близо, за да го чуят как си мърмори през зъби:
— Очарователно! Очарователно! Всичко е толкова очарователно. Само Негово кралско височество е способен на подобно нещо. Ах, колко съм доволен, че видях всичко това! Много съм доволен! Много!
Във вътрешността на шатрата се разнесоха гласове. На масата, изоставена от нашите играчи, се бе настанила друга компания, състояща се почти изцяло от люде високопоставени и на почтена възраст.
— Не знам какво се е случило — каза един от тях, — но току-що видях Бониве да удвоява постовете по изрична заповед на регента.
— В „Кур-о-Ри“ има две роти гвардейци — додаде друг.
— Регентът бе недостъпен.
— Машо се е насадил на пачи яйца.
— Дори самият Гонзаг не можа да измъкне думичка от него!
Нашите играчи наостриха уши, но новодошлите тутакси снишиха глас.
— Предчувствувам, че ще се случи нещо — промърмори Шаверни.
— Попитайте гадателя! — разсмя ce Hoce.
Черното човече най-учтиво го поздрави.
— Положително ще се случи нещо, но какво? — рече то и като избърса грижливо лорнета си, продължи: — Да, положително ще се случи нещо, при това нещо съвсем неочаквано. Хе-хе-хе! — подсмихна се то, придавайки на пронизителното си треперливо гласче необичайно тайнствен тон: — Излизам от едно горещо, много горещо място и сега студът ме сковава. Позволете ми да вляза, господа, ще ви бъда много задължен.
То леко потрепера. Нашите комарджии се отдръпнаха, без да откъсват поглед от него. Кланяйки се наляво и надясно, Гърбавия се шмугна в шатрата. Когато забеляза групата знатни велможи, насядали около масата, той доволно поклати глава и рече:
— Тъй, тъй, има нещо. Регентът е загрижен, стражата е удвоена, но никой не знае какво става. Господин херцогът дьо Треме също не знае, макар че е губернатор на Париж; не го знае и господин Машо, при все че е полицейски лейтенант. Да не би вие да знаете, господин дьо Роан-Шабо? Или пък вие, господин дьо Ла Ферте-Сантер? Ами вие, господа — обърна се той към нашите играчи, които неволно отстъпиха назад, — и вие ли не знаете?
Никой не отговори. Господата дьо Роан-Шабо и дьо Ла Ферте-Сантер свалиха маските си. Такъв беше обичаят, когато искаха учтиво да принудят някой непознат да покаже лицето си. Гърбавия се поклони със смях и каза:
— Безполезно е, господа, вие никога не сте ме виждали.
— Господин барон — попита Барбаншоа своя верен съсед, — познавате ли този оригинал?
— Не, господин барон — отвърна ла Юнодай, — но ще да е някой изключителен самохвалко!
— Бих се обзаложил на едно срещу хиляда — подхвана Гърбавия, — за да се опитате да отгатнете какво става, но само ще си загубя времето. Тук не става дума за неща, които са ежедневна тема на вашите открити разговори и скрити помисли, нито пък за неща, които са предмет на благоразумните ви опасения, уважаеми господа.
Докато говореше, Гърбавия гледаше към Роан, Ла Ферте н другите възрастни благородници, насядали около масата.
— Не става дума и за онова — продължи той, обръщайки се този път към Шаверни, Ориол и другите, — което подклажда повече или по-малко законните амбиции на вас, които богатството тепърва очаква. Не става дума нито за интригите на Испания, нито за вълненията във Франция, нито за зловредните настроения в Парламента, нито за малките слънчеви затъмнения, които господин Ло нарича своя система. Не, не, и не! И въпреки това регентът е загрижен, и въпреки това стражата е удвоена!
— Тогава за какво става дума, прелестна маско? — прекъсна го с нетърпелив жест господин дьо Роан- Шабо.
За миг Гърбавия се замисли, отпуснал глава на гърдите си, после рязко вдигна чело и сухо се изсмя.
— Вярвате ли в привидения? — попита той.
Невероятното обикновено не се среща извън определени обстоятелства. През зимните вечери, в някоя просторна зала на замък, чиито прозорци стенат под напора на северния вятър, край голяма камина от гравиран черен дъб, нейде там, в Морванската пустош или в Бретанските лесове, човек лесно би могъл да изплаши хората с някоя наивна легенда или детинска приказка. Мрачните дървени ламперии поглъщат светлината на лампата, която хвърля смътни отблясъци върху олющената позлата на семейните портрети. Замъкът си има своите злокобни и тайнствени предания. Знае се в кой коридор се появява и тътрузи оковите си старият граф, в коя стая влиза, когато часовникът отброи дванайсетия час, за да седне пред студеното огнище и да зъзне с треската на покойниците. Но тук, в Пале Роаял, под индианската шатра, сред изблиците на съмнителен смях и подозрително интимните разговори, на две крачки от масата за безчестна игра, нямаше място за смътните страхове, които понякога обхващат храбрите адепти на шпагата и дори людете без предразсъдъци, тези разбойници на мисълта. Но въпреки това, когато Гърбавия произнесе думата „привидение“, всички почувствуваха кръвта им да се смръзва във вените. В същото време черното човече се смееше, но от неговия смях ги побиваха тръпки. За миг повея хлад, въпреки леещите се потоци светлина, въпреки веселата гълчава в градината, въпреки долитащите отдалеч нежни звуци на оркестъра.
— Хе-хе! — изскърца гласецът на Гърбавия. — Че кой вярва в привидения? Никой посред бял ден, на улицата! Всички в полунощ, когато в дъното на уединен алков кандилото случайно угасне. Тогава едно цвете разтваря венче пред погледа на звездите и това цвете е съвестта. Успокойте се господа, аз не съм привидение.
— Ще благоволите ли най-сетне да се изясните, прелестна маско? — сопна се господин дьо Роан-Шабо и се изправи.
Около черното човече се беше образувал кръг. Пейрол се криеше на втория ред, но цял се бе превърнал в слух.
— Господин херцог — отвърна Гърбавия, — не сме по-хубави един от друг, стига комплименти. Виждате ли, това касае оня свят. Става дума за един покойник, който надига надгробния си камък след цели двайсет години, господин херцог. — Тук той отново се изсмя. — Но помнят ли тук, в кралския двор, хората, умрели преди двайсет години?
— Но за какво намеква той? — извика Шаверни.
— Не говоря на вас, господин маркиз — отговори човечето, — това се случи в годината на вашето раждане, вие сте твърде млад. Говоря на онези, чиито коси са посивели. — И с внезапно променен тон, добави: — Той бе галантен благородник и достоен принц, той бе млад, храбър, богат, щастлив, обичан, с лице на арахангел и снага на герой. Той притежаваше всичко, което бог отрежда на любимците си на този свят.
— В който и най-прекрасните неща ги постига участ зла… — издекламира Шаверни.
Човечето го чукна с пръст по рамото и тихичко рече:
— Запомнете, господин маркиз, че понякога поговорките лъжат и че има празници без бъднини.
Шаверни пребледня. Гърбавия го отстрани с ръка и застана до самата маса.
— Обръщам се към онези, чиито коси са посивели — повтори той. — Към вас, господин дьо ла Юноде, който днес щяхте да лежите на шест стъпки под земята във Фландрия, ако той не беше разцепил черепа на разбойника, притиснал ви под коляното си.
Старият барон остана като втрещен и тъй силно се развълнува, че не можа да пророни нито дума.
— Към вас, господин дьо Марийак, чиято дъщеря се покалугери от любов по него; към вас, господин херцог дьо Роан-Шабо, който заради него заповядахте да издигнат крепостна стена около дома на госпожица Ферон, вашата любовница; към вас, господин дьо Ла Вогюйон, чието рамо още не може да забрави онзи майсторски удар с шпага…
— Ньовер! — извикаха двайсетина гласа в хор. — Филип дьо Ньовер!
Гърбавия свали шапка и бавно произнесе:
— Филип дьо Лорен, херцог дьо Ньовер, убит под стените на замъка Кайлюс-Тарид на 24 ноември 1697 година!
— Убит подло в гръб, както разправят — промълви господин дьо Ла Вогюйон.
