животни. Вмъкнахме тук детайла за бента на бобрите, тъй като той обяснява всичко и сам по себе си струва колкото и най-подробното описание.
Точно тук, около статуята на бога Мисисипи, се предвиждаше да танцуват индианския си балет госпожиците Нивел, Дебоа-Дюплан и Ерну, и господата Легай, Салватор и Помпинян, за който бяха наети петстотин статисти.
Вярно, компаньоните по веселба на регента, маркиз дьо Косе, херцог дьо Брисак, поетът Лафар, госпожите дьо Тансин, дьо Ройан и херцогиня дьо Бери бяха взели на подбив всичко това, но не чак толкова, колкото самият регент — Един-единствен човек можеше да надмине регента по язвителност и това бе господин Ло.
Залите бяха вече претъпкани и Брисак, както си му е редът — с госпожа дьо Тулуз, беше открил бала. В градината гъмжеше гъста тълпа и във всички повече или по-малко дивашки шатри вече царуваше ландскнехтът101. Въпреки постовете от гвардейци, до един маскирани като оперетни индианци, поставени пред вратите на всички съседни къщи, имащи достъп до градината, немалко натрапници бяха успели да се промъкнат. Тук-там се виждаха особи с доста подозрителен вид. Навсякъде се носеше оглушителната врява на весело лудуващата тълпа, решила все пак да се забавлява, макар че кралете на празника още не се бяха появили. Още не се бяха появили нито регентът, нито принцесите, нито господин Ло. Всички чакаха.
В един уигуам102 от яркочервено кадифе, украсен със златни ресни, в който сахемите103 на драго сърце биха изпушили лулата на мира, бяха събрани много маси. Уигуамът се намираше недалеч от кръга на Диана, под самите прозорци на кабинета на регента. Тук се бе събрала многобройна компания.
Около една мраморна маса, застлана с покривка, се бе разгорял ожесточен ландскнехт. Златото се пръскаше е пълни шепи, носеха се смях и викове. Недалеч, до една маса за реверси104, мирно и тихо разговаряха група възрастни благородници.
Край масата за ландскнехт бихме познали хубавия дребничък маркиз дьо Шаверни, Шоази, Навай, Жирон, Hoce, Таран, Албре и някои други. Пейрол бе също тук и печелеше. Този му навик бе общоизвестен и обикновено ръцете му бяха зорко наблюдавани. Но като изключим горното, да излъжеш на комар по време на Регентството не се смяташе за грях.
Чуваха се само цифри, обявявани една през друга и непрекъснато набъбващи: „Сто луидора! Петдесет! Двеста!“; звучаха ругатните на злочести играчи и неволният смях на печелившите. Лицата на всички около масата бяха, разбира се, открити. По алеите, напротив, се разхождаха и разговаряха много маски и домино. Лакеи в пъстроцветни ливреи, повечето с маски, за да не издадат инкогнитото на господарите си, стояха оттатък малкото каменно стълбище, водещо към покоите на регента.
— Печелите ли, Шаверни? — попита малко синьо домино, показвайки покритата си с качулка главица на входа на шатрата.
Шаверни тъкмо изтърсваше дъното на кесията си върху масата.
— Сидализ — извика Жирон, — нимфо на девствените гори, на помощ!
Зад първото домино се показа второ.
— Що рекохте? — попита то.
— Дебоа, миличка, не става дума за човек, а за гори — й отвърнаха.
— Ха тъй де! — възкликна госпожица Дебоа-Дюплан и влезе. Сидализ даде кесията си на Жирон. Един от възрастните благородници, седнали на масата за реверси, направи жест на отвращение.
— По наше време, господин дьо Барбаншоа — рече той на съседа си, — това се правеше другояче.
— Всичко е покварено, господин дьо ла Юноде — отвърна съседът. — Всичко е опорочено.
— Обезценено, господин дьо Барбаншоа.
— Опошлено, господин дьо ла Юноде.
— Изопачено.
— Опетнено.
— Омърсено.
И двамата с тежка въздишка възкликнаха в един глас:
— Накъде отиваме, бароне? Накъде?
Сетне барон дьо Барбаншоа хвана едно от ахатените копчета, украсяващи античния жакет на барон дьо ла Юноде, и продължи:
— Кои са тези хора, господин барон?
— И аз това ви питам, господин барон?
— Държиш ли, Таран? — извика в този миг Монтобер. — Петдесет!
— Таран? — изломоти господин дьо Барбаншоа. — Но това не е име на човек, а на улица!
— Държиш ли, Албре?
— Този пък се казва като майката на Анри Велики — възмути се господин дьо ла Юноде. — Откъде са изнамерили имената си?
— Ами откъде, мислите, Бишон, шпаньолът на госпожа баронесата, е изнамерил своето? — попита господин дьо Барбаншоа, изваждайки табакерата си.
Сидализ, която в този момент минаваше край тях, нахално напъха два пръста в нея. Баронът зяпна от изумление.
— Бива си го! — заяви момичето от Операта.
— Госпожо — сериозно каза барон дьо Барбаншоа, — никак не обичам да смесвам. Благоволете да приемете кутията.
Сидализ дори не се сконфузи. Тя взе кутията и ласкаво прокара пръсти по сбръчканата брадичка на възмутения благородник. Сетне се врътна и се отдалечи.
— Накъде отиваме? — задъха се господин дьо Барбаншоа. — Какво ли би казал покойният крал, ако видеше подобно нещо?
Междувременно ландскнехтът продължаваше.
— Загуби, Шаверни, пак загуби!
— Все ми е едно, имам си земите в Шаней. Държа всичко!
— Баща му бе достоен воин — рече барон дьо Барбаншоа. — Чий човек е той?
— На негово височество принц дьо Гонзаг.
— Опазил ни бог от италианците!
— Че то немците да не би да са по-стока, господин барон? Ами граф Хорн, дето го изтезаваха на „Грев“105 заради убийство!
— И при това роднина на Негово кралско височество! Накъде отиваме?
— Казвам ви, господин барон, накрая посред бял ден ще започнем да се колим по улиците!
— — Ех, господин барон, че то туй време вече дойде. Нима не четохте новините? Вчера до Тампл106 е била убита една жена на име Лове, някаква спекулантка.
— А тази сутрин един служител на военната хазна, някой си господин Сандрие, бил изваден от Сена до моста „Нотр Дам“.
— След като говорил доста високо по адрес на този проклет шотландец — едва чуто добави господин дьо Барбаншоа.
— Ш-шт! — изсъска господин дьо ла Юноде. — Този е единадесетият от осем дни насам!
— Ориол, Ориол, на помощ! — развикаха се в този момент играчите.
Ниският дебел посредник се появи на входа на шатрата. Беше с маска, а гротескно пищният му костюм бе предизвикал гръмкия смях на присъствуващите на бала.
— Странно — удиви се той, — всички ме познават!
— Няма втори Ориол! — извика Навай.
— Дамите намират, че и един е напълно достатъчен! — обади се Hoce.
— Ревнивец! — избухна смях от всички страни.
— Господа, да сте виждали случайно Нивел? — попита Ориол.
— И само като си помисли човек — каза Жирон, — че бедното ни приятелче от осем месеца напразно се домогва до мястото на осмиван и разоряван личен банкер на нашата любима Нивел!
— Ревнивец! — извикаха отново всички.
