Но нека веднага кажем, че сред позлатената, усмихната, натруфена и маскирана с кадифе тълпа, която непрекъснато кръстосваше из дворовете на двореца, за да хвърли поглед на украсата на градината и се трупаше най-вече край кръга на Диана, не се говореше кой знае колко за политика. Всички изцяло се бяха посветили на празненството и ако името на херцогиня дю Мен случайно се отронеше от нечии прелестни устенца, то бе единствено, за да я съжалят, че не присъствува на бала.
Един подир друг започнаха да прииждат и силните на деня. Тук бе Бурбонският дук, подал ръка на принцеса дьо Конти; канцлерът д’Агесо водеше принцеса Палатин, а лорд Стеърс, английският посланик, се оставяше да бъде ухажван от абат Дюбоа. Изведнъж из залите, дворовете и алеите се разнесе слух, способен да подлуди дамите, който накара всички да забравят за закъснението на регента и дори за отсъствието на господин Ло. В Пале Роаял бе царят112! Руският цар Петър, придружаван от маршал дьо Тесе.
Веднага щом се разбра, че царят е на бала, настъпи силна суматоха. Това изобщо не бе предвидено в програмата. На всеки му се щеше да го зърне, но тъй като никой не знаеше къде точно се намира той, тълпата следваше най-различни указания и току се блъскаше по кръстовищата. Все пак Пале Роаял не беше Бондийският лес, в крайна сметка все някъде щяха да го открият!
Цялата тази суматоха ни най-малко не смущаваше нашите играчи на ландскнехт, намерили убежище в индианската шатра. Още никой не се беше отказал от играта. Златото и банкнотите продължаваха да валят върху покривката. Пейрол беше покрил внушителна каса и в момента беше на ръка. Макар и леко пребледнял, Шаверни все още се смееше, но вече с половин уста.
— Десет хиляди екю! — обяви Пейрол.
— Държа — отзова се Шаверни.
— С какво? — полюбопитствува Навай.
— На доверие.
— При регента не се играе на доверие — обади се господин дьо Треме, който минаваше наблизо, после с дълбоко отвращение добави: — Същински вертеп!
— Който не облагате с десятък, господин херцог — отвърна Шаверни, поздравявайки го с ръка.
Взрив от смях последва думите му. Господин дьо Треме повдигна рамене и се отдалечи.
Херцог дьо Треме, губернаторът на Париж, облагаше с десятък приходите на всички легални игрални домове. Говореше се, че самият той попечителствувал един такъв дом, намиращ се на улица „Байол“. В това нямаше нищо унизително. Дворецът на принцеса дьо Каринян се славеше като един от най-опасните столични вертепи.
Навай взе картите от ръцете на Пейрол и като го изтика лекичко извън кръга на играчите, обяви следващия залог.
Ориол дръпна Шаверни на страна.
— Бих искал да те помоля за един съвет — пошушна му тайнствено нисичкият дебел посредник.
— Думай — съгласи се Шаверни.
— Сега съм вече благородник и не бих искал да се държа като дръвник. Ето за какво става дума: преди малко заложих сто луидора срещу Таран, но ми се струва, че той не ме чу.
— Спечели ли?
— Не, загубих.
— А плати ли му?
— Не, пък и Таран нищо не поиска.
Шаверни зае дълбокомислена поза, после попита:
— А щеше ли да си поискаш стоте луидора, ако беше спечелил?
— Разбира се — отвърна Ориол, — тогава щях да съм сигурен, че съм залагал.
— Фактът, че си загубил, кара ли те да се съмняваш в това?
— Не, но ако Таран не ме е чул, нямаше да ми плати.
Докато говореше, Ориол си играеше с портфейла си. Шаверни сложи ръка отгоре му и важно заяви:
— На пръв поглед всичко ми изглеждаше много по-просто. Случаят обаче се оказа сложен.
— Остават петдесет луидора! — извика Навай.
— Държа! — обади се Шаверни.
— Как? Но как тъй? — възнегодува Ориол, виждайки го да отваря портфейла му.
Той понечи да си възвърне богатството, но Шаверни с властен жест го отблъсна.
— Спорната сума трябва да се предаде в трети ръце — отсъди той, — тъй че я вземам и разделяйки я наполовина заявявам, че дължа петдесет луидора на теб и още толкова на Таран, като съм убеден, че дори цар Соломон не би стигнал до по-мъдро решение! Държа! Държа! — повтори той и се върна на игралната маса, отнасяйки със себе си портфейла на объркания Ориол.
— Държиш ми парите! — изсумтя Ориол. — Иди после разправяй, че разбойниците не си живеели добре!
— Господа! Господа! — извика в този момент Hoce, който идеше отвън. — Оставете картите, вие играете върху вулкан. Господин Машо току-що разкри три дузини заговори, най-нищожният от които би посрамил дори Каталина. Регентът е уплашен до смърт и се е затворил с черното човече, за да му предскажат бъдещето.
— Ба! — разнесоха се удивени възклицания. — Да не би черното човече да е гадател?
— И още как — потвърди Hoce. — То предсказа на регента, че господин Ло ще се удави в Мисисипи, а херцогиня дьо Бери ще сключи втори брак с онзи негодник Риом.
— По-тихо! Мълчете! — обадиха се по-благоразумните, докато останалите избухнаха в смях.
— Всички говорят само за това — продължи Hoce. — Черното човече е предсказало също, че абат Дюбоа ще се докопа до кардиналската шапчица.
— Хайде де! — изуми се Пейрол.
— И че господин Пейрол ще стане честен човек — заключи Hoce.
Последва нов изблик на веселие. Всички напуснаха масата и се струпаха на входа на шатрата, след като Hoce, поглеждайки случайно към каменното стълбище, бе извикал:
— Вижте! Вижте! Ето го! Не, не регентът, черното човече!
И действително, всички го видяха, безобразно гърбав и със странно изкривени крака, да се спуска бавно по стълбището на павилиона. В подножието му го спря един гвардейски сержант. Черното човече с усмивка му показа поканата си, поклони се и отмина.
IV. Спомени за тримата Филиповци
Черното човече държеше в ръка лорнет и разглеждаше празничната украса с вид на истински познавач. То най-любезно се кланяше на дамите и току се подсмиваше под мустак като някой гръбльо, какъвто всъщност беше. На лицето си носеше маска от черно кадифе. И колкото повече се приближаваше до нашите играчи, с толкова по-жив интерес го разглеждаха те, но не ще и съмнение, че този, който го наблюдаваше най-внимателно, бе господин Пейрол.
— Що за дяволско изчадие! — извика най-сетне Шаверни. — Я чакайте! Това май е…
— Ами да, той е! — потвърди Навай.
— Кой? — попита дебелият Ориол, който беше късоглед.
— Нашият неотдавнашен познайник — отвърна Шаверни.
— Човекът с десетте хиляди екю!
— Човекът от кучешката колиба!
— Езоп II, наречен още Йон.
— Не може да бъде! — изуми се Ориол. — Такова създание в кабинета на регента?!
— Какво ли може да е казал на Негово кралско височество? — мислеше си Пейрол. — Този негодник никога не ми е вдъхвал доверие.
Черното човече продължаваше да се приближава, но сякаш изобщо не забелязваше групата, застанала на входа на шатрата. То надзърташе през лорнета си, усмихваше се, кланяше се. Човек надали би могъл да намери по-любезно и в по-добро разположение на духа черно човече от него. То беше вече достатъчно
