— Ориол, видя ли се с д’Озие?
— Къде са ти грамотите?
— Ориол, знаеш ли вече името на дядо си, когото ще пратиш на кръстоносен поход?
И отново гръмна смях.
Господин дьо Барбаншоа умолително събра длани, докато господин дьо Юноде се възмущаваше:
— Но тези хора се подиграват със светини, господин барон!
— Накъде отиваме, господи, накъде отиваме?
— Пейрол — рече нисичкият посредник, приближавайки се до масата, — държа вашите петдесет пистола, само защото сте вие, но по-напред свалете маншетите си.
— Моля? — докачи се довереникът на принц дьо Гонзаг. — Аз се шегувам само с равни, драги ми господинчо.
Шаверни погледна лакеите, които стояха зад каменното стълбище на регента.
— По дяволите! — промърмори той. — Онези негодници там като че ли скучаят. Таран, я върви да ги доведеш, за да има с кого да се пошегува почтеният господин Пейрол.
Този път довереникът се престори, че изобщо не е чул думите му. Той се сърдеше само срещу добри гаранции и се задоволи да спечели петдесетте пистола на Ориол.
— И тази хартия! — продължаваше да негодува старият Барбаншоа. — Все тази хартия!
— И пенсиите ни изплащат в хартия, бароне!
— Арендите също. Какво всъщност представляват тези парцалчета?
— Среброто си отива.
— Златото също. Искате ли да ви кажа, бароне, ние вървим към катастрофа.
— Тъй е, господин приятелю мой, натам вървим — съгласи се ла Юноде, стискайки скришом ръката на Барбаншоа. — На това мнение е и госпожа баронесата.
Гласът на Ориол отново се извиси над виковете, смеха и закачките.
— Чухте ли новината, голямата новина?
— Не, я дай да я чуем!
— Обзалагам се едно срещу хиляда, че няма да се досетите!
— Господин Ло е станал католик?
— Да не би госпожа дьо Бери да е пропила вода?
— Господин дю Мен е помолил регента за покана? Последваха стотици други невероятни предположения.
— Не познахте! — тържествуваше Ориол. — Не познахте, мили мои, и никога няма да познаете! Госпожа принцеса дьо Гонзаг, неутешимата вдовица на Ньовер, нашата Артемис, обречена на вечен траур…
При името на госпожа принцеса дьо Гонзаг всички възрастни благородници тутакси наостриха уши.
— И тъй — подхвана Ориол, — Артемис престана да пие праха на Мавзол. Госпожа принцеса дьо Гонзаг е на бала.
Разнесоха се удивени възклицания. Това бе наистина невероятно.
— Видях я с очите си, седнала до принцеса Палатин — потвърди нисичкият посредник. — Но видях и друго нещо, още по-изумително.
— Какво? — посипаха се въпроси от всички страни. Ориол се изкашля. Сега козовете бяха в него.
— Да, видях го — продължи той, — и при това нито ми се е привидяло, нито съм го сънувал. Видях как регентът отказа да приеме негово височество принц дьо Гонзаг.
Настъпи тишина. Това интересуваше всички, тъй като всички, които заобикаляха масата за ландскнехт, очакваха богатството си от Гонзаг.
— Че какво толкоз чудно има в това? — обади се Пейрол. — — Държавните дела…
— По това време Негово кралско височество никога не се занимава с държавни дела.
— Но ако все пак някой посланик…
— Негово кралско височество не беше с никакъв посланик.
— Или пък някой нов каприз…
— Негово кралско височество не беше с дама.
Ясните и категорични отговори на Ориол все повече разпалваха всеобщото любопитство.
— Но тогава с кого беше Негово кралско височество?
— Точно това се питаха всички — отвърна нисичкият посредник.
— Самият принц дьо Гонзаг се опитваше да разбере, при това беше в много лошо настроение.
— И какво му отговориха прислужниците? — полюбопитствува Кавай.
— Мистерия, господа, мистерия! Откакто получи някаква депеша от Испания, господин регентът е тъжен. Днес господин регентът заповядал да въведат през вратичката откъм Двора на фонтаните някаква особа, която никой от прислужниците не успял да види. Единствено на Блондо му се сторило, че зърнал във втория кабинет някакъв дребен човечец, облечен целият в черно, един гърбав.
— Гърбав! — повториха наоколо. — Гърбави колкото щеш!
— Негово кралско височество се е затворил с него. Лафар, Брисак и дори самата херцогиня дьо Фаларис намериха вратата му заключена.
За миг настъпи пълна тишина. През отвора на шатрата се виждаха осветените прозорци на кабинета на Негово кралско височество. Ориол случайно погледна натам.
— Вижте! Вижте! — извика той и посочи с ръка. — Те са още заедно.
Всички едновременно обърнаха поглед към прозорците на сградата. Върху белите завеси ясно се очертаваше фигурата на Филип Орлеански; той крачеше. Нечия неясна сянка, намираща се откъм страната на светлината, сякаш го съпровождаше. Това продължи само миг: двете сенки бяха задминали прозореца, а когато се появиха отново, вече бяха разменили местата си. Този път смътна бе фигурата на регента, докато върху завесата съвсем ясно се очертаваше сянката на тайнствения му събеседник: нещо безформено — голяма гърбица върху дребно тяло и дълги ръце, които живо жестикулираха.
II. Частен разговор
Силуетите на Филип Орлеански и на неговия гръбльо вече не се появиха на завесите на кабинета. Принцът отново бе седнал; Гърбавия стоеше пред него в почтителна, но решителна поза.
Кабинетът на регента имаше четири прозореца, два от които гледаха към Двора на фонтаните. В него се влизаше през три врати, едната от които беше официална и се отваряше към голямото преддверие, а другите две — тайни. Но точно в това се състоеше и загадката на комедията. След представленията на Операта, госпожиците, макар че бе напълно достатъчно да прекосят само „Кур-о-Ри“, пристигаха пред вратата на Орлеанския херцог, предшествувани от носачи на фенери, и удряха по нея колкото им сили държат; Косе, Брисак, Гонзаг, Лафар и маркиз дьо Бониве, незаконнороденият Гуфие, когото херцогиня дьо Бери бе взела на служба при себе си, „за да има инструмент за рязане на уши“, чукаха на другата врата посред бял ден.
Едната от тях водеше към „Кур-о-Ри“, а другата — към Двора на фонтаните, вече отчасти очертан от дома на банкера Маре дьо Фонбон и павилиона Реол. На първия от изходите портиерка беше една почтена старица, бивша оперна певица, а другият се пазеше от Льо Бреан, бивш коняр на Monsieur. Това бяха чудесни длъжности. Освен това Льо Бреан беше и един от пазачите на градината, където имаше една къщурка, току зад кръга на Диана.
Точно гласът на Льо Бреан чухме да се разнася от дъното на тъмния коридор, когато Гърбавия влезе през Двора на фонтаните. И наистина, очакваха го; регентът бе сам, регентът бе загрижен. Регентът бе все още в домашния си халат, макар че празникът отдавна беше започнал. Разкошната му коса бе навита на късчета хартия, а на ръцете си носеше от онези ръкавици, предназначени да поддържат белотата им. В своите „Мемоари“ майка му твърди, че тази му наклонност да полага прекомерно много грижи за себе си бил наследил от Monsieur. И наистина, чак до сетния си дъх Monsieur беше кокетен, та дори по-кокетен и от жена.
Регентът бе прехвърлил четирийсет и петата си година. Човек би могъл да му даде и малко повече поради голямата умора, която сякаш забулваше чертите му. При все това, той беше хубав; от лицето му лъхаше благородство и чар, а очите му, по женски нежни, излъчваха достигаща до слабост доброта. Устните
