— Ще бъда ням.
Гърбавия дълбоко се поклони, пъхна сгънатия пропуск в джоба си и се насочи към вратата.
— И тъй, след два часа? — попита регентът.
— Да, след два часа.
И Гърбавия излезе.
— Е, дребосъче, намери ли туй, дето си го търсеше? — попита старият портиер Льо Бреан, виждайки го да се връща.
Гърбавия пъхна един двоен луидор в ръката му и отвърна:
— Да, но сега ми се ще да погледам празненството.
— По дяволите! — извика Льо Бреан. — Я го виж ти какъв танцьор се извъди!
— Освен това — продължи Гърбавия, — искам да ми дадеш ключа от къщичката ти в градината.
— И за какво ти е притрябвал, мъничето ми?
Гърбавия му подаде втори двоен луидор.
— Ама че странни прищевки има туй човече! — промърмори Льо Бреан. — Дръж, ето ти ключа от къщичката.
— И накрая — заключи Гърбавия, — искам да отнесеш там пакета, който ти оставих сутринта.
— А ще има ли още един двоен луидор за поръчката?
— Дори два.
— Браво! Туй се казва почтено човече! Сигурен съм, че е за любовна среща!
— Може би — усмихна се Гърбавия.
— Ако бях жена, щях да те обикна въпреки гърбицата ти само заради двойните ти луидори. Но я чакай — сепна се добродушният стар Льо Бреан, — за да влезеш ти трябва покана. Гвардейците не се шегуват.
— Имам си — отвърна Гърбавия. — Ти само отнеси пакета.
— Веднага, мъничето ми. А сега продължи по коридора, после свий вдясно — преддверието е осветено — и ще излезеш на външното стълбище. Приятни забавления и наслука!
III. Партия ландскнехт
Напливът от гости в градината непрекъснато се увеличаваше. Най-гъста бе тълпата край кръга на Диана, намиращ се в съседство с покоите на негово кралско височество. Всеки искаше да разбере защо регентът караше да го чакат.
Няма да отделяме много място на различните съзаклятничества. Интригите на господин дю Мен и неговата съпруга, принцесата, както и попълзновенията на старите съмишленици Вилроа и испанското посолство, макар и изобилствуващи с драматични събития, изобщо не са предмет на нашето повествование. Достатъчно е само да отбележим, между другото, че регентът бе заобиколен с врагове. Парламентът го ненавиждаше и презираше до такава степен, че се възползуваше от всеки удобен случай, за да му оспорва старшинството; духовенството общо взето бе враждебно настроено срещу него заради скандала с конституцията; старите генерали от действуващата армия не изпитваха към него нищо друго, освен презрение, заради мекушавата му политика, и накрая, дори в самия регентски съвет, той постоянно се натъкваше на опозицията на някои негови членове. Не можеше да се скрие фактът, че финансовият парад на Ло му помогна много, за да разсее общественото неодобрение.
Никой, с изключение на узаконените принцове, нямаше основание да изпитва силна лична омраза към този апатичен принц, който не таеше дори капчица злоба в сърцето си, но чиято доброта граничеше с безгрижието. Човек мрази най-много хората, които би могъл да обича най-силно. Филип Орлеански имаше колкото щеш сътрапезници, но нито един приятел.
Банката на Ло му послужи, за да подкупи принцовете. Думата е наистина много силна, но неумолимата история не позволява да се употреби друга. След тях дойде ред на херцозите и така узаконените принцове останаха изолирани, утешавайки се единствено с няколко посещения на Старата, както наричаха тогава изгубилата привилегиите си, госпожа дьо Ментьонон107.
Господин дьо Тулуз се подчини най-чистосърдечно, той беше човек честен. Наложи се господин дю Мен и жена му да търсят подкрепа в чужбина.
Разправят, че по времето, когато се появили сатирите на поета Лагранж, озаглавени „Филипики“108, регентът толкова много настоявал пред херцог дьо Сен Симон, тогава негов близък човек, че най-сетне херцогът се съгласил да му ги прочете. Казват, че регентът слушал без дори окото му да мигне и дори се смеел при онези пасажи, очернящи личния му и семеен живот, в които поетът го описва, седнал на масата до собствената си дъщеря по време на неговите оргии109. Но казват също, че плакал и дори припаднал, когато стигнали до стиховете, обвиняващи го, че бил изтровил цялото потомство на Луи XIV. И е имал пълно право да го преживява. Подобни обвинения, дори когато са клюки, правят силно впечатление на простолюдието. „Винаги остава по нещичко“ — бе казал Бомарше110, който много добре е знаел какво говори.
Най-безпристрастно описание на епохата — на Регентството е направил историографът Дюкло111 в своите „Тайни мемоари“ — Той очевидно се придържа към категоричното мнение, че без банката на Ло регентството на Орлеанския херцог не би просъществувало.
Всички обожаваха малкия крал Луи XV, но възпитанието му бе поверено в злонамерените ръце на регента и този път обикновено безразличната тълпа бе обзета от смътно безпокойство, що се отнася до почтеността на принца. Опасяваха се, че в даден момент правнукът на Луи XIV би могъл да изчезне точно така, както бяха изчезнали баща му и дядо му. В същото време това се оказа чудесен повод за какви ли не заговори. И дума не можеше да става, естествено, че херцог дю Мен, господин дьо Вилроа, принц де Селамаре, господата Вийар, Алберони, както и бретонско-испанското съзаклятничество, плетат интригите си за своя собствена сметка! Има си хас! Та нали ратуваха единствено, за да спасят малкия крал от гибелните сили, отнели живота на родителите му!
Отначало на Филип Орлеански дори и на ум не му минаваше да противопостави на нападките нещо друго, освен безгрижието си. Обикновено най-здравите крепости са от мека пръст. Един прост дюшек предпазва много по-ефикасно от куршума, отколкото стоманеният щит. Така Филип Орлеански дълго време спа спокойно, прикрит зад своето безгрижие.
Когато се наложи да се покаже, той се показа. И тъй като стадото нападатели, което го заобикаляше, не притежаваше нито достойнства, нито добродетели, едничката му поява се оказа напълно достатъчна.
По времето, когато се развиват събитията на нашата история, Филип Орлеански все още се намираше зад своя дюшек. Той спеше и хулите на тълпата ни най-малко не смущаваха съня му, макар че тълпата го одумваше доста гръмогласно и то съвсем близо до неговия дворец, току под прозорците му, та дори и в собствения му дом! А тълпата имаше какво да каже, тъй като — нека изключим низостите, които не достигаха целта си, както и обвиненията в отровителство, опровергавани от самото съществование на малкия Луи XV — регентът твърде често даваше повод за злословия. Целият му живот бе един срамен скандал; при неговото управление Франция приличаше на някой от онези големи обезоръжени кораби, дето се оставят да бъдат теглени на буксир от друг кораб. В случая буксирът беше Англия. И в крайна сметка, въпреки успеха на банката на Ло, всеки, който си направеше труда да пророкува близкия фалит на държавата, намираше слушатели.
И ако тази нощ в парка на регента бе налице едно въодушевено множество, то шайката на недоволниците бе също тук: недоволни политици, недоволни финансисти, морално неудовлетворените и независимите. В последната групировка, състояща се от всички онези, които по времето на Луи XIV са били млади и именити, влизаха барон дьо ла Юноде и барон дьо Барбаншоа. Без да са все още кой знае какви развалини, те се утешаваха взаимно, твърдейки, че по тяхно време дамите били много по-красиви, мъжете много по-духовити, небето — по-синьо, вятърът — по-топъл, виното — по-хубаво, лакеите — по-предани, а камините — не толкова пушливи.
Този вид опозиция, отличаваща се по своята наивност, е бил разпространен още по времето на Хораций, който нарича старците — „ласкатели на миналото“, laudator temporis acti.
