потрепера гасконецът, когото вече всичко плашеше.

— Момичето, което видях във Фландрия заедно с Лагардер! — заекна Паспоал.

На прага на стаята стоеше Орор.

— Флор, къде си? — повика тя.

Превили гръб и с фенери в ръце, Кокардас и Паспоал пристъпиха напред. Решението им да се държат прилично все повече се затвърдяваше. С щръкналите си шпаги те наистина можеха да послужат за образец на съвършени лакеи. Малко швейцарски прислужници биха могли да се мерят с тях по непринуденост и изискани обноски. Орор бе тъй омайващо прелестна в своята бална премяна, че те с неподправено възхищение започнаха да й се любуват.

— Но къде е Флор? Да не би лудетината да е тръгнала без мен?

— Без вас — отзова се като ехо гасконецът.

— Без вас — обади се и нормандецът.

Орор подаде ветрилото си на Паспоал, а букета — на Кокардас. Човек би казал, че цял живот е имала такива внушителни лакеи.

— Готова съм — каза тя, — да вървим!

И ехото тутакси послушно повтори:

— Да вървим!

— Да вървим!

В момента, в който се качваше в носилката, Орор попита:

— Каза ли къде да го търся?

— При кръга на Диана — прошепна Кокардас с глас на тенор.

— В полунощ — добави Паспоал.

И двамата стояха прегърбени и с увиснали ръце.

Потеглиха. Кокардас-младши и брат Паспоал, които придружаваха носилката с фенери в ръце, размениха над нея един последен поглед и този поглед казваше: „Да се държим прилично.“

Миг по-късно човек можеше да види как от алеята, водеща към жилището на майстор Луи, излезе дребен, облечен целият в черно човечец, който заситни по улица „Шантр“.

Той пресече улица „Сент Оноре“ точно в момента, когато всеки миг се очакваше да мине каретата на господин Ло и тълпата злорадо започна да се подиграва с гърбицата му. Изглежда обаче, че подигравките никак не безпокояха Гърбавия. Той заобиколи Пале Роаял и влезе в Двора на фонтаните. Откъм улица „Валоа“ имаше малка вратичка, която водеше към онази част на сградата, известна като личните покои на Негово височество. Гърбавия почука по определен начин. Отвориха му веднага и от дъното на тъмния коридор нечий плътен глас избоботи:

— А, ти ли си, кривчо. Качвай се бързо, чакат те!

Любимец на кралския двор, всемогъщ, богат и с един-единствен противник — някакъв си беден изгнаник, принц дьо Гонзаг изглеждаше неуязвим, но Тарпейската скала82 се намира все тъй близо до Капитолия и затова човек не бива да твърди, че чашата е изпита, преди да е видял дъното й.

Колкото и несигурно да бе положението му, Анри дьо Лагардер, чието отмъщение наближаваше, неизбежно и неумолимо като съдбата, най-сетне щеше да застане лице срещу лице с убиеца на Ньовер. Чрез една хитрост, колкото гениална, толкова и дръзка, той много скоро щеше да принуди Гонзаг да се осъди сам, призовавайки за свидетел жертвата, за да посочи убиеца…

ЧАСТ ЧЕТВЪРТАПАЛЕ РОАЯЛ

I. Под шатрата

Камъните също имат своя съдба. Стените живеят дълго и изпровождат поколение след поколение; те знаят толкова истории! Любопитно съчинение би била монографията на някой от тези кубове, дялани от варовик или бигор, от гранит или пясъчник. Колко драми наоколо, колко комедии и трагедии! Колко велики и малки неща! Колко смях и колко плач!

Пале Роаял бе създаден от трагедията. Арман Дю Плеси, кардинал дьо Ришельо, велик държавник и жалък поет, купи от господин Дюфрезн бившия дворец на Рамбуйе, а от маркиз д’Естре — импозантния палат на Меркьор, и заповяда на архитекта Льомерсие83 на Мястото на тези аристократични сгради да му построи жилище, достойно за благосъстоянието му. Закупени бяха още четири потомствени имения, върху които се разположиха градините. И накрая, за да се открие фасадата, върху която изпъкваше гербът на Ришельо, увенчан с кардиналска шапчица, бе закупен дворецът Силри, като същевременно прокараха една широка улица, за да може каретата на негово високопреосвещенство безпрепятствено да стига до именията, му в Гранж Бателиер. Улицата щеше да запази името на Ришельо, а чифликът, върху чийто земи днес се издига най-разкошният парижки квартал, дълго време даваше името си на задната страна на Операта. Единствен дворецът не остави спомени. Още нов-новеничък той смени кардиналската си титла с друга, още по-височайша. Ришельо едва бе легнал в гроба, а домът му вече се наричаше Пале Роаял.

Този страшен свещеник обичаше театъра; бихме могли едва ли не да твърдим, че е построил дома си с едничката цел да го предостави на театрите. Той създаде три театъра, макар че само един бе напълно достатъчен, за да представи любимата му трагедия „Мирам“, обожествена от него дъщеря на собствената му муза. В действителност, ръката, която отсече главата на върховния главнокомандуващ Монморанси, се оказа твърде тежка за нежното стихоплетство. „Мирам“ беше представена Пред три хиляди синове и дъщери на кръстоносци, които се оказаха достатъчно смели, за да й ръкопляскат. На следния ден сто оди, още толкова дитирамби и двойно повече мадригали се изляха в блудкав дъжд върху града, възхваляйки достойнствата на опасния поет, но много скоро тази лицемерна шумотевица утихна. Съвсем тихичко се заговори за някакъв младеж, който също пишел трагедии, но не бил кардинал. Казвал се Корней84.

Един театрален салон за двеста зрители, друг — за петстотин, трети — за три хиляди: Ришельо не можа да се задоволи с по-малко. Следвайки междувременно самобитната политика на Тарквиний85 и подрязвайки систематично непокорните глави, щръкнали над общото ниво, той упорито се занимаваше със своите декори и костюми досущ като способен директор, какъвто всъщност и беше. Казват, че точно той е изобретил вълнуващото се море, което днес действува тъй живително на толкова почтени глави на семейства, седящи на първия ред в партера, а също и облаците от креп и подвижните рампи и декори. Сам той изобрети пружината, привеждаща в движение скалата на Сизиф, сина на Еол86, в пиесата на Демаре87. Твърдят също, че много повече държал на различните си дарби, включително и на тази си да танцува, отколкото на политическата слава. Такова е правилото. Въпреки славата си на флейтист, Нерон не остана безсмъртен като такъв.

Ришельо умря и в Кардиналския дворец се настаниха Анна Австрийска88 и синът й Луи XIV. Франция тутакси вдигна врява край съвсем новите стени. Мазарини89, който нямаше никакво отношение към римуването на трагедии, неведнъж, подсмихвайки се под мустак, но и потръпвайки в същото време, се вслушваше в гръмките викове на разбунения народ под прозорците си. Той заемаше апартаментите, които по-късно послужиха и на Филип Орлеански, регент на Франция. Те се намираха в източното крило, завиващо към днешната галерия де Пру по посока на Двора на фонтаните. Мазарини бе там и през пролетта на 1640 година, когато бунтарите нахълтаха насила в двореца, за да се уверят със собствените си очи, че не са им отмъкнали невръстния крал. Една картина в галерията на Пале Роаял, увековечила това събитие, изобразява Анна Австрийска, излагаща на показ пред народа пелените на детето Луи XIV.

По този повод нека си припомним забележката на един от праплеменниците на регента, френския крал Луи Филип90. Думите му чудесно прилягат на Пале Роаял, монумент мнителен, очарователен, студен, без предразсъдъци, самата безсъвестност от дялан камък, който ту се