Регентът размишляваше.
— Каква клетва е дал Лагардер? — попита той след кратка пауза.
— Беше обещал да стане баща на детето — отвърна Гърбавия.
— Значи е бил там в момента на смъртта му?
— Да, там е бил. Умиращият Ньовер му повери настойничеството на дъщеря си.
— А извади ли Лагардер шпага, за да защити Ньовер?
— Той направи каквото можа и след смъртта на херцога отнесе детето, макар да бе останал сам срещу двайсетима.
— Знам, че на света няма по-страховита шпага — промълви регентът, — но има нещо неясно в отговорите ви, господине. Щом Лагардер е присъствувал на битката, защо казвате, че само подозира кой е убиецът?
— Било е тъмна нощ. Убиецът е бил с маска и е нанесъл удара откъм гърба.
— Нима самият господар е сторил това?
— Да, самият господар. И Ньовер рухна под удара с вик: „Друже, отмъсти за мен!“.
— А този господар — продължи регентът с очевидно колебание, — не беше ли маркиз дьо Кайлюс- Тарид?
— Маркиз дьо Кайлюс-Тарид е покойник от години — отвърна Гърбавия, — докато убиецът е жив. Достатъчна е само една дума на Ваше кралско височество и Лагардер ще му го посочи още тази нощ.
— Значи Лагардер е в Париж? — живо го прекъсна регентът.
Гърбавия прехапа устни.
— Ако е в Париж — добави изправяйки се регентът — той е мой! — После разтърси едно звънче и заръча на появилия се прислужник: Господин Машо веднага да се яви при мен!
Господин Машо беше полицейският лейтенант. Гърбавия беше възвърнал спокойствието си.
— Ваше височество — каза той, поглеждайки часовника си, — в този момент Лагардер ме чака на един път извън Париж, който няма да ви посоча, дори и да ме подложите на разпит. Скоро ще удари единайсет часа. Ако до единайсет и половина Лагардер не получи никаква вест от мен, конят му ще препусне към границата. По пътя си ще сменя конете, тъй че вашият полицейски лейтенант е безпомощен.
— Ще останете заложник! — извика регентът.
— О, аз! — възкликна Гърбавия и се усмихна. — Ако наистина държите да ме затворите, аз съм изцяло във ваша власт.
И той скръсти ръце на гърдите си. В този момент се появи полицейският лейтенант. Той беше късоглед и без изобщо да забележи Гърбавия, подхвана още преди да са го попитали каквото и да било:
— Имам да ви съобщя нещо ново! Ваше кралско височество ще се убеди, че не може да се проявява снизхождение към подобни размирници. Имам доказателство за тайните им връзки с Алберони. Селамаре е затънал до шия, а също и дьо Вилроа, и Вийар, пък и целият бивш кралски двор, който заедно с херцог и херцогиия дю Мен…
— Млък! — кресна регентът.
В този момент Машо най-сетне забеляза Гърбавия и тутакси млъкна смутен. Измина цяла минута, преди регентът отново да вземе думата. Междувременно той няколко пъти крадешком погледна към Гърбавия, на когото обаче и окото му не мигна.
— Машо — каза най-сетне регентът, — повиках ви точно, за да ви говоря за Селамаре и другите. Почакайте ме, моля, в първия кабинет.
Машо с любопитство изгледа Гърбавия и се запъти към вратата, но тъкмо се канеше да прекрачи прага, когато регентът добави:
— Наредете, моля ви, да ми донесат един подпечатан и преподписан пропуск, без да попълвате името.
Преди да излезе, Машо отново се озърна крадешката. Регентът, неспособен да остане дълго време толкова сериозен, изръмжа:
— И откъде, по дяволите, ми ги изнамират такива късогледи, за да ги поставят в крайна сметка начело на полицията? — После добави: — Господине, този кавалер дьо Лагардер преговаря с мен като равен с равен. Изпраща ми посланици и на всичко отгоре в последното си писмо ми диктува съдържанието на пропуска, който иска. Тук вероятно се крият и някакви користни подбуди. Без съмнение кавалерът дьо Лагардер ще поиска и награда.
— Ваше кралско височество греши — отвърна Гърбавия. — Той Не иска нищо. Дори регентът на Франция е безсилен да възнагради кавалера дьо Лагардер.
— По дяволите! — възкликна регентът. — Наистина си заслужава да видим тази тайнствена и романтична особа. Той е напълно способен да си спечели изключителен успех в кралския двор и да възроди отживялата мода на странствуващите рицари. Колко време ще трябва да го чакаме?
— Два часа.
— Още по-добре! Тъкмо ще се позабавляваме между индианския балет и дивашката вечеря. Това изобщо не е предвидено в програмата.
Влезе прислужникът. Той носеше пропуска, преподписан от министъра Льо Блан и господин Машо. Регентът сам попълни празните места и подписа.
— Провиненията на господин дьо Лагардер не са непростителни подхвана той, докато пишеше. — Покойният крал беше неумолим що се касае до дуелите, и то с пълно право. Слава богу, нравите се промениха. Рапирите отдавна се чувствуват по-добре в ножниците. Помилването на господин дьо Лагардер ще бъде зарегистрирано още утре, а ето и пропускът.
Гърбавия протегна ръка, но регентът не му го даде веднага.
— Ще предупредите господин дьо Лагардер, че всяко насилие от негова страна унищожава силата на този документ.
— Времето на насилието отмина — произнесе Гърбавия някак тържествено.
— Какво искате да кажете, господине?
— Искам да кажа, че само преди два дни кавалерът дьо Лагардер нямаше да приеме това условие.
— Защото…? — високомерно и с подозрение вметна Орлеанският херцог.
— Защото дадената клетва би му го забранила.
— Нима се е заклел и в нещо друго, освен да стане баща на детето?
— Да, да отмъсти за Ньовер…
Тук Гърбавия неочаквано млъкна.
— Доизкажете се, господине! — заповяда регентът.
— В момента, в който кавалерът дьо Лагардер отнасяше момиченцето — бавно продължи Гърбавия, — той извика на убийците: „Всички вие ще загинете от моята ръка!“ Те бяха деветима. Седмина от тях вече са мъртви.
— От неговата ръка? — попита регентът и силно пребледня.
Гърбавия студено се поклони в знак на потвърждение.
— А другите двама? — попита отново регентът.
Гърбавия се поколеба.
— Ваше височество — най-сетне отговори той, гледайки регента право в очите, — има глави, които височайшите държавници никак не биха искали да видят да падат на ешафода. Шумът, който те вдигат при падането си обикновено разклаща трона. Господин дьо Лагардер предоставя на ваше кралско височество правото на избор. Той ми заръча да ви съобщя следното: „Осмият убиец е само слуга, господин Лагардер не го слага в сметката, но деветият е господарят и този човек трябва да умре. Ако ваше кралско височество не иска да го предаде на палача, то нека му даде шпага, за останалото ще се погрижи господин дьо Лагардер.“
Регентът отново му подаде пропуска.
— Делото е справедливо — промълви той. — Правя това в памет на моя беден Филип. Ако господин дьо Лагардер се нуждае от помощ…
— Лагардер моли ваше кралско височество за едно-единствено нещо.
— И какво е то?
— Дискретност. Една невнимателно изпусната дума може да провали всичко.
